Георги Неделчев безспорно е сред познатите и любопитни личности в хайлайфа на днешния ден. До скоро Главен редактор на българското издание на списание Playboy, в непосредствена близост с най-красивите момичета у нас, Жоро издаде книгата "Моят живот в Плейбой" и предизвика дебати. В това интервю специално за читателите на Kafene.bg той няма да ни даде телефонните номера на някоя мис, но ще ни разкаже накратко за книгата и за живота си като плейбой.
Г-н Неделчев, скандална ли е книгата ви "Моят живот в Плейбой"? Как я възприемате Вие и как хората? Тиражът й се изчерпва бързо …
Чак скандална… не мога да кажа. Да речем, че е доста любопитна. Възприемам я като допълнение и същевременно контрапункт на нещата, които съм писал и правил, докато съм бил шеф на “Плейбой”. За доста читатели тя е просто една пикантерия, свързана с някои знаменитости и секссимволи. Но пък за други е искрено и самоиронично четиво, в което има доста поучителни моменти и поводи за размисъл.
До неотдавна бяхте главен редактор на най-популярното списание у нас. Не е ли трудно да се работи сред и със толкова красиви жени?
Трудно е, но се свиква. Важното е да си обичаш работата. И жените.
Книгата като продължение на работата в списанието ли е? Защо се появи? Как?
Аз отдавна търсех повод да започна да пиша по-сериозно. Раздялата ми с мъжката легенда “Плейбой” беше чудесен повод за старт. Макар че не бих казал, че съм се разделил изцяло с някои неща. Може би покрай тази книга сега съм много по-близо до митологията на заека с щръкналите уши, отколкото ако бях продължил да работя като главен редактор. Сега не съм принуден да правя никакви компромиси.
“Плейбой” не е само списание и институция, а начин на живот, имидж, репутация. Ако сте чели книгата, можете сами да прецените дали съм спечелил или загубил нещо с написването й.
А блогът JoroNedelchev.com продължение на книгата ли е или само друго нейно измерение? Трябва ли смелост, за да се списва такъв дневник? Или какво всъщност трябва, за да започне човек свой блог?
О, разбира се че трябва смелост. Особено за искрен и ексхибиционистичен блог като моя. Въпреки че това не е само личен дневник, но и мозайка от интересни публикации, снимки и клипове от България и останалия свят.
“Плейбой” ме научи именно на това – да не се страхувам да позирам – съзнавайки, че това може да подразни известен процент от хората. Но пък на много повече това се харесва и им е интересно, което в крайна сметка е по-важното.
За да започнеш блог, е нужно най-вече да не ти пука от завистливо-хейтърската атмосфера, която е налице в нашето интернет-пространство. Трябва да си наясно, че може 100 човека да те четат и следят с интерес и охота, но винаги ще има двама-трима, които ще злобеят и няма да пропускат да демонстрират това, навсякъде, където могат. Ако човек е прекалено чувствителен към подобни реакции, по-добре да не се захваща. Виждал съм доста хора, които в пристъп на яд си изтриват блоговете или фотографските профили – защото не са могли да приемат нечия немотивирана омраза. Е, аз не съм от тези, дето ще спрат да пишат, само защото на някого това не се харесало. По-важното за мен е, че дори и тези, които не харесват писанията ми, ги следят редовно и упорито. Така е и най-сладко. Да те четат само приятелите ти – това и баба знае.
Мястото на книгата Ви в живота на съвременния българин?
Хм, този въпрос ми звучи някак си иронично, но ще отговоря. Да кажем просто, че не всеки ден се появява подобна документалистика, при това с картинки, която да е написана достатъчно искрено и без излишна злоба към никого. Според реакциите и отзивите дотук, по-впечатлени от нея са жените – може би заради аналитичните моменти спрямо психологията на нежния пол, съпътстващи някои разкази в книгата.
А във Вашия живот?
За мен това е един дебют и проверка на възможностите ми като по-сериозен писач. Давам си сметка, че това е най-лесният жанр – пишеш, каквото си искаш, разказваш от първо лице. Но е и доста по-различно и трудно, отколкото да публикуваш отделни статии и очерци. Най-малкото защото в различните дни авторът има различно настроение и започва да пише в различна тоналност, а това не е много желателно. Но като за дебют мисля, че не е зле. Надявам се тепърва да се усъвършенствам.
Какво в нея не Ви харесва?
Може би това, че е фрагментарна. Няма някаква обединяваща сюжетна нишка, нещо, което да я превръща в подобие на роман. Личи си, че е написана по най-лесния за автора начин. Но пък именно това подсилва усещането за автентичност и я прави толкова… възбуждаща.
Българинът по-любопитен ли е по отношение на "жълти" истории от американецът, например?
Нямам близки наблюдения върху американците. В България напоследък книгите изживяват ренесанс. Една от причините, колкото и да е парадоксално, е възходът на жълтата преса, която изнесе литературата от книжарниците и я прати по вестникарските павилиони в десетократно по-големи тиражи. Това е един от начините българинът да възвърне навика си да чете книги. Трябва да му се изтръгне сърцето с памук, така да се каже. Когато Мохамед не отива при планината, тоест в книжарницата, планината отива при него. Купуваш си книгата ми от плажа в Приморско и веднага започваш да я четеш на шезлонга. Полека-лека свикваш с това удоволствие и един ден, разхождайки се в мола, решаваш да влезеш и в книжарницата. Там с изненада откриваш, че имало доста интересни неща, при това не по-скъпи от две питиета в “Брилянтин”…
Какво четете в момента?
В момента довършвам три книги. Често ми се случва да чета по няколко едновременно. “Соцроман” на Шумналиев, “Media Sapiens 2” на Сергей Минаев и “Повратната точка” от Малкълм Гладуел. След това мисля да препрочета една от любимите си книги – “Леля Хулия и писачът” на Марио Варгас Льоса, чието ново издание си купих наскоро.
Кое е най-голямото предизвикателство при издаването на една книга?
Конкретно на мен ми бяха спестени най-големите писателски и издателски мъки – благодарение на мой приятел, който повече от година ме подтикваше да завърша “Моят живот в Плейбой”. Издателите от “Милениум” просто имат усет към търговския успех, освен това следят книжния пазар по-внимателно, отколкото конкурентите им си представят. Най-голямото предизвикателство за мен беше липсата на писателски навици. Отначало все не можех да отделя време. После пък напуснах работа като журналист, за да завърша най-сетне книгата, и изобилието от свободно време ми подейства демобилизиращо… Въобще, не е лесна професия това писателството.
Ще пишете ли още?
Надявам се, че да. Макар и не в толкова големи тиражи като “Моят живот в Плейбой”. Мисля, че имам още доста неща да кажа и разкажа.
Георги Неделчев и жените – четете в интервюто му за Az-jenata.com.
На снимката: Васил Къркеланов, Георги Неделчев и Мартин Захариев.