"Животът на път" е пътеписът на Николай Тодоров, който получи награда в конкурса "На един час път от София", организиран от Kafene.bg.
* * *
Казват: „Потèгли…”. Казват: „Започва път от моя праг”. Казват: „Пътникът приема пътуването”.
Колко му е нужно на човек, за да попътува? Понякога дори багаж не му трябва, понеже и бос може да върви.
Казват: „Пътят му ще го нахрани, ще го облече и обуе.” „Ще трябва много да се постараеш, за да се изгубиш.” Ето какви мисли напираха в мен…
Може да не отиваш далеч. Достатъчна е съседната стая или съседната улица. Колко упойваща обаче е сладостта на срещата на стотици километри от мястото, където си!
Понякога пътят ще бъде прашен, но после сам ще се погрижи и ще умие очите на пътника, ще го утеши и разсее, ще го прегърне и стопли. Какво би бил един път без онези места, които дори слънцето и луната още не са зървали? Казват: „Най-красивите са.”
В един определен ден преди десетина години се запътихме към Злидол и към Лютиброд. Причината не беше само в имената, а и в приятелите, които ни очакваха там. По пътя обаче попаднахме във Владо Тричков, което е само на половин час от София. Там се долавяше някаква спотаена тъга. Подрязваха лозниците, а те сълзяха. Местните ни напътиха към един лечебен извор в корените на една върба и когато стигнахме, тя също плачеше… Дали още я има?
Продължихме към Лакатник…
Ако пътуваш на автостоп и вдигнеш ръка, цялото минало остава назад. Стопява се, избледнява и изчезва. А ти се превръщаш в история – история без начало. И истинският ти въпрос е: дали ли ти трябва надежда, за да бъдеш свободен?
Същият този път може дори да забрави за пътуващите, с техните стъпки и песни… Дори за себе си: откъде идва и накъде отива. Трябва му е някой, с когото да може да сподели своето богатство: своята мъка и своята радост. Това е нещо, което не може да се забрави.
Нека казват, каквото си пожелаят. Защото понякога дори посока не е нужна. По земните пътища. Или по звездните.
Прочетете още:
"На час път от София" – пътепис от Красимир Щаков