Жаклин Кенеди. Исторически разговори за живота с Джон Ф. Кенеди – откъс
ПРЕДГОВОР
От Керълайн Кенеди
През 1964 моята майка се съгласява, като част от устен исторически проект, да сподели своите спомени и виждания върху живота и кариерата на Джон Ф. Кенеди с Артър М. Шлезингер-младши. Записани по-малко от четири месеца след смъртта на съпруга й, те представляват дар към историята и плод на любовта от нейна страна. За да им окажем подобаващата почит, децата ми и аз взехме отговорното решение да ги публикуваме именно сега, във връзка с петдесетата годишнина от встъпването на баща ми на президентския пост. Моментът изглежда подходящ – от една страна, минало е достатъчно време, за да бъде оценена тяхната уникалност и проникновеност, а от друга президентството на Кенеди е все още живо в паметта на много хора, които ще намерят наблюденията й за просветляващи. Надявам се също, че за по-младите поколения, които тепърва научават за епохата на 60-те, тези възпоминания ще послужат като полезно въведение за това как се прави историята, както и че ще ги вдъхновят да се отплащат на тази страна, която е дала на всички ни толкова много.
Когато бях малка, майка ми прекарваше голяма част от времето си в срещи зад закрити врати с членове от администрацията на баща ми, в уреждане на подробности около мястото на погребението му в Националното гробище Арлингтън, в организиране на дейността на Центъра за сценични изкуства „Джон Ф. Кенеди” така, че да отразява неговата ангажираност с културното наследство на страната, в изпълнение на желанията му относно едноименната Президентска библиотека и Института по политика, както и във вземане на безброй решения, касаещи разпореждането с неговите официални книжа, лични вещи, спомени и предмети. Тя бе твърдо решена библиотеката „Кенеди” да се превърне в жив мемориал, в място, където подрастващите да се вдъхновяват да започват кариери в служба на обществото, където учените да имат достъп до историческите данни и факти, а семействата да могат да се докоснат до идеалите, вдъхновили делото на баща ми и неговата визия за Америка. Тези срещи бяха донякъде обгърнати в тайнственост, но брат ми и аз имахме усещането, че нищо не е по-важно от устните „летописи”, за които дочувахме от време на време.
Родителите ми споделяха обща любов към историята. За тях миналото не беше академично понятие, а по-скоро сбор от най-интересните и обаятелни личности, които човек може да се надява да срещне. Интересите на баща ми бяха политически – и досега пазя неговите книги върху Гражданската война и английския парламентаризъм, както и изпъстреното с бележки копие на „Федералистът” . Майка ми от своя страна смяташе, че в американската история няма достатъчно жени, които да я направят така интересна за четене, както дневниците и романите за европейските кралски дворове. През време на първичните избори в Уисконсин тя бе чела „Война и мир”, а също така твърдеше, че мемоарите на дук дьо Сен-Симон за живота във Версай са били нейната най-ценна подготовка за пребиваването в Белия дом.
След смъртта на баща ми тя взе твърдото решение да стори всичко по силите си, за да съхрани заветите на неговата администрация. Беше уверена, че решенията му ще издържат на изпитанието на времето и искаше идните поколения да узнаят какъв изключителен човек е бил. С нейна помощ бе положено началото на един от най-мащабните устни исторически проекти до момента, в рамките на който над хиляда души бяха интервюирани за живота и работата си с Джон Кенеди. Макар да й причиняваше болка да изживява отново безвъзвратно изгубените моменти, тя знаеше, че е важно да участва в него. Винаги казваше, че се е съгласила да сподели спомените си с Артър М. Шлезингер-младши, носител на наградата „Пулицър”, бивш професор по история в Харвард и специален сътрудник на президента Кенеди, защото го е дължала на бъдните поколения – и поради същата причина е пожелала лентите със записите да останат в запечатано хранилище в продължение на петдесет години.
За първи път прочетох текстовете на тези записи няколко седмици след нейната смърт през 1994, когато хранилището бе отворено и нейният адвокат ми даде копие от тях. Тогава бях изправена пред необходимостта да вземам решения относно нейните притежания, подобни на онези, които тя самата бе вземала трийсет години по-рано. Улесни ме това, че знаех нейната воля във връзка с мемоарите – аз четях нещо, което още не биваше да вижда бял свят – и макар да ги намирах за запленяващи, ги върнах обратно в сейфа, за да дочакат своето време.
Преди няколко години семейството ми започна да обмисля как да ознаменува петдесетата годишнина от встъпването на баща ми в длъжност. Решихме да съсредоточим усилията си върху проекти, които да направят заветите му достъпни в световен мащаб. Работейки съвместно със служителите на библиотеката и фондацията „Джон Ф. Кенеди”, както и с щедри частни партньори, съпругът ми поведе инициативата за създаване на най-големия досега дигитален архив за едно президентство, както и за събиране на биографични данни и материали, достъпни онлайн на сайта www.jfk50.org, чиято цел бе да поднови и адресира към днешното поколение призива на баща ми за служба на родината.
Публикуването на настоящите интервюта е важен принос към възпоменателния проект и има своя собствена история. Когато директорът на библиотеката „Кенеди” за първи път се обърна към мен с тази идея, аз го помолих да потърси в архивите потвърждение относно волята на майка ми за датата на разсекретяване. За мое учудване, предвид значимостта на материала, оказа се, че няма акт за дарение или за предаване, нито писмени указания за момента, в който те трябва да бъдат публикувани. Намери се само една кратка записка от бивш правителствен архивар, гласяща, че тези интервюта са „предмет на същите ограничения, както и интервютата на Манчестър” .
Следва да отбележим, че има само три по-значими интервюта, които майка ми е дала след смъртта на баща ми. Първото е с Теодор Х. Уайт, проведено в Хаянис Порт на 29 ноември 1963, едва няколко дни след погребението. В него тя споменава как вечер преди лягане двамата са слушали плочата с бродуейския мюзикъл „Камелот” и как, поглеждайки назад, „този кратък светъл момент” й напомнял за неговото президентство. Статията на Уайт е публикувана седмица по-късно в списание „Лайф”, но бележките от разговора им са останали запечатани до една година след нейната смърт. Сега те са на разположение на изследователите в библиотеката „Кенеди” в Бостън.
Втората поредица от събеседвания е с Уилям Манчестър, който тогава пише книгата си „Смъртта на един президент”. По време на тях майка ми казва относно убийството на баща ми повече, отколкото е възнамерявала. Впоследствие дотолкова се разстройва от мисълта, че личните й спомени ще станат публично достояние, че съди автора и неговия издател да ги извадят от текста. В крайна сметка се стига до споразумение и макар голяма част от съдържанието все пак да изтича в общественото пространство, бележките от самите интервюта са запечатани за 100 години – което ще рече до 2067.
Положително най-важни от всички обаче са сесиите с Артър Шлезингер, в които майка ми охотно се връща към годините на брачния си живот и споделя своите виждания за политическата личност на баща ми в както в обществен, така и в личен план. Бележката на архиваря относно датата на публикуване не съответстваше на моите собствени спомени, нито изглеждаше да отразява правилно волята на майка ми. Аз се допитах до бивши членове на нейния персонал от времето в Белия дом и след това, както и до други приятели и адвокати. Всички те споделяха същото мнение и се отнесоха с ентусиазъм към идеята за публикуване.
За пореден път бях изправена пред дилемата, която много пъти съм срещала във връзка с личните книжа и кореспонденцията на майка ми. От една страна, тя беше пословично затворена жена, никога не бе правила официални изказвания за живота в Белия дом (като се изключат трите, изброени по-горе) и в завещанието си изрично бе пожелала брат ми и аз да положим всички усилия, за да предотвратим разгласяването на нейните документи и писма.
В същото време, тя педантично запазваше всяко късче хартия, попаднало в ръцете й – било то картичка или телеграма за рожден ден, писмо от родителите й, дневник или бележник, всяка чернова или бележка, които някога бе писала. Тя знаеше, че да обитаваш Белия дом е изключителна чест и се гордееше с отредената й роля. Още в началото, когато откри, че една от секретарките й изхвърля на боклука записки и вътрешна кореспонденция, отразяващи както ежедневния живот, така и официалните отношения на дома, тя подложи персонала си на унищожително мъмрене, в което нареди на всички да запазват и най-незначителните бележки. По-късното й дълбоко потапяне в спомените от миналото бе отражение на убеждението й, че е нейн дълг да съхрани всичко, случило се по време на престоя й в президентската резиденция.
Три години след смъртта й аз си зададох въпроса кога един човек престава да принадлежи на близките си и започва да принадлежи на историята? Малко са хората, за които се е писало повече, отколкото за моята майка и аз бях отрасла с чувството, че трябва да я защитавам – така, както тя защитаваше нас. Ето защо, отначало ми се стори по-правилно да оставя тези интервюта запечатани за още петдесет години, отколкото да подложа паметта й на поредната серия клюки и спекулации. Но в същото време си давах сметка, че продължаващият интерес към нейното битие е знак за огромната възхита и доброжелателство, които тя продължава да поражда, а и винаги съм вярвала, че свободният достъп до въпросите на управлението е сред най-важните американски ценности.
През годините съм получавала безброй предложения да публикувам спомените и документите й и понякога ми е било трудно да намеря верния баланс между нейното желание за поверителност и отредената й публична роля, като отдам дължимото уважение и на двете. Макар да се терзаех при всяко подобно искане, аз знаех, че майка ми се е доверила на моята преценка и е била уверена, че разбирам възгледите й за живота. С течение на годините постепенно престана да ми бъде така болезнено да я споделям със света и това дори се превърна в привилегия. Като нейно дете понякога ми бе трудно да се примиря с факта, че повечето хора разпознават моментално образа й, но всъщност не я познават въобще. Те може да имат представа за елегантната й, изпълнена с достойнство външност, но невинаги си дават сметка за интелектуалното й любопитство, за усета й към смешното и абсурдното, за приключенския й дух, както и за безпогрешното разпознаване кое е правилно и кое не. С времето се опитах да прокарам линия между обществения и личния й живот така, както смятах, че е правила и тя – да се старая да задоволявам исканията, касаещи кариерата на баща ми, живота в Белия дом, историческите събития или опазването на културното наследство, но успоредно с това да отказвам публикуването на личните й книжа – независимо дали от нейните младини, или от по-късния й период на работещ редактор.
Тези разговори не попадат в същата категория като частната й кореспонденция, тъй като са записвани с намерението един ден да станат публично достояние. Въпросът при тях беше не дали, а кога да бъдат оповестени и вземането на решението зависеше от мен. Опитът ми с предходни подобни искания определи моето виждане, че моментът вече е настъпил.
Стигайки до това заключение, реших да си припомня контекста и хронологията, в които бяха провеждани интервютата. Тяхната цел бе да пресъздадат картината на живота и кариерата на баща ми по спомените на онези, които са го познавали и работили с него. Съответно, въпросите им следват общо взето логична последователност, започвайки от ранните му политически битки в Масачузетс, борбата за вицепрезидентската номинация през 1956, кампанията от 1960, встъпването на президентския пост, Заливът на прасетата, кубинската ракетна криза, официалният и семейният живот в Белия дом, както и плановете за кампанията през 1964 и за втори мандат. Успоредно с това има дискусии, разкриващи много за централните фигури и събития на епохата както във вътрешната политика, така и в международните отношения.
Решението ми се усложняваше и от обстоятелството, че ако майка ми бе прегледала текстовете на записите, несъмнено щеше да въведе някои корекции. По онова време тя е била млада вдовица, изживяваща период на дълбока скръб. Само четири месеца по-рано е загубила своя съпруг, дома си и чувството си за цел. Останала е с две малки деца, които да отглежда сама. Ето защо съм сигурна, че в ретроспекция би намерила някои свои изказвания за твърде лични или твърде прями. Има и неща, които несъмнено би желала да добави, предвид на развитието на възгледите си през годините. Наложи се да се боря с въпроса дали да не изтрия някои коментари, които биха могли да се извадят извън контекста. Знаех обаче, че намеренията ми могат да се изтълкуват превратно, дори и ако редактираната версия представлява „по-точно” отражение на начина, по който действително се е чувствала. След дълъг размисъл реших да запазя целостта на аудио записите като първичен източник, а в същото време леко да редактирам текста за по-добра читаемост, но не и по отношение на съдържанието, както е правено с други президентски изказвания и устни исторически интервюта.
Резервите ми до голяма степен бяха уталожени от забележителната непринуденост и непосредственост на разговорите. Познавайки майка си толкова добре, аз мислено чувам гласа й, докато чета нейните думи. Мога да кажа дали е развълнувана, дали й е приятно или е подразнена – макар и винаги да запазва безупречна учтивост. Въпреки че повечето от отговорите й се отнасят до баща ми, слушайки записа хората ще доловят много подробности и за нейната личност. Те се разкриват от тона на гласа й, от паузите, както и от самото съдържание. Вярвам, че читателите и слушателите ще поставят репликите й в правилния контекст, за да си изградят верен и пълен образ за личността и за момента във времето, а също че нейната преданост към съпруга й ще проличи за другите така ясно, както и за мен.
В добавка към страстта си към историята, моите родители споделяха също и убеждението, че американската цивилизация е достигнала своята зрялост. Днес това може да изглежда като банално твърдение, но тогава Съединените щати тепърва се утвърждаваха като световна сила и хората все още гледаха към Европа за лидерство и насока. Двамата вярваха, че Америка трябва да води и със своите идеали, а не само с икономическата или военната си мощ и искаха да споделят със света нашите културни и художествени постижения. Майка ми играеше ключова роля в онова, което днес наричаме „мека дипломация”. Пътуваше както заедно с баща ми, така и сама и нерядко говореше езика на страните, които посещаваше. Беше истинска международна сензация.
Разбираше също, че Белият дом сам по себе си е могъщ символ на нашата демокрация и съответно искаше той да показва най-доброто от Америка пред посещаващите го ученици и семейства, както и пред държавните глави, които се посрещаха там. Работеше усилено не да „ремонтира” – тя мразеше тази дума – а да „възстанови” Белия дом така, че от него да личи наследството на Джон Адамс, Томас Джеферсън, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Поднови библиотеката, запълвайки лавиците с класическите произведения на американската история и литература. Създаде Комитета по изящни изкуства и Историческата асоциация към Белия дом, полагайки началото на постоянна колекция от картини на американски художници и изделия на декоративните изкуства, която по-късно стана една от най-добрите в страната. Превърна резиденцията в престижна сцена, канейки за изпълнения най-известните творци на света. Посрещаше млади музиканти, прохождащи чернокожи оперни певци, джаз музиканти и модерни танцьори – само и само да пробуди и утвърди разбирането за американското изкуство и култура.
Вярваше, че Вашингтон, нашата столица, следва да отразява достойно новото ни място в света. Бореше се за запазването на площад „Лафайет” и поде инициативата за обновяване на Пенсилвания авеню, благодарение на което те са във вида, в който ги познаваме днес. Разбираше, че миналото е източник на гордост не само за американците, но и за всички останали нации и убеждаваше баща ми да прави стъпки на добра воля към страни като Египет, с които имахме политически различия, като им съдейства в усилията за съхраняване на историческите паметници. Благодарение на нея САЩ подпомогнаха щедро кампанията на ЮНЕСКО за спасяване на храмовете в Абу Симбел, които бяха застрашени от строежа на язовира Асуан – жест, който повлия благоприятно върху отношенията ни с режима на Насър. Друг пример за политическа дипломация бе организирането на посещението на „Мона Лиза” в Щатите – единственият случай, когато тази картина е напускала Лувъра.
И най-важното, тя приемаше за свой дълг да подпомага баща ми във всяко едно начинание. Макар да играеше видна дипломатическа и политическа роля, не смяташе, че заслужава титлата „Първа дама” и дори не я харесваше, твърдейки, че й звучи като име на състезателен кон. Но беше дълбоко патриотична и се гордееше с постиженията си. Баща ми също се гордееше с нея, а годините, прекарани в Белия дом бяха най-щастливите в живота й. Предвид на целия й принос, изглеждаше несправедливо да оставим нейната перспектива да липсва от обществения и научен дебат, който щеше да съпровожда петдесетата годишнина от управлението на Джон Кенеди. Половин век изглеждаше достатъчно дълго време, за да се охладят страстите и същевременно достатъчно кратко, за да могат поуките на казаното от нея да звучат все още актуално. Чувството за отминалите години се подсилваше допълнително и от загубата на моя чичо Теди и леля ми Юнис през 2009, на Тед Сьоренсен през 2010, както и на чичо ми Сардж през януари 2011.
И все пак, преди да взема окончателното решение аз помолих децата си да прочетат ръкописите и да ми кажат какво мислят. Реакциите им не се различаваха твърде от моите. В някои отношения разговорите им се сториха отживели, но нещата, които ги интригуваха бяха много повече. Останаха възхитени от историите за своя дядо и от това колко проницателна и същевременно земна е била баба им. Някои от въпросите на Шлезингер ги озадачиха – личните съперничества, които той засягаше на места, както и отделни теми, вече изпаднали в забвение. Искаше им се той да я пита повече за личния й живот.
Но в крайна сметка заключението им съвпадаше с моето – че няма съществена причина публикацията да се отлага повече, както и че никой не може да говори по-красноречиво за майка ми от нея самата.
Ню Йорк, 2011
* На снимката: Жаклин Кенеди по време на фиаското в Залива на прасетата
***
Жаклин Кенеди. Исторически разговори за живота с Джон Ф. Кенеди