Дани Арнаудова
Тъга
Бавно стъпвам по пясъка нежен,
нозете тихо нашепват слова,
косите развети докосват,
летящите чайки понесли дъха-
на море,безкрайност и есен!
Бавно вълната изтрива
моите пясъчни стъпки-
Дали,ще остане така следа накрай брега!
Дали!
Дали,ще дочакам отново,така вълните и нежният пясък!
Дали!!
Яница Маринова
Есента в дланите ми е самотна.
Тя присяда и мълчи.
Прекрасно е да си водим такъв разговор. Само с погледи.
Светлините винаги са три.
При червено спирам, за да се любувам.
Обичаме се с докосването на падащите листа.
Прегръщаме се с онова специфично въртене на въздуха, което се случва само през октомври.
Пристрастявам се към хербария.
Говорим си, мълчейки.
Крещим, докато се срещаме с феите, преоблекли себе си във дърво от мечти.
Обещах си, че когато падне и последното листо, ще избягам.
А, то бягането, ще ме отведе в друго проявление.
Ще ме срещне със следващото. Ще ме срещне със зимата.
На оранжево се оглеждам.
Маркировката е слаба. По тротоара бягат изпуснатите мечти на хората.
В торбата на Торбалан има от Хелоуйн.
На зелено вече съм готова да скоча. Още е останала застиналата сянка на жълтият лист , описал своята невероятна траектория във вълшебен танц.
Есента ми е вдъхновяваща.
Тя се е качила на колелото ми и с любопитство разглежда света.
Иска да опита от десният ми джоб.
Навлиза в тайният ми дневник.
Пише с мен дните ми. Каква гостенка само!
Влиза през прозореца в празната ми стая.
Иска да си говори с мен! Винаги започва с преходното. И после преминава през отброяването.
Есента ми е изпадналият камък от нешлифованият строеж на проекции.
Тя е докосването на палтото.
Стрелката, която не спира.
Тя е гумичката, която неизтрива.
Тя е вкуса на усещането.
Те е непреодолимото. Неспирното въртене на вентилационната система!
Те е просто, Есен!
Давид Станислав Мавродиев
ЕСЕННО
Кап-кап, капки падат…
И не ги боли… Нали?
Кап-кап, локви стават…
Ето, че вали… Дали?
Кап-кап, капки падат…
А на мен ми тежи… Мълчи!
Кап-кап, следи остават
в моите очи… сълзи!…
ТАНАНИКАМ
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
съвсем на шега,
измислям стихове,
за вълшебни ветрове
в листопадни цветове.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
както и сега,
пиша рима след рима,
за пъстротата любима
на есента незабравима.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
още на мига,
редя стих след стих
и песен съчиних
в шарен щрих.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така
от рано сутринта
до късно през нощта
си тананикам от душа
песента: Да, да, да!
Обичам есента!…
Катя Андреева
1.
Малка небесна песен…
Като мед от тайни
се стича нощта ;
потреперва по устните
докато се целуват,
докато се молят,
докато предават,
осъждат,
злословят…
Бунт и копнеж,
свобода и отричане…
А змията на времето
допълзя до кладенеца на Луната
и заспа на дъното …
Тайните не засягаха студената й кръв!
2.
Пълнолуние през циганското лято
Тази вечер щурците празнуват;
заваляха звезди през комина на мрака.
Тази вечер сънят със мечти се целува,
а луната наднича отвсякъде…
Посиняха й лактите на планината.
Порозовяха сълзите на влюбени.
Побеля от очакване и реката…
А щурците, досущ като лумпени,
с минорните си гласове отвличаха,
откъсваха лъчите от небето
и хвърляха невинните им кичури
в тревите, ниско да им светят!
Иванка Гичева
Ноември
Ноемврийският зной
изпепелява бавно
моето лято –
безстрастно
взряна
в зеленото на тревата –
зная:
истинското е кратко.
Парченца есен
Парченца есен си нареждам
до мислите, тъгата и мечтите.
Прилича изтънялата им прежда
на спомена за нечие "Обичам те",
прошепнато отдавна и забравено,
превърнало се в избелял портрет…
Победа искаше тогава разумът.
Получи я. А любовта все чака ред.
Парченце есен до парче надежда.
Живот до смърт. До сивотата – багри.
Не есента, животът ги подрежда.
Във пъзел, който никога не се повтаря.
Евелина Огнянова Кованджийска
Есенна любов
Есената се надвеси като сянка над мен.
Като брачна халка се наниза на пръстта ми.
Заваля на парцали, тежки парцали,
заскрибуца цигулка.
Този стар музикант ми напомня дърво
със корона във охра и ръце виртуози.
И струи любовта, и струи радостта,
аз пък вървя под дъжда
като влача самотията си
на каишка за кучета.
И преваля мрак над тесните улици,
а сезона ми предвещава нова любов.
Пускам каишката
и забързана тръгвам:
Сбогом тъга!
И здравей, любов!
Есенно петолиние
Разчертавам петолиние там където
трябваше да е сърцето ми.
То пък изтече като пясък в ръцете ти,
втурна се към очите ти,
докосна те и се стопи.
Какво да правя с това петолиние-
поредното смешно хрумване на жена,
която крачи след любовта си
и не може да я стигне?
Заключвам смеха си в клоните на дърво,
гоня немирния вятър от устните си.
Целувката му напомня за твоята,
но е лишена от обич.
Ти целуваш различно.
Разлистваш се по кожата ми
и се потапяш в мен.
А аз копнея за това.
Запази топлината ми,
дай ми зима на снежни обяснения
в любов.
Преглътни рошавата ми самоличност
и ме запролети.
И ме жадувай до следващата зима.
Или може би завинаги?
Лиляна Славова
Есенен пейзаж
Виж, днес твори есента
с повей от мисли прогонвани…
и с трептящите цветни листа
обрисува ни хиляди спомени…
А твоят поглед – кафява боя
тъй изкусно допълва пейзажа
от жълто-червени нивя
изцяло покрили паважа…
Владислава Генова
Есенно-зимно (л)ято
Накацали, като на жици птици,
безчет чадъри, шлифери и шапки,
с червени от умората зеници
и, вместо длани, с куфари и папки.
На глас жадувам хрупкавата пролет!
Напук на тебе, сиво диво ято!
Родена да разперя длани в полет,
в очите ми прозира жарко лято!
Януари 2010г.
Есен
Дъждовете днес объркват планове.
Потушават слънце и копнежи.
Преобръщат тръпките във ядове.
Пренасищат зеници с валежи.
А мъглите днес закриват пламъци.
Жар загасят в хладна пепел сива.
Разрушават пясъчните замъци
и разбуждат в питомното дивото.
Есен глуха. Изгреви невидими.
Залез непрестанно осезаем.
Нека за разтуха да се видим.
Да почувстваме и да се опознаем.
Септември 2010г.
Мила Поцкова
Есен е. В ален листопад
се вихрят пъстрите листа.
А щом падне мрак,
посърва цялата земя.
Есен е. Над гората се стелят мъгли.
Вятърът свири с тръба,
отнасяйки със себе си крехките листа,
а носейки- лека тъга.
Есен е. Слънцето облива земята
в последните си златисти лъчи.
И донася надежда, която да ни крепи.
През дългата зима и студа,
чак до разпукването на пролетта!