От няколко месеца отлагахме този разговор с Емилилия Миразчийска и сега моменът дойде. В това интервю става дума за няколко болни теми – за игнорирането на българските автори от повечето читатели и книжарски вериги, за проблемите в книгоиздаването и книгоразпространението. Много ми се иска темите, по които тя говори да получат по-широк отзвук в медийното пространство и да стигнат до ушите на далновидни политици – такива, които ги е грижа за настоящето и бъдещето на културата и образованието в България.
Емилия Миразчийска искаше да я представя само с три думи – издател, редактор и преводач, обаче това ще бъде нечестно към читателите на Kafene.bg, затова разширявам малко визитката й. Тя е основател и главен редактор на издателство „Скалино“. Познанството ми с нея започна през октомври 2011 г. по повод първата им книга – „Възможните майки“, с което ме спечелиха трайно като читател. Няма да крия, че харесвам Емилия, защото ми напомня рицар в женски доспехи (ако има такива). Когато й го казвам, тя се разсмива и ме подсеща, че в България има награда „Рицар на книгата“ и мнозина от хората, които досега са я получили наистина я заслужават. Както я заслужават и всички номинирани през годините, откакто тази награда съществува. Казва също, че всеки издател и редактор, който върши добре работата си и е спечелил уважението на хората, с които работи, е истински рицар в наши дни. Тя е изключително деен човек на словото – опитен редактор, преводач от италиански, блогър, автор на рецензии за книги и изложби, радетел за разпространението на стойностната литература – особено на новата българска литература и на младите автори, инициатор на уникалната рубрика в блога на „Скалино“ – Читателски дневници, за които ще стане дума и в този разговор:
Чете ли се българска литература сега?
Да, иска ми се да вярвам, че се чете все повече и от все повече хора. Доста читатели напоследък споделят с мен, че съвременната българска литература се е развивала много в последните години и се надявам, че като читатели, ще престанем да игнорираме като цяло българските автори. И ще намерим сред тях онези, чиито книги харесваме и ще продължим да четем. Аз съм намерила тези български автори, които ще продължа да чета, също така се надявам занапред да работя с повечето от тях. Този възобновен интерес към българската литература се дължи както на авторите, чиито книги достигнаха до достатъчно читатели, така и на онези читатели, които харесаха книгите на тези автори и се заеха да ги хвалят на своите приятели и познати. Само допреди две-три години мнозина най-открито заявяваха, че не четат български автори, но в последните няколко месеци сякаш интересът към българските автори се посъбуди. Скоро една моя приятелка, която работи за издателство, което издава предимно преводна литература, виждайки една от новите ни книги – „Вкусът на Твоето тяло“ на Мила Искренова, възкликна: „ти ще ме накараш да чета български автори!“. Когато, преди повече от две години, издадохме нашата първата книга на български автор – разказите „Тънкости на приготвянето“ на Деница Дилова, аз разнасях тази книжка с мен, подарявах я, показвах я на приятели и познати и ентусиазирано ги увещавах да прочетат разказите в нея… Борех се с едно недоверие, казано с други думи.
Защо много издателства нямат особен интерес да работят с български автори?
Защото всички са се убедили, че преводните книги носят повече приходи от книгите на български автори, колкото и добри да са те! Българските автори, и издателите им, трябва да се борят за място на техните книги в книжарниците и в ръцете на всеки един читател. Има и още няколко причини, едната от които е, че българските автори са подозрителни към работата с редактор, невинаги са склонни да приемат някои предложения, които ще доведат до подобряването на издателския продукт. С преводните книги няма този проблем, авторите не треперят над всяка дума, защото тя изразява същността им, де факто не преглеждат коректурите и се доверяват напълно на издателството или на агенцията, която ги представлява. Доверието е ключов фактор в този бизнес. И отговорността е предимно на издателството, което издава една книга било в превод, било то книга на български автор. Издателството трябва да работи, за да заслужи това доверие и да го оправдае.
Кои са болезнените теми на книгоиздаването в България?
Най-болезнените теми са липсата на пари за издаване на нови книги и закъснелите плащания на вече продадените екземпляри. За мен друга болезнена тема е липсата на държавни субсидии за превод на най-добрите и четени български книги на чужди езици… Това би трябвало да е държавна политика. Такава държавна културна политика много успешно се провежда от страни като Франция, Унгария, Сърбия, Полша… Литературата е особен важен сегмент от представителната култура на една страна. За мен е доста по-важна и значима от златните и сребърни съкровища, заровени в земята опреди две хилядолетия, открити случайно и показвани с нестихваща гордост в музеи и гостуващи изложби от десетилетия насам. Културната политика на една малка страна като България с език, на който говорят и пишат не много голям брой хора, трябва да превърне литературата в свой приоритет. Особено когато един значителен процент от четящите хора са извън пределите на България.
Когато споменаваш процент какво мислиш за това, за което толкова се говори – премахването или намаляването на ДДС върху книгите?
Това е друга особено болна тема на книгоиздаването у нас, за този данък 20 % от цената на корицата на всяко едно заглавие. Едва ли той ще бъде премахнат, докато книгите се печатат на хартиен носител, но би било редно и справедливо той да бъде намален, и да касае само материалната страна на книгата, т.е. да се образува предимно върху разходите за хартия и отпечатване, когато за тях се заплаща ДДС. Книгите са особена стока, много читатели дори се шокират, когато се говори за тях като за стока. Фактически в България издателствата, регистрирани по ДДС, са принудени да работят в нарушение на закона за този данък в онази му част за незадържане на стока, когато оставят бройки от едно заглавие със стокова разписка, а не срещу фактура за продадени книги.
И навлизаме в болната тема с книгоразпространението…
Да и тук вече тази тема не е болна, а е направо болезнена, защото издателствата, които не са регистирани по ДДС са длъжни да плащат огромен търговски процент на големите разпространители, ако държат да работят с тях (именно защото трябва да избият този 20% ДДС), а издателите, регистрирани по ДДС са принудени да работят с книжарските вериги на консигнационен принцип, който е в нарушение на същия този закон за ДДС в клаузата за незадържане на стока. Но нито един голям разпространител не се съгласява да закупи с фактура книгите, които ще отидат в книжарниците, още преди да ги е продал. Т.е. фактурират се и заплащат само продадени екземпляри, след месечните отчети на продадените бройки, а това задържане на стока е в противоречие със закона за ДДС. За да стигнат книгите до книжарниците и до читателите, издателят е принуден да предостави стоковата наличност на доверие, разчитайки на договор, според който не може да бъде защитен от закона, ако е регистриран по ДДС, защото е предоставил бройки от книгите си, без те да са фактурирани в момента на предоставянето им на разпространителите. Не искам да казвам колко неприятно е напомнянето за изпращането на месечните отчети с продадените книги, отчети, които издателят понякога повторно трябва да иска по имейл или по телефона от някои книгоразпространители. Общо взето издателят е принуден да приеме на доверие броя на продадените книги, предоставени предварително само със стокова разписка в склада на книжарската верига. Но това не е всичко, не е проблемът само с ДДС-то. Истинският проблем в книгоразпространението е в преценката на управителите на търговските обекти на някои от големите книжарници относно продаваемите заглавия. Дори когато едно издателство работи с големите разпространители и няма проблеми с отчетите за продадените книги и плащанията, е илюзия, че книгите на това издателство могат да бъдат намерени в книжарниците във всички градове, където голямата книжарска верига има търговски обекти. За мен беше истински шок това лято да осъзная факта, че някои от новите ни книги, в първия месец след излизането им от печат, не са налични в книжарниците на голяма книжарска верига като „Хеликон“ и управителите на някои книжарници нито са чували, нито се интересуват от тях.
Има много критики срещу съвременни български писатели за активността им в медиите и за множеството им срещи с читатели. Какво е твоето мнение на издател? Правилна ли е такава политика?
Това е единствената правилна политика, ако един автор иска да има книги, които да се продават и така да стигнат до своите читатели. От кого са тези критики и защо? От някои хора, за които е достатъчно да пишат статуси във Фейсбук или постове в личния си блог? Или от авторите, чиито книги се разпространяват предимно чрез подаряване? Като казвам подаряване имам предвид авторът, който подарява или дори продава книгата си на хората от малобройния си или многобройния си приятелски кръг.
Точно в срещите с читатели и в изявите в медиите се състои вторичната работа на писателя, чиято задача освен да напише добра книга, е и да работи в безпроблемно съгласие с издателството в процеса на реализирането и лансирането на тази книга, да привлича читатели, които да се заинтригуват от това заглавие и от него самия като автор. Писателят, ако обича и разбира работата си като писател, ако иска да има читатели, трябва да е готов да се среща с тях, да отговоря на въпросите им, да дава автографи, да позира за снимки, да се харесва или не, да влиза в полемики, да изразява публично мнението си по различни въпроси, да дава интервюта. Именно това е начинът книгите му да стигнат до хора, които той не познава лично, до читатели отвъд кръга му от приятели и познати. Съжалявам, но с една премиера не се продава българска книга с първоначален тираж от 300 или 500 бройки, независимо колко добре е написана или каква тема е разработена в нея.
Единствено в случай, че човек иска да си публикува безплатно в интернет или да разпространява книгите си само в електронен вариант мога да си представя, че ще критикува и ще е подразнен от активността на другите писатели в медиите и ще се дразни от срещите им с читатели. С други думи, подобни неща може да критикува само човек, направил друг писателски избор. Или читател, който, по една или друга причина, не харесва писателите, които участват в промотирането на книгите си и в срещи с читатели.
Би ли било по-добре ако вместо критики към медийните и публичните изяви на някой писател, които, както твърдиш ти, са част от писателската му работа, виждахме повече подкрепа и „застъпници“ или адепти сред читателите. Толкова ли е непривично и другите автори да показват положителното си отношение към книгите на онези писатели, които ценят…
Такава е издателската политика в цял свят. И навсякъде авторът очаква не само издателството в хода на кампанията с лансирането на книгата му да го популяризира като автор, но и сам допринася за общата представа за издателството, като показва уважение, а не неодобрението си към другите автори, с които работи това издателство. Примерно моите приятели писатели в Италия не намират нищо притеснително в това да пишат отзиви и да хвалят други автори, чиито книги са чели и харесали, независимо от това кой е издателят им. Лично аз бях поразена да видя подигравките, които миналата година написа във Фейсбук един харесван и четен автор по повод тържественото слово за 24 май, произнесено от друг харесван и четен автор, при положение, че издателят им е един и същ.
Да, станахме свидетели на някои нападки, някои журналисти дори доразвиха темата за тази неприязън между двама от най-четените съвременни български писатели със заглавия като „литературна война“ между тях.
Да оставим настрани журналистите. В Италия за романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, много преди книгата да бъде номинирана за две много престижни награди като „Стрега Еуропео“ и „Грегор фон Рецори“, писаха писатели като Матео Маркезини (чиято рецензия имах удоволствието да преведа и на български) и Деметрио Паолин. Аз досега не съм видяла сериозен отзив или рецензия за книга на друг известен автор – независимо български или не – написана от български автор и публикувана в българско печатно или електронно издание, за което той да не работи. Т.е. нямам авторите, които имат своя колонка или рубрика във в. „Култура“ или във „Литературен вестник“. Понякога във фейсбук профила си Георги Господинов съобщава за някое събитие – като срещата с Олга Токарчук в София… Или понякога се случва някой автор да прояви великодушие и да напише мнението си за книга на друг български автор, която е получил като подарък, както това направи преди време Милен Русков, когато написа, че чете един роман на Керана Ангелова, а самата Керана Ангелова, която аз много харесвам, през месец март ни изненада като написа във фейсбук профила си мнението си за романа на Селина Ангелова „Пясъчен часовник“. После дори, с нейно позволение, ние включихме написаното от нея и в представянето на книгата в електронния вестник „Факел.бг“. Но това са предимно изключения. Както са изключения от общата нагласа и читателските дневници в нашия издателски блог, които ти толкова харесваш.
Защото каните и читатели, в това число и не литератори, да споделят в непретенциозна форма впечатления от прочетени книги…
Там каним и писатели да споделят впечатленията си от някоя от книгите на нашите автори. И такива читателски дневници за нашия блог са писали Елена Алексиева, Силвия Томова, Стоян Ненов, Светлана Дичева, Христина Панджаридис, Златко Ангелов, Нели Лишковска, Неда Антонова…( и то за книги на български автори). А Деница Дилова, вече като наш автор, написа чуден отзив и за книгата с разкази на Златко Ангелов „Любов на Boоgie Street”, когато той стана наш автор… Продължаваме да каним различни автори и читатели да споделят впечатленията си в тези читателски дневници, както ги наричаме ние, и отскоро предоставяме новите отзиви за публикуване и в сайта „Културни новини“, за да ги прочетат повече хора.
Мнението ти за читателските групи в социалните мрежи и главно във Фейсбук?
Чудесни са, харесвам ги и участвам активно в някои от тях. Редовно споделям какво чета в наброяващата над 9000 участници група „Какво четеш…“, където си спирам получаването на известия за нови коментари и най-обсъжданите постове. В противен случай ще ми пречат на работата. Член съм на групите Пътуващите книги на „Какво четеш“ в София и Стара Загора. За един издател тези групи могат да бъдат много, много полезни, но не и за един автор. Ако мога да препоръчам нещо на авторите – то е да не си губят времето в тези групи в писане на постове и коментари. Тези групи са за читателите, и авторите не би трябвало сами да си търсят читатели в тях, дори когато се подвизават там с измислено име. Разбира се, ако са особено умели в общуването, не е изключено да си намерят читатели и адепти, които да спомогнат за тяхното популяризиране… Но това, което препоръчвам на авторите, е да оставят тези групи на читателите.
С коя книга заспиваш напоследък?
„Брачната фабула“ на Джефри Юдженидис, която е точно такъв роман, каквото отдавна исках да прочета. Излезе този месец в поредицата „Отвъд“ на издателство „Жанет 45“, от която щях да съм прочела поне още два или три толкова дебели романа, ако не работех с автори и самата ми работа не състоеше в правене на книги. И ако не вярвах, че книгите на българските автори, с които работя, ще са също толкова интересни на взискателните читатели с големи очаквания като мен.
Мечтата ти за литературата в България?
Моята мечта се превърна в моя професия, в която съм впрегнала всичките си усилия. Надявам се в близко бъдеще да изпитам истинска радост и облекчение, а не само това удоволетворение, което изпитам сега, когато всички мои усилия, вложени в осъществяването на мечтата за правене на книги, започнат да носят и достатъчно приходи, с които да продължа работата си. Но както обича да казва Мила Ламбовска, с която работим като редактор, когато влагаме сърцето си, вселената намира начин да се отплати.