Елиф Шафак бе в България по покана на Mtel като специален гост за Media Masters 2012. Това е нейната вдъхновяваща, земна и много премерена реч на събитието. Четенето, книгите и историите в наши дни, въпреки Интернет и забързаността, остават много, много важни.
Била съм в България през студентските си години и съм щастлива да съм тук отново!
Позволете ми да споделя, че за мен е голямо удоволствие да съм тук. Пристигнах сутринта и всеки момент оттогава е радост за мен. Срещнах чудесни хора, български журналисти, читатели. Благодаря за достоприемството и за мен е удоволствие да съм с вас тази вечер, на Mtel Media Masters 2012.
Бих искала да разкажа за миналото си, за това как започнах да пиша. Започнах да пиша на 8 години. Но не защото исках да стана романист, писател и съвсем не, защото исках да подписвам книги в бъдещето. Тогава дори не подозирах, че съществува такава възможност. Не знаех, че човек може да стане писател. Около мен нямаше писатели или творци. И нямах „ролеви модели“, които да имитирам. Започнах да пиша, защото имах почти екзистенциална нужда да мечтая, да си измислям и да излизам от себе си. Бях доста самотно дете и книгите бяха моите най-добри приятели. За дълго те бяха и единствените ми приятели.
Ето как започна всичко. Отгледана съм от самотна майка – самотна, работеща, феминистка, разведена. Това беше много необичайно през 70-те години, Анкара, Турция. В квартала, в който отрастнах през ранното си детство всички деца имаха големи семейства, с лели и чичовци, братовчеди, по-патриархални семейства. Докато при нас бяхме двете с майка ми и в началото – баба ми. Тези две жени бяха доста различни. Понякога виждам себе си като творение на тези две толкова различни жени. От една страна е майка ми – добре образована, европейски мислеща, независима. От друга страна е баба ми – много суеверна, спиритуална, нерационална. Може би от баба си научих да намирам изхода към оралната, волакната култура, наследството на истории, неписани истории, приказки, приспивни песни, поговорки, стихчета, рецепти, храна, готвене … Всички тези неща, които нямаме в писмената култура и към които писмената култура често се обръща, които са много реални. Това е наследство, което жените пренасят от едно поколение към друго, наследство, което бабите пренасят към внучките си. Научих това от баба си. А от майка си научих писмената култура. В моите романи обичам да комбинирам тези два свята. Обичам да комбинирам тези два начина да си жена. С други думи – обичам да комбинирам майка си и баба си в романите си.
Както казах – книгите бяха мои любими и все още са мои много добри приятели. Вярвам, че ние писателите трябва да станем първо читатели. Нуждата, жаждата, гладът от четене трябва да е екзистенциален, да е основен. Тогава започнах да пиша дневници, но намирах животът си за скучен не исках да пиша за „истината“. Така в дневниците си пишех за хора, които не съществуват, пишех за неща, които не са се случвали. Още от самото начало, въпреки че пишех „дневник“, пишех къси истории и във времето преминаваха в романи. Във времето живях в различни държави, градове и моето писане беше важна основа, която ме обединява, дава ми усещането за непрекъснатост, за център, за кохерентност.
Вярвам, че историите ни свързват. Вярвам, че литературата отива отвъд националните граници, религиозните, етнически, класови, полови граници. Тези граници са винаги пред нас – невидими, но много силни. Понякога, чрез изкуството, можем да изградим мостове над тези граници. Силно вярвам в тази възможност.
Позволете ми да мина крачка назад – винаги ме питат като писател, но не знам отговора. Не знаем отговора, но претендираме че го знаем. Когато започваме да пишем винаги поглеждаме в миналото, като ретроспекция и намираме обяснение. Но не съм сигурна, че вярвам в това обяснение. Понякога пишем без да знаем защо пишем. Позволете ми да обърна въпроса – към вас и към мен самата – Защо четем? Трябва ли да четем? Имаме ли нужда от книги, имаме ли нужда от истории, имаме ли нужда от думи, от издателства именно в нашето време? Времето на fast food, времето на технологиите, времето на Интернет, на Facebook, Twitter … Как свързваме тези бързо развиващи се технологии, как ги хармонозораме с бавния ритъм на литературата? Възможно ли е това? Аз вярвам, че е възможно. Вярвам, че именно защото живеем в този забързан свят имаме нужда от моментите, в които спираме, поглеждаме навътре и поемаме това наше собствено пътешествие, което литературата и книгите ни дават. За мен не е противоречие да говорим за нуждата от книги и да говорим затехнологиите в същото време. Вярвам, че те могат да съществуват заедно.
Ние имаме нужда от книги. На първо място книгите помагат на нашето въображение. Мисля, че всеки има нужда от въображение, без значение от професията. Лекарите имат нужда от въображение – за да откриеш симптомите на необичайна болест имаш нужда от много въображение. Архитектите имат нужда от въображение, бизнесмените имат нужда от въображение, политиците имат нужда от въображение. Така че въображението не е само за литераторите. Всички ние имаме нужда от въображение.
Понякога в Турция чувам мъже – журналисти, преподаватели, учители, да казват, че нямат време за книги, за романи. Защото в моята страна, както в много други страни, жените четат много, жените поддържат света на разказите жив. Мъжете не четат толкова. Моите наблюдения са, че понякога жените успяват да направят така, че и мъжете около тях да четат. Ако харесат книга я дават на съпруга си, на приятеля си, на синовете си и им казват „Трябва да прочетеш това“. И когато чуя интелектуалец да каже „Нямам време за романи, това е женска работа“ чувствам тъга, защото за мен този човек казва „Нямам нужда от въображение“. Вярвам, че всички имаме нужда от въображение.
Друга причина, поради която в нашето време имаме нужда да четем, е емпатията. Историите ни помагат да сме емпатични. Когато четем история за „другият човек“ виждаме, колкото много общи неща имаме с него. Виждаме света през неговите очи, през друг ъгъл. Интересно е – еврейският политик и палестнинският политик когато са заедно, не мисля, че се слушат един-друг. Не мисля дори, че се чуват един- друг. Но и в днешния ден еврейският читател чете поезия, написана от палестински поет или роман, написан от палестински писател и се свързва с героите в тях. И обратното – палестински читател чете книга от еврейски писател и се свързва с образите там, дори и само докато чете книгата.
Ако изгубим емпатията този свят ще стане много по-лош. Напрежението ще е много по-високо, поляризацията би била по-голяма, защото ще спрем да гледаме един на друг като на човешки същества. Ще започнем да виждаме останалите в категории, стереотипи, обобщения. Политиката много разчита на това. Тя разчита на нас срещу тях, разчита на дистанцията между нас и тях, разчита на изказаната или не йерархия между нас и тях. Въвежда приоритет на тях пред нас. Мисля, че изкуството и литературата поставят това под въпрос. За мен няма „ние“ срещу „тях“. За мен има само човешки същества. Интересувам се от човешката индивидуалност. Вярвам, че това е третата причина да четем, за да разберем, да се свържем с останалите.
Друга причина, заради която имаме нужда от книги в днешно време, е хуморът. За обществото е много опасно да изгуби хумора. Това е способността да се смееш, както и да се смееш на себе си. Когато нещата са много сериозни, когато хората не могат да се смеят, хората не могат да създават хумор. За мен това е признак на много авторитарен режим. Харесвам как хуморът обръща нещата нагоре с краката. Заедно с хумора са и иронията, сатирата – нужни са ни, за да държат въображението ни отворено, да държат иновативното ни мислене отворено. Вярвам хуморът може да дойде при нас от книгите.
Друга причина, поради която вярвам разказването на истории е нужно в нашето време, е това, което наричам „номадско мислене“. Всички сме родени с определена религия, етнос, националност, класа, семейство. Ако останем само в този малък кръг и мислим, че останалият свят е много по-различен от нас, то мисля, че правим голяма грешка. Вярвам, че в този свят, ако научаваме нещо, ще го научим от хора, които са различни от нас, не от хора, които са точно като нас. Човек, който мисли като мен, който се облича като мен, който има същият произход като мен, който вижда света по сходен начин, е само ехо на моя глас. И колко креативно е това да продължаваш да чуваш ехото отново и отново? Затова вярвам, че чрез историите чуваме гласове, които не са ехо на нашите собствени гласове. Понякога те ни разстройват, понякога не ни харесват, но това е ОК. Добре е да чуваме разнообразните гласове, които човечеството е способно да произведе.
И моята шеста причина да вярвам, че историите, особено в това време, са важни е свързването. Умберто Еко казва „Връзките са навсякъде, няма нужда да ги създаваме.“. Всичко, което трябва да направим е да ги видим, защото те са вече тук. Суфистите казват нещо много подобно. Тяхната минималистична философия казва, че ние всички сме свързани и животът е кръг, а не триъгълник. В триъгълника можеш лесно да видиш йерархията. В кръга няма йерархия. Всяка точка от кръга има еднакво отстояние от центъра. Харесвам тази метафора. Харесва ми да мисля през кръгове, вместо през триъгълници. Смятам, че историите ни помагат да мислим през кръгове.
Тези 6 причини: връзките, номадските умове, хуморът, човешката индивидуалност и емпатията, въображението – през моите очи това са основните причини, оради които имаме нужда от истории, разкази, романи в тази епоха. Разбира се, времето, в което живеем е доста критикувано. Учители и интелектуалци наричат поколението на днешния ден – поколението на палачинките. Палачинката е много тънка, но покрива всяко кътче от тигана. Като палачинка – в наше време намираме лесно информация, от всякъде, информация има за всяко кътче от човешкия свят. Но колко задълбочена е тази информация? Колко задълбочено е познанието ни в тази област? Това е техния въпрос.
Разбирам критичното отношение към дигиталната ера. Разбирам критиката към Интернет. Трябва да сме внимателни спрямо информацията, която получаваме от Интернет. Ако не спрем да мислим, че знаем много един за друг, можем да загубим любопитството си. И това е опасно. В Интернет има и много негативни разговори, расизъм, ксенофобия, ултранационализъм. Това също е опасност. Въпреки това, когато погледнем на позитивната страна – мисля, че тя е по-голяма. Възможностите, които това ново време ни носи са изумителни. Много хора, по целия свят, се събуждат. Особено в страните с по-младо население. Представете си – доскоро повечето от литературните, културни събития се провеждаха в големите градове. Например в Турция в Истанбул или може би Анкара. Но чрез Интернет някой, който живее да съвсем друго място, в по-малък град, в село, може да се свърже и да е част от това събитие. В този смисъл Интернет ни дава по-демократичен и равен свят или поне възможност за такъв свят. Това ни помага да градим връзки. Въпреки че виждам негативните страни на картината, съм оптимистична за възможностите, които тази нова ера ни предоставя.
Ако мога да обобщя – във времето някои неща не са се променили много и разбира се, други се променят много бързо. Това, което не се променя е нашата нужда, почти екзистенциален глас за истории. Винаги разбираме света чрез историите. В миналото бихме седели в кръг, може би около огъня, и бихме слушали разказвачите на приказки. Днес четем книги. Медиата е променена. Утре ще има още и още е-книги, повече и повече аудио книги, ще има нови и нови технологии. Ще бъде още по-лесно да свалиш стотици книги на телефона си, само за няколко минути. Но това не е заплаха. Мисля, че това е удивителна възможност. Това, което остава непроменено е нуждата от истории. Това, което се променя е медиата. Вярвам, че ако не загубим глобалния диалог бихме имали огромен потенциал, всички ние заедно.
Благодаря ви!
Още по темата на Kafene.bg:
Елиф Шафак говори за детството си на Media Masters 2012 – видео
Елиф Шафак представя "Чест" в Националния археологически музей в София
Елиф Шафак ще представи лично своята нова книга „Чест“ в София