Елена Божкова е солистка в хора “Мистерия на българските гласове”. Родена е в село Ресилово, Дупнишко. Носител е на престижни международни отличия, сред които: американската награда “Грами” (1991 г.), приз от фестивала “Дунаве, плави Дунаве” в Нови Сад (1989 г.), златен медал на международния фестивал – Братислава`86. Авторка е на четири книги, телевизионни сценарии, пътеписи, есета, разкази. Елена Божкова е почетен член на Дружеството за културен принос към българите в чужбина на Украйна и Молдова, както и на Асоциацията за френско-българско приятелство в Руан, Франция. Диригент е на детска певческа група “Чучулиги” към читалището на кв. Враждебна в София, на мъжка трупа за изворен фолклор – кв. Курило (Нови Искър) и на женска група в с. Кътина, Софийско. Има ученички в музикалните училища с народно пеене, а някои вече са студенти в различни вузове. Израснала в музикално семейство, традицията продължават и нейните деца. Синът й Кирил Божков е рокмузикант от група Б.Т.Р., а дъщеря й Стефка Памидова се занимава с танци.
Тази година Елена Божкова получи орден "Св. Св. Кирил и Методий".
Г-жо Божкова, неотдавна "Мистерията на българските гласове" се завърна от Италия. По какъв повод бяхте там?
Там бяхме по покана на италиански менажери на фирма Модена. Те често ни канят. Концертът се състоя близо до Милано – на брега на езерото Лаго Маджоре. Беше наистина прекрасно. Пяхме на фона на едни скали, където се реже мрамор. Те – осветени в синьо и ние – с цветните костюми – бяхме една прекрасна картина, която се вписа в нощта с музика. Това е вече нещо съвсем различно. Публиката беше много екзалтирана. Много добре ни приеха, макар че концертът бе на открито. Но той беше озвучен.
Ние много не одобряваме този начин на пеене – с озвучаване, защото озвучаването не подава винаги най-доброто, т.е. техниката не е толкова перфектна, колкото гласовете, които ние поднасяме като звукоизвличане. Оттам може да се получи голяма разлика във възприятието като звук, но се представихме добре.
Какво знае италианската публика за "Мистерията на българските гласове"?
"Мистерията на българските гласове" е вече марка, име, което е познато. И още с показването на сцената – овациите започнаха.
Имаше ли българи в публиката?
Ами, нямаше. Българи не се обадиха. Но пък за сметка на това италианците ни възприемат много добре, защото по темперамент са много близки до нас. За нас това беше едно много емоционално преживяване. Защото не винаги имаме такава публика. Едно е да пееш в зала, друго е – на открито. Но пък знаеш, че пееш за хора, които трябва да релаксират с тази музика, да се възхищават, да се запознаят.
Хареса ли Ви тази част на Италия?
На следващия ден имахме свободен ден. Минахме с параход до островите. Видяхме много красиви и екзотични места. Силно впечатление ми направи чистотата. Така е в повечето държави, в които сме били. Всичко е окичено с много цветя, зеленина. Няма нито хартийка, нито боклуче. И винаги ми е ставало мъчно, че ние сме една педя страна на картата като площ, а пък не съумяваме да си пазим страната. Наистина боледуваме всички. Непрекъснато коментираме "Защо и ние не сме така? Защо не пазим толкова?"
Е, там е Европа…
Не е така. Нещата вкъщи зависят от стопанина си. Ние сме стопаните на тази земя и ние трябва да се стремим да създаваме красота.
Какво е за Вас народната песен?
Народната песен ми е дала талкова много, че не бих я заменила с абсолютно нищо друго. Дори, ако трябва наново да избирам някаква професия, пак ще се насоча към музиката и към народната песен определено. Защото там има много фантазия, много лирика, много живот, много енергия. И това е нещо, което мисля, че ме зарежда непрекъснато. Нямате си представа какво означава да носиш този заряд и да го предаваш. Мисля, че само човек, който е стъпил на сцената (а аз стъпих на световни сцени почти в целия свят, с изключение на Австралия), може да го усети. То е едно вътрешно чувство, което е просто необяснимо.
В какво се състои удоволствието да пеете пред публика?
Когато аз изпълнявам – и като солист, и като хорист, преминава едно електричество между нас. Има едно излъчване, което те кара да се чувстваш, че политаш нагоре към висините, към космоса. Може да звучи малко банално и да се казва от много хора, но е наистина така. Това е едно усещане, което те кара да политаш, да даваш воля на вътрешната си енергия, вътрешния си импулс. И имаш чувството, че енергията извира от краката ти и преминава в песе
н, в звук – нещо, което наистина е великолепно като преживяване. Като емоция – мисля, че е несравнимо с абсолютно нищо.
Имате ли любима песен?
Много са ми любимите песни. Но аз обичам бавните песни, с богата орнаментика. Това са всички български народни песни, които са от всички краища на България. Такива са и добруджанските, странджанските, тракийските. Нашите песни обаче, които са от моя роден край – са неповторими. Неповторими като изпълнение, като орнаментика и нещо, което наистина много ги впечатлява, защото има едно вибрато, т.нар. едно тресене. И всеки ще го разбере от нашия дупнишки край. “Тресенето” е уникално и за него много често ни питат дали нямаме поставена някаква машинка в гърлото. Защото това е неповторимо. То просто се прави по някакъв вътрешен усет. Разбира се, народната песен е едно словесно изкуство, което се предава от уста на уста. А по пътя на имитацията и аз сигурно съм слушала много, или това е и даденост, това е вродено качество – да можеш да поднесеш такова уникално нещо като народна песен с “тресене”.
Най-добре в чужбина се посрещат именно нашите песни – дупнишките (големия шоплук имам предвид) – точно с това “тресене”. Една от солистките на ансамбъл “Филип Кутев” – Руска Божилова, е от с. Дяково, Дупнишко, когато пееше със своята партньорка (вече покойница), двете бяха уникални. Аз съм ги гледала на един фестивал в Москва. Ами, то беше невероятно изпълнение. И тогава така благородно завидях, че не съм именно на тази сцена. Аз съм по-млада от Руска Божилова и ето, че наистина усетих и аз възхищението на публиката, когато излизам и правя именно това “тресене”.
Но любимите песни са ми бавните песни, независимо от коя фолклорна област ще бъде песента. Бавната песен е легенда. Хороводните песни, бързите песни пък са едно настроение, което повишава духа и на изпълнителя, и на слушателя.
Къде в чужбина са най-ревностните почитатели на нашия фолклор?
Може би в Япония. В САЩ също имаме много почитатели. В Австралия има групи, които се занимават с българска народна музика. В Америка такива са “Тамбурица”, “Китка” и др. Аз съм приемала покани за даване на уроци на такива състави. В Сиатъл има американска група, която се занимава само с наша народна музика. Във Франция също ни посрещат на аерогарите с народна музика, облечени в наши национални носии. В Бостън една американка – Марта Форсайт, е събрала от България 4 хиляди записа на народни песни. И всички ресиловски песни ги е записала. Тя ги познава. Когато бях в САЩ, при една среща тя ми показа мои песни, които са вече в нейната фонотека. Сподели ми, че ще подари на Бостънската библиотека тези записи, за да си ги потърсим след време оттам. Иронично го казвам, защото много стойностни неща ние не знаем да ги пазим и да си ги държим в държавата.
Споделете нещо интересно от Вашите музикални изяви?
Безкрайно много неща мога да разкажа. Аз съм разказала вече в своята книга “С пулса на Мистерията на българските гласове”. Тя наистина трябва да стигне до всеки читател, който се интересува от нашия живот – не само като певци, а и като хора. Но срещите с публиката в България и в чужбина са наистина интересни. Има уникални случаи, които аз подробно описвам. Всички мои колежки са много благодарни, че тази книга се роди. И аз можах да я напиша отвътре. Защото аз най-добре чувствам и съм усетила всяко едно състояние на нашите певици, на моите колежки. Всеки концерт е преминал през мен, за което един външен наблюдател има друг поглед върху него, върху изпълнителя, артиста, певеца. Но, когато си отвътре, от кухнята, нещата по-различно изглеждат.
Написала съм и есета “Песни през сълзи”. Тогава, когато ти съобщават тъжна новина, че някой много близък е починал, а ти трябва да излизаш и да пееш.Тогава сълзите ти се стичат в гърлото, а гласът трябва да излезе навън. Трябва да достигне в една петхилядна зала до последния й ред. Ние пеем само на живо, без микрофони. И тогава се чувства исинската музика. Тогава можеш наистина да предадеш онова възхищение, онази енергия, която носи песнта – да я преживееш и да я изпълниш. И тези неща съм ги описала в книгата. “Мистерията на българските гласове “ е един уникален хор, това е академията на българската народна песен. От него се учат всички състави. Дори копират и репертоара, защото знаят, че нещата са уникални, силни. Но като солисти – нито един състав не може да извади това, което ние показваме.
Какво предстои на "Мистерия на българските гласове" през лятото?
На 17 август ще участваме в един фестивал в Ниш. А след това заминаваме за Брюксел. Там също ще се представим на фестивал, който се прави в едни запазени руини. Това е един замък на известна принцеса, който й е подарен в миналото от белгийски принц. Там има прекрасна акустика. Ние сме пяли там заедно със състав от Корсика, с американска джаз формация, с един голям френски хор и трима души от Тибет. Концертите бяха три поредни вечери. Пеехме по 20 минути и се сменяхме във всяка зала от този замък. Там всъщност публиката се върти. Тя отива при изпълнителите, а не изпълнителите при публиката. Много е интересно.
Последната вечер се събираме всички – петте състава, и правим обща програма с една обща песен, която изпълняваме. Това е една много силна емоция, която се запомня за дълго време.
Предстои ни и концерт в Каварна. След това ще пътуваме за Севиля. Имаме планирани и други турнета, но все пак си остава и фирмена тайна (Смее се.).
При такова натоварване как релаксирате?
Релаксираме тогава, когато сме на сцената. Ние там се зареждаме. Това е момент, когато наистина забравяш всичко, отдаваш себе си на публиката, на музиката, която поднасяш, на това – да представиш най-добре нещата. И това наистина е релаксиране. Лично аз така го възприемам.
Разкажете нещо и за Вашите възпитаници.
Направихме документален филм за децата на Елена Божкова във Враждебна. Той беше излъчен по Канал 1 и по ТВ България. Отнася се за школата, която аз правя. Децата, които са минали през мен, се връщат обратно – с малки деца вече. Идват, пеят, защото това им доставя удоволствие. Това за тях е едно зареждане, по друг начин възприятие на живота. Така те виждат света чрез музиката. Пътувахме и за Франция, Австрия, Унгария. Правихме концерт в едно градче Гиор. Посрещането ни там беше прекрасно.
Сега мъжката и женската група на Курило заминаха за участие на един фестивал в Порто, Португалия.
А Вие защо не сте с тях?
В момента швейцарски екип подготвя филм за "Мистерията на българските гласове" и се налага да бъда тук.
Продължавате ли да пишете?
Неотдавна бяхме на турне в САЩ и Канада. Там създадох десетина нови разкази. Имам и други. Подготвям нова книга.
За какво мечтае Елена Божкова?
За Австралия. Това е непозната земя за мен. Бих искала да отида там. Имам имейл от един българин – Ян, който води мъжка група и два пъти гостува на моята мъжка група в Курило. Поздравява ме винаги за 24 май.
Кое е последното Ви предизвикателство?
Сега имам и друга емоция. Явих се на изпит в Благоевградския университет и ще бъда "най-младата" студентка там (Смее се.).