Нобелистът
(откъс)
Когато се събуди, дъждът беше значително намалял и се стичаше в кротки, невинни струи по опоскания и измит от бурята свят, сякаш се мъчеше да го утеши. Здрачаваше се. Птиците отново бяха започнали да се обаждат в клоните на обрулените, мокри до кости дървета. Цветовете на кестените гинеха под подметките на минувачите или скръбно се носеха върху калните огледала на локвите. Въздухът беше свеж и сладък, сякаш току-що слязъл от планината. Ванда отвори прозореца на колата и се размърда. Гърбът и вратът й бяха схванати. Част от волана се бе отпечатала върху бузата й, а краката й бяха леденостудени. Нямаше представа колко време е минало и не я интересуваше. Имаше нужда обаче от няколко секунди да се окопити и да се сети къде е. Беше спряла в уличката отстрани на хотела и от колата ясно виждаше светлините, които щедро се лееха отвътре и го изпълваха с някакво меко и приятно очакване.
Стаята на Гертелсман, в която времето не просто беше спряло, ами никога не бе съществувало, сигурно още стоеше празна.
Изведнъж тя се сети за куфара му в багажника.
Може би все пак беше редно да го закара за анализ, но днес вече беше късно, а и беше напълно убедена в резултата.
И какво от това, помисли си. Той бездруго вероятно никога повече няма да си го потърси. Нали агентката е отнесла вещите му, за какво му е куфар? Дори и все някога да си замине от тази страна, куфарът едва ли ще му е първа грижа.
Но Ванда той определено я интересуваше, не толкова като вещ, а от гледна точка на това защо и как го бяха зарязали. Настася Вокс очевидно беше практична жена. Можеше обаче да се окаже, че е и още нещо.
Тя включи двигателя и подкара през залетите от бурята улици към дома.
Горе, в жилището й, Хенри я посрещна с демонстративно безразличие. Разбира се, той не можеше да скочи върху й и да маха с опашка като някое куче, най-малкото защото не беше безопасно да му се дава подобна възможност, но друг път все успяваше да й засвидетелства по нещо, което, макар и малко, Ванда бе склонна да разчита като радост. Напоследък обаче й се струваше безразличен. Седеше си в терариума и сякаш изобщо не я познаваше. Тя и без това нямаше понятие какво ще го прави по-нататък, когато порасне. А беше очевидно, че ще стане действително голям гущер, много голям. Може би пък щеше да й е по-лесно, ако той не я обичаше.
Ванда нямаше представа какво правят хората с порасналите си игуани, които не ги обичат.
Както всяка вечер, първо го нахрани и му включи кварцовата лампа. Така сигурно съвсем му объркваше биологичния ритъм, но по-добър дневен режим не можеше да му предложи. Този път Хенри не беше агресивен, ала доверчивостта и благоразположението му бяха изчезнали. Хрумна й, че вероятно се чувства самотен по цял ден. Тя се приближи до терариума и клекна пред него, така че гущерът да може да вижда лицето й.
Аз също понякога се чувствам самотна, каза му.
Хенри примигна насреща й по своеобразния си, леко обезпокоителен начин.
Не изглеждаше да се е трогнал особено.
Но това не е причина да се държа лошо с теб или с който и да било друг, продължи тя. Просто такъв е животът.
Гущерът с нищо не показа да я е разбрал.
Разочарована, Ванда му обърна гръб и отиде в кухнята, където, след като съзерцава няколко секунди съвършено празния хладилник, си сложи чай и запали цигара.
Чакането я ужасяваше. Струваше й се, че докато чака, там някъде, където държаха Гертелсман, можеше да се случи всичко и тя няма да е в състояние да направи нищо, за да го спре. Чакането отваряше пред нея цяло ново измерение, в което Ванда беше напълно безсилна. Онзи, чийто ред беше, се бавеше да хвърли голямата карта, а тя вече знаеше, че залогът е собствената й вина, от която, независимо какво щеше да се случи, дълго след това нямаше да може да избяга.
Тя включи телевизора и няколко пъти смени канала, докато уцели емисия новини.
Мярна й се министърът, когото бяха заснели във връзка с някакво друго събитие. Сигурно разнокалибрените микрофони, които тълпата журналисти завираше под носа му, му приличаха на букет цветя – охотата да говори пред тях бе ясно изписана върху инак сериозното му, угрижено лице. Но той не каза нищо за Гертелсман. Каза някакви други неща, на които Ванда не обърна внимание. Беше ги чувала стотици пъти, в най-различни варианти, по най-разнообразни поводи. И онова, което ги изговаряше, не беше министърът, а гласът на Системата. Тя така говореше на хората: категорично и неразбираемо, понякога с укор, друг път само с патос. Вероятно защото нямаше какво да им каже.
Щом Гергинов изчезна от екрана, говорителката съобщи, че по случая Гертелсман няма развитие, но полицията е мобилизирала всичките си ресурси.
Ванда изключи телевизора, седна с чая на масата в кухнята и разгърна „Кръв и зора”. Нямаше никакъв смисъл да започва да чете отначало, затова прехвърли средата на книгата и заразлиства към края. Търсеше нещо, което да й се стори познато, та оттам да продължи нататък, но така и не намери. Измежду немногото книги, които беше прочела, тази определено беше най-странната. Едновременно я привличаше и отблъскваше, разпалваше желанието й да чете, а после, още с първата дума, го прерязваше като с нож. Ванда усещаше, че „Кръв и зора” е особена книга, написана от особен човек, но повече от това не успяваше да проумее, колкото и да се напъваше. Самата книга пък в нейно лице явно виждаше недостоен и недостатъчно подготвен читател, та я мачкаше с всички средства на своя херметически затворен, загадъчен стил.
Онова, което бе заключено в нея, щеше да си остане недостъпно за Ванда и може би така беше по-добре.
Въпреки това тя не беше склонна да се предава, все още не. А и имаше време за убиване, може би немного, наистина, но повече от достатъчно, за да довърши проклетата книга.
От страниците й струеше страдание, което нямаше как да бъде подправено. Високомерието, лъхащо от тях, също нямаше как да бъде подправено. Ванда не можеше да си обясни откъде-накъде човек, който тича след смъртта като след морков, вързан на пръчка, другият край на която също държи самата смърт, само че не неговата собствена, а тази на всичко погиващо около него, си позволява да е толкова безпардонен.
И не защото не е имал какво повече да губи, а, напротив, надявал се е да спечели. Там, в развалините на мазето или каквото се явяваше, където младият Гертелсман месеци наред се бе въргалял безутешен и скрит в мръсотията, вечността го беше помамила.
Ванда може и да не разбираше самата книга, но истинското, до жестокост суетно лице на писателя вече започваше да прозира пред нея. Нищо не беше случайно. Всичко се събираше и обследваше внимателно, за да се използва за неясните и съмнителни цели на онова, което, според такива като Гертелсман, се нарича изкуство.
Страданието е огледалото на гения, хрумна й.
Независимо какво му се струва, че вижда в него, в крайна сметка той вижда само себе си.
Тази мисъл й хареса толкова много, че й се прииска да я запише, но след като разсъди, реши, че е напълно изключено да е нейна. Вероятно я беше прочела някъде и сега паметта й, разбунена от кръвта и зората в Гертелсмановото писание, я бе избълвала анонимно в знак на протест срещу бруталността на нобелиста.
Нататък ставаше още по-трудно.
Ванда, която нямаше особен опит с великите книги, бе започнала да се задъхва.
На финала щеше да се случи нещо страшно, много по-страшно от това книгата просто да свърши.
Със сигурност героят нямаше да умре, защото „Кръв и зора” нямаше герой. Значи щеше да е нещо друго.
Понеже не издържаше повече, тя стана и се разходи из кухнята. После излезе на балкона, където изостаналият след бурята кротък дъждец още ромолеше.
Поолекна й.
Върна се в кухнята и седна обратно на мястото си. Оставаха й още четиринайсет страници и тя бе твърдо решена да ги прочете, без да спира повече.
На един дъх, зарече се. Като отрова, като лекарство, като очистително, което после те разкъсва отвътре. Пък каквото ще да става.
И тя наистина ги прочете наведнъж.
Накрая нищо не се случи.
Просто последната страница бе запълнена само до половината с текст и това беше всичко.
Идеше й да метне хилавото томче през балкона, но се въздържа. Вместо това чинно го затвори и го избута в далечния край на масата.
„Кръв и зора” вече беше прочетена книга.
И инспектор Беловска се чувстваше прецакана. Гертелсман я беше излъгал. Бе разиграл пред нея някаква чудовищна комедия, която очевидно имаше едничката цел да убеди света колко е гениален. И сигурно беше така, защото светът се бе убедил и дори му беше дал награда.
Тя не можеше да каже какво точно бе очаквала да се случи, но то определено трябваше да е нещо във физическия свят – нещо, което да въплъти цялата тая кръвожадна, болезнена, неутолима мощ, с която Гертелсман я беше нападнал. И то не защото някак се беше провинила пред него, а само понеже бе дръзнала да отвори прехвалената му книга.
Накрая нищо не се случи.
Беловска не можеше да прецени дали нямаше да бъде по-разстроена, ако все пак се беше случило. Да се бе разразила още някоя буря. Таванът на мъничкия й апартамент да се беше срутил.
Имаха си работа с извънредно сложна личност, този Гертелсман. И единственото, с което им оставаше да се утешат, бе, че все пак той беше жертвата. Ако беше престъпникът, нямаше да имат никакъв шанс.
Още от този автор на Kafene.bg:
Премиера на Нобелистът на Елена Алексиева