През есента на далечната 1935 г. великите руски сатирици Иля Илф и Евгений Петров поемат на пътешествие в САЩ като кореспонденти на вестник „Правда“. От личните им впечатления се ражда „Едноетажна Америка“ – пътепис с особен заряд, въздействащ като роман, който се нарежда сред най-значимите творби на руския творчески тандем.
Придружавани от семейната двойка Адамс, Илф и Петров прекосяват Америка от Атлантика до Тихия океан и обратно в своя новозакупен сив форд. По време на това вълнуващо приключение те успяват да посетят 25 щата, спират в стотици градове, срещат хора от всички прослойки – от работници в заводите до предприемачи и интелектуалци, сред които самите Хенри Форд и Хемингуей.
И въпреки че се качват на емблематичната „Емпайър Стейт билдинг“, техният поглед е отправен към „едноетажната“ Америка. С проницателност и добронамерена ирония те представят живота на обикновения американец, а не чудесата на техниката и строителството.
В книгата те не съдят, а достоверно обрисуват онова, което виждат, не слагат етикет, а се опитват да разберат тази огромна страна в контраста й между Южните щати и Западното крайбрежие. С типичното си остроумие авторите предлагат любопитен поглед към икономиката, държавното устройство, бита, религията и изкуството.
Многократно цензурирана в Русия, днес „Едноетажна Америка“ носи в себе си прелестта на изящната ирония, така характерна за господата Илф и Петров, и отправя предизвикателство към въображението на съвременния читател.
За авторите:
Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1902-1942) са едни от най-значимите руски писатели сатирици. И двамата са родени в Одеса, но се запознават през 1925 г. в Москва, където работят като журналисти в редакцията на вестник „Гудок“ и пишат сатирични фейлетони. Идеята за съвместното им творчество идва от брата на Евгений Петров – Валентин Катаев. През 1928 г. е публикуван първият им съвместен сатиричен роман „Дванадесетте стола“, последван през 1931 г. от „Златният телец“.
През 1935-1936 г. Иля Илф и Евгений Петров пътуват до САЩ, в резултат на което се ражда пътеписът „Едноетажна Америка“.
Отзиви за книгата:
„Тази книга трябва да се чете с голямо внимание. Американците могат само да спечелят, ако погледнат нещата от този ъгъл.“
Allentown Morning Call
„Не са много чуждестранните посетители, които са пътували по-далеч от „Бродуей“ или централните улици на Чикаго. Малцина са тези, които могат да разкажат своите впечатления с такава енергия и хумор.“
New York Herald Tribune
„Това е книга, която американците трябва да четат и обсъждат. Нямаме право да сме гневни от описаната картина. Тя е едно необходимо напомняне за живота ни и това, което ни заобикаля.“
Saturday Review of Literature
Откъс от книгата „Едноетажна Америка“, Иля Илф и Евгений Петров
Седма глава
ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ СТОЛ
Американският писател Ърнест Хемингуей, автор на неотдавна излязлата в СССР „Фиеста“, която предизвика много разговори в съветските литературни кръгове, се оказа в Ню Йорк по същото време, когато бяхме и ние.
Хемингуей беше пристигнал в Ню Йорк за една седмица. Той живее постоянно в Кий Уест, малко градче на най-южния край на Флорида. Оказа се едър човек с мустаци и олющен от слънцето нос. Беше с кадифени панталони, вълнена жилетка, която не се събираше на могъщите му гърди, и по домашни чехли на бос крак. Всички стояхме прави насред хотелската стая, в която живееше Хемингуей, и бяхме заети с обикновеното американско занимание – държахме в ръце високи и широки чаши с „хай бол“ – уиски, смесено с лед. Според нашите наблюдения в Америка с това започва всяка среща. Даже когато отивахме по своя литературна работа в издателство „Ферър енд Райнхарт“, с което бяхме свързани, веселият риж мистър Ферър, издател и поет, тутакси ни помъкваше в библиотеката на издателството. Там имаше много книги, но освен това имаше и голям хладилник. От този хладилник издателят изваждаше различни бутилки и лед на кубчета, после питаше какъв коктейл предпочитаме – „Манхатън“, „Бакарди“, „Мартини“ – и веднага се залавяше да го бърка с такава ловкост, сякаш никога в живота си не бе издавал книги, не бе писал стихове, а винаги е работил като барман. Американците обичат да приготвят коктейли.
Заговорихме за Флорида и Хемингуей веднага мина, както личеше, на любима тема:
– Когато започнете вашето пътешествие, непременно се отбийте при мен в Кий Уест, ще ловим риба.
И той показа с ръце какъв размер риби се ловят в Кий Уест, тоест като всеки рибар разпери колкото можеше широко ръце. Рибите излизаха мъничко по-малки от кашалот, но все пак значително по-големи от акула.
Тревожно се спогледахме и обещахме на всяка цена да се отбием в Кий Уест да ловим риба и сериозно, не на крак, да поговорим за литературата. В това отношение бяхме напълно безразсъдни оптимисти. Ако се наложеше да изпълним всички обещания за срещи, щяхме да успеем да се върнем в Москва не по-рано от хиляда деветстотин и четиридесета година. Много ни се искаше да половим риба с Хемингуей, не ни смущаваше даже въпросът как ще се справяме със спининга и другите такъми.
Стана дума за това, какво сме видели в Ню Йорк и какво още бихме искали да разгледаме преди тръгването ни на Запад. Случайно заговорихме за „Синг-Синг“. „Синг-Синг“ е затворът на щата Ню Йорк. Знаехме за него от детинство, едва ли не по „изданията“, в които се описваха случаите на прочутите детективи Нат Пинкертън и Ник Картър.
Изведнъж Хемингуей каза:
– Знаете ли, тъкмо сега при мен е моят тъст. Той се познава с началника на „Синг-Синг“. Може би ще ви уреди да посетите този затвор.
Той доведе от съседната стая едно спретнато старче, чиято тънка шия беше обхваната от много висока старомодна колосана яка. Изложихме на стареца нашето желание, в отговор на което той бавно млясна с устни, а после рече неопределено, че ще се постарае да уреди това. И ние се върнахме към предишния разговор за риболова, за пътуванията и други прекрасни неща. Стана ясно, че Хемингуей иска да отиде в Съветския съюз, на Алтай. Докато изяснявахме защо е избрал именно Алтай и хвалехме и други места в Съюза, съвсем забравихме обещанието за „Синг-Синг“. Какво ли няма да изтърси човек при един весел разговор, когато хората стоят с хай бол в ръце!
Обаче само след един ден стана ясно, че американците никак не са дърдорковци. Получихме две писма. Едното беше адресирано до нас. Тъстът на Хемингуей учтиво ни съобщаваше с него, че той вече е говорил с началника на затвора мистър Люис и че ние можем да разгледаме, когато поискаме „Синг-Синг“. Във второто писмо старецът ни препоръчваше на мистър Люис.
Забелязахме тази американска черта и след това неведнъж се убеждавахме, че американците никога не говорят на вятъра. Нито веднъж не ни се случи да се сблъскаме с онова, което у нас носи името „изтърсил“ нещо или още по-грубо – „надрънкал“.
Книгата „Едноетажна Америка“ може да поръчате на сайта на издателство „Вакон“:
www.vakon.bg