Една книга за пропадането в ада на анорексията и пътят обратно

"Болестта на пеперудата" е историята на едно семейство, живо парче от сърцето на една майка. Една майка, решила да сподели преживяното. Людмила се връща в миналото, задава си въпроси, разчопля отношенията с близки и роднини, търси причините, разголва себе си, без да се пести. Историята ѝ разтърсва, удря шамар, кара ни да се осъзнаем, сплотява ни със собствените ни близки и ни прави по-обичащи се хора.

Людмила е майка, преминала през всичките ужасни кръгове на анорексията – "затягащи се обръчи, които се израждат в безкрайна спирала, упорита като змия удушвач". Анорексията е коварна бездна, скоростна фуния, която те повлича заедно с целия ти свят и те запраща в нищото, сам и уязвим. След няколко години мълчание, страх, сълзи, неразбиране и самообвинения, майката избира да говори. Защото има кой да я чуе.

"Това, което знам със сигурност, е, че в тази история всички бяха истински Смели! Никой от участниците не затвори очи, не отхвърли реалността, не спря да се бори и да търси изход. Всеки от тях със своето темпо и по своя начин премина през нея. Четейки книгата, ще усетите страха, болката, гнева, надеждата, радостта и всички онези истински чувства, които се движеха и ни заливаха ту като буйна река, ту като спокоен океан, чието дъно никой не знаеше къде е. Самата аз на моменти, докато четях, спирах да дишам. Спирах да дишам и докато участвах… Понякога можех само да се моля и да вярвам! Вярвах в пламъчето живот, което усещах у Яна, в истинската любов на майка ѝ, в онова по-голямото от всички нас, което беше решило те заедно да минат през чистилището на анорексията." – Д-p Aĸcиния Цвeтaнoвa, cпeциaлиcт пcиxoтepaпeвт и пcиxoлoг

"Анорексия, анорексия! Заминавайте при психиатър, не сте за нормална болница! Дъщеря ви е лъжкиня, тя гладува, а ние от месеци се опитваме да я лекуваме! Заминавайте си и Господ да ви е на помощ! И да знаете, че в България лечение за тази болест няма!" – Д-р Х

"Мисля си за предишното дебело "аз" и се страхувам от него. Затова мразя и храната. Лошо е да се мразиш за това, че мразиш. Искам да съм нормална! Стига ми! Стига! Искам да не ме боли нищо, да забравя и да живея! Отпадналост, страх, болки, несигурност, омраза, студ, мрак, отчаяние, тъга, Ана… Вървете си!

Тази храна ме уби, отрови ме, изяде ме, стъпка ме и ме изплю. А трябва да живея с нея… Трябва да бъде част от живота ми… Как очакват да ми мине лесно, как трябва да се преборя? И с тази дума "дебел", която съм чувала 1 000 000 пъти. Мразя тази дума, повръща ми се от нея. Ти не си човек, ти си дебел.

Всички ядяха ли, ядяха. Сякаш бяха поставени, за да ми натякват факта, че ядат. Дъвчеха, мляскаха, кривяха лицата си в грозни физиономии. Храната ме потиска, кара ме да се чувствам уязвима, разваля баланса ми." – Яна, 14 г.
          
"Има хиляди такива деца. И възрастни. Стига да пожелаете да се огледате, ще ги видите. Едните постоянно се тъпчат и едва закопчават дрехите си, а другите все са яли и учтиво отказват предложения им бонбон. Повечето от тях не се осъзнават като болни, а близките им усърдно крият истинското им състояние. Не искат да говорят за това, защото ще разберем, че наглед перфектният им живот е фалшив, ще се докоснем до тъмните кътчета на съзнанието им. Всички те имат хубави семейства и добро социално положение, децата са отличници.

Колко по-нещастни трябва да станем, за да си позволим да споделим проблемите си и да се осмелим да научим нещо за себе си? Защо са ни тези шестици и дипломи, когато умираме от страх и не можем дори да се наядем?

Днес разчитаме на специалисти, които да съставят хранителния ни режим. За нас остава само да го следваме. Какво се случи с естествените ни потребности от храна и нейния свободен избор. Кой e учил нашите предци как да се хранят и как да се обичат? Защо днес възприемаме храната като враг? Защо усложняваме насъщните си потребности?

Искам да говоря за това, защото проблемът не е само в собственото ми семейство – познавам и други такива момичета и момчета, жени и мъже. Нещастни и тъжни, те страдат от различи хранителни разстройства. А аз ги виждам, те сякаш нарочно се набиват в очите ми, без да знаят как да поискат помощ." – Людмила Людмилова

БОЛЕСТТА НА ПЕПЕРУДАТА
Моята анорексия
Людмила Людмилова
В книжарниците от 10 юли

Сподели в: