За Евгени Черепов вероятно още не са чували много хора, но след първия му роман „Добавено лято“, който излезе наскоро, издаден от Сиела, вероятно феновете на Евгени започват да стават все повече. „Добавено лято“ ще ви върне в детството, ще ви отнесе във времето на веселите игри пред блока, на малките бели, на безгрижието на училищното време, на романтиката на студентството и ще добави много емоции и сантимент. А ето и интервю с автора специално за читателите на Kafene.bg.
От къде дойде Добавено лято? Как се роди идеята за романа и как се случи?
Когато го пишех беше лесно, в големите паузи между писането беше трудно. Започнах да го пиша още 2008-ма година, като тогава писах 3-4 месеца. Започнах с една идея, не знаех какво става нататък, романът се разви и когато разбрах какво става, беше първото зацикляне в писането. Тогава още живеех в София. 2009-та се върнах в Стара Загора. С това малко зарязах романа. През 2010-та започнах отново да го пиша. Декември 2010-та беше готов. Беше вече доста далеч от първоначалния ми замисъл, но за добро.
Когато вече романът е на бял свят – какво казват първите му читатели?
Първите му читатели са, разбира се, близки мои хора, приятели, които го четоха още предни да е издаден, преди дори да знам, че ще бъде издаден. Харесаха го. По-опитните читатели имат забележки, което пък ми помогна да го преработвам. Направих 2-3 редакции, след това със Сиела – още една, с редактор Ангел Игов. Някои казват, че нямали време да си починат от действие. Други казват, че нищо не се случвало. Мненията са различни.
Детството, Стара Загора…
Не е задължително да е Стара Загора, може да е Русе, може да е София, Варна. Въпросът е кой читателят и всеки един човек усеща като своето място, като свой дом.
От случките – голяма част са измислица, за да се обогати романът, да има цветност и колорит. Детството е може би най-спокойният, най-щастливият етап от живота на човек, когато той не осъзнава това щастие. В един момент човек излиза в реалния живот, започва да гради кариера, стреми се към някакви цели, пътува, работи, качва се на една доста бърза въртележка, от която няма слизане, защото слезеш ли веднъж после качването обратно е трудно. Може да се слезе за няколко часа, в къщи, с книга.
Имаме нужда понякога да се връщаме към това, което сме били, което имаме като спомени, за да се презареди.
Краят… от него ли тръгна историята?
Краят – отворен, клонящ към трагичен… Не, не тръгна от него. Трагичният край задава повече поле за размисъл, шамарът е по-голям, по-дълго време човек помни книгата… а и добива по-дълбок смисъл. Един млад писател може да си въобрази, че вкарва по-дълбок смисъл с трагичен край на романа.
За мен този край е освен по-ефектен, а и оправдава всичко дотогава казано в романа, прави го по-силен.
Много хора недоволстват за трагичния край, предпочитат да има щастлив край. Аз също исках да има щастлив край, но винаги читателят може, ако има достатъчно свобода на въображението, да реши, че все пак краят е щастлив.
Читателят трябва да има свобода. Затова и в романа няма огромни описания, философски пасажи. Първо, че на 30 години не е редно да си ги позволявам и второ – така и читателят има повече свобода да си припомни свои моменти, да си мисли, покрай действието, което се случва.
Какво ще е следващото?
Роман ще е. Не го пиша. В момента ми се нарежда някакъв пъзел в главата. Това е такъв хубав момент – свободен си, измисляш различни случки, много от тях не стават за романа и веднага отиват в графа разкази. Аз разкази не пиша много. Чакат да бъдат сглобени някои моменти, имат нужда да са там. Сега съм в този момент.
Аз не бях сигурен дали ще се издаде романът и от там дойде една голяма пауза. Сега, когато вече излезе, като го пипнах – една радост, едно чудо. Това ме зареди и ме кара по-бързо да започна да мисля за следващия. За него още нямам начало. Трябва ми начало, за да започна да го пиша. За „Добавено лято“ имах начало. Сега това ме притеснява малко, че от средата натам горе-долу знам какво се случва, но се притеснявам да не ми стане скучно. Обичам да съм едновременно писател и читател. Не съм започнал да пиша, но сигурно скоро.
Какво е усещането да си писател на 30?
Аз до скоро не смеех, не че и сега много смея да се нарека писател… Даже в телевизия Стара Загора преди 5 години бях поканен на интервю и трябваше да напишат отдолу „Евгени Черепов – писател“. При което аз протестирах, но…
Хубаво е да се усещаш и да се мислиш за писател, защото всички имаме някакво друго ежедневие, занимаваме се с нещо друго, изкарваме си хляба. Има хора, които са късметлии и работят това, което им харесва. Те не са на работа, водят щастлив живот. Аз не съм от тях.
Понякога като се прибера вкъщи включвам на режим „писател“ и да, това дава друго самочувствие и усещане да си малко над нещата. Чувствам се по-добре, по-неуязвим даже към дребните проблеми, които някой път могат да те изкарат от нерви. Хубаво усещане е, особено когато започват да се наместват нещата. Сядаш да пишеш заради самото писане – аз не мога така. Трябва да имам ясна идея какво ще пиша, Когато имам идея и тя започне да се развива в самия процес на писането – усещането е страхотно.
Какво обичаш да четеш?
На 19 Стивън Кинг ми беше любимият автор. На 22-23 попаднах на един литературен форум и понеже ме човърка отвътре – започнах да разпитвам. Тогава чух за първи път името на Георги Господинов. Започнах да чета всичко, което ми препоръчат – класика, съвременна българска литература. От класиката най-много ми допадна Томас Ман с Вълшебната планина.
Мога да кажа че Пол Остър ми е любим. От него съм прочел всичко, което е излязло на български. След Възвишение на Милен Русков ще следя всяко нещо от него.
Четат ли се книги днес, според теб?
Моята среда винаги е била такава, че не се четат книги около мен… За мен хора, които четат по 3-4 книги на година не се броят за четящи. Но като че от година-две полека-лека нещата се променят в България. Но като цяло българите май не четат много, поне така си мисля.
Това не е окуражаващо за един млад писател…
Аз не пиша защото се чете или не се чете. Аз пиша, защото имам нужда да пиша.
Много се издава напоследък, въпреки че малко се чете…
Да, има раздвижване. Обичам да ходя из книжарниците, докато други се разхождат из МОЛ-овете. Надявам се само писателите да не станем повече от читателите… или да сме равна бройка – колкото писатели, толкова и читатели и взаимно да се тупаме по раменете…
За финал – какво си пожелаваш?
Пожелавам си първо „Добавено лято“ да бъде четен роман. Защото иначе смисълът да съм го писал ще е една хубава автотерапия… Надявам се да ми се получат нещата с втория роман, да се сглоби добре. Пожелавам си да не спирам да пиша и да не спирам да чета.
А на читателите на Kafene.bg?
Да не спират да четат. Да знаят, че четенето е една много приятна, хубава пауза, почивка, връщане в детството, връщане към по-спокойни времена, дава повече свобода, интересен паралелен живот, докато си тече официалния – това дава четенето. Така че да не спират да четат.
***