Калина Йорданова е психотерапевт – завършва магистърска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. От 2016 г. се присъединява към организацията „Лекари без граници“. Работи като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие и трафик с хора.
Живеем във времена, в които все още не е отшумяла напълно болката от Втората световна война, а сякаш не сме взели уроците си и позволяваме все още, въпреки претенциите за цивилизованост, да има войни. Защо се случва така според Вас?
Цивилизация и война са несъвместими, но от друга страна човек не се ражда цивилизован, а се учи да бъде такъв. Много преди да се научи да бъде цивилизован обаче, т.е. да живее с други хора според общ закон, човек притежава една важна характеристика: амбивалентност. Амбивалнетността е склонността на всяко човешко същество към любов и ненавист към един и същ обект. Затова нараняваме, въпреки че обичаме.
Амбивалнетността не може да бъде изкоренена, но може да бъде осъзната, за да бъде контролирана. Ние се пазим от това осъзнаване, защото то е свързано с прозрения за собствената ни жестокост, желание да използваме другите и да ги подчиняваме. Болката от Втората световна война незадължително означава учене от опита. Вземането на поука от миналото би означавало ясна отговорност на всеки за последиците от войните и за състоянието на планетата като свързана система. Т.е. „как аз участвам и в поправянето, и повреждането на света около себе си“. Един очевиден пример за липсата на критична обратна връзка за начина, по който Западните правителства подкрепят войните и дори улесняват тероризма, е осъждането на действията на Ислямска Държава на фона на крупни оръжейни сделки между Великобритания и Саудитска Арабия.
Липсата на разбиране за собственото участие в това, което ни застрашава, личи и когато едно 9-годишно африканско дете рискува живота си в нощен риболов на защитени видове срещу един долар, а уловът достига масата на изискан френски ресторант срещу 100 евро за блюдо. Това състояние на нещата има цена и вероятно всеки ще плати част от нея. За съжаление, веднъж влезли в режим на неразпознаване на реалността, трудно го напускаме, защото проектираме всяко зло върху набедения за наш враг и така се чувстваме правоимащи. Вярно е, че тези, които не помнят историята, са осъдени да я повтарят, но също така е вярно, че изправянето срещу собствената отговорност за историята означава неприятни прозрения и необходимостта да се откажем от комфорт, който смятаме за даденост. Оказва се, че за съвременния човек е почти непосилно да се откаже от нещо, да отложи удоволствието, да не премине веднага към действие, за да си го набави.
Как се „лекува“ човек, обществото, светът след война? Има ли универсална рецепта или поне насоки?
Мисля, че достъпът до амбивалентността е много важен за лекуването. От позицията на участници в една система от отношения, всички трябва да си даваме сметка как се разполагаме в нея, с какво за какво допринасяме и да настояваме да познаваме широкия контекст на ставащото. Това само по себе си има терапевтична стойност, защото ни държи свързани с реалността. Много българи казват: „Ние не сме колонизирали, нито бомбардираме някого, следователно не сме виновни за войните на другите“. Мисля, че в свят, в който искаме да участваме или поне така твърдим, няма „други“, а всички са свързани. България е член на ЕС и НАТО, всеки от нас използва гориво, пие кафе, носи дрехи, шити в Азия.
Да не говорим, че докато недоволстваме срещу бежанците, не обичаме да ни припомнят за участието на собствената ни гранична полиция в каналите за трафик. Съвсем наскоро BBC излъчи репортаж по темата. От позицията на преките потърпевши във войните, лекуването е трудно, ако изобщо е възможно. Клиничният ми опит в „Лекари без граници“ показва, че войните стават все по-опустошителни за психичния свят на жертвите. Повсеместното унищожение – с дрон или терористични мрежи – прави възстановяването трудно, защото жертвите имат преживяване за повсеместен ужас. Унищожаването на културно наследство, т.е. на памет и идентичност, лишава жертвите от надежда за символичното им оцеляване чрез приемственост. Те нямат шанса да си кажат: „Нещо, което съм наследил, ще оставя на децата си.“
А как да помага обикновеният човек, как да оцелява в свят с войни, на две граници от нас?
Мисля, че всеки човек трябва да намери своето място спрямо ставащото наоколо, да се съотнесе към него спрямо собствените си вътрешни стандарти. Не можем да правим чудеса, но не бива и да мърморим в изчакване да ни отмине. Аз започнах работа с жертви на изтезание, защото моята родова история е конструирала в мен специална чувствителност към репресията и произвола. Затова се идентифицирах силно с организации, които работят в полето на рехабилитацията и превенцията на травмата. Това е моята рецепта за оцеляване – не избягването на реалността или оплакването от нея, а информираната среща с реалността, в която можем да имаме позиция.
Ако разберем по-добре ситуацията в страните с война дали по-лесно ще приемаме бежанците?
Приемането на бежанците е дълъг въпрос. Със сигурност знанието за ситуацията в страните им обяснява причините за преселванията. Но какво означава да ги приемем? През цялото пътуване от летището до центъра на Париж преди няколко дни видях стотици френски граждани първо и второ поколение, които живеят в предградия, работят неквалифицирана работа и изглеждат гневни и уморени. Не съм сигурна, че те се чувстват равностойни парижани с тези, които пътуват до летището в такси и биват обслужвани от предходните. Също така обаче не мисля, че приемането на бежанците означава тоталното и безкритично посрещане на всичките им потребности, което е честа практика в хуманитарните организации.
Това прави бежанеца безпомощен, зависим, депресивен и в крайна сметка още по-изолиран. В лагер за бежанци край Атина, в който работех, често се налагаше да напомняме на пациентите си, че имат час с психолог, защото тяхното очакване беше, че ще бъдат повикани; точно както биват викани, за да ги ваксинират или да им раздадат хуманитарна помощ. Моя пациентка от лагер, в който нямаше програма за психологическа работа, пътуваше всяка седмица по час и половина в едната посока до клиниката на Лекари без граници, за да получи консултацията си. Това би била практиката и за един грък, посещаващ своя психолог. Трябва да кажа и че пълното задоволяване на потребностите на жертвите е невъзможно, защото то винаги е заместител на нещо, което не може да бъде върнато. Въвеждането на рамка, валидна за всички, е единственият начин бежанецът да има права и отговорности в свят, за който той също допринася и към който чувства, че принадлежи.
Разкажете как изкуството участва в тези процеси?
Изкуството е начин да изразим себе си в различни модалности: слово, образ, звук. В крайна сметка, изкуството предлага да видим или чуем себе си отстрани – чрез това, което сме създали и превърнали във външен за нас обект. Друг вариант е да харесаме силно един текст, образ или музика, които апелират към нещо в нас и така му дават име или израз. Мисля си, че изкуството може да участва във всички процеси като ги онагледява и ни дава повод да разберем по-добре себе си. Какво точно докосва у нас един графит на Банкси, например, може да ни помогне да разберем повече за себе си, не за Банкси.
И за работата Ви по „Хищни нокти“? Какво е основното послание на романа?
„Хищни нокти“ е роман, който липсва в българската съвременна белетристика, затова се радвам, че направих негов превод. Това е политически роман, който представя страстта на протеста срещу режима на Милошевич и опитът на поколението на 90-те да се откъсне от хищните нокти на миналото. Уви, в Сърбия, както и в България, липсата на лустрация трансформира някогашните хищни нокти в легитимните пари на #КОЙ, оставяйки чувство за безнадеждност в това поколение. „Хищни нокти“ е ярка илюстрация на вътрешния свят на гневния млад човек на 90-те.