Срещнах се очи в очи с Дъглас Кенеди преди седмица, когато той гостува в София на първия кино-литературен фестивал CineLibri, в програмата на 25 години издателство "Колибри". На фестивала беше прожектиран филма "Живот назаем", по едноименния му роман. Разговорът ни беше дълъг и емоционален, с много смях, защото както самият той казва, американците имат чудесно чувство за хумор. Дъглас Кенеди е добре познат на българските читатели с книгите си, излезли от "Колибри": "Пет дни", "Сделката", "Моментът", "Живот назаем", "Изкушение" и "Мъртво сърце".
Как напипвате пулса на въпросите, които вълнуват съвременния човек?
Напипвам собствените си проблеми и откривам, че те са универсални. Има нещо, което винаги казвам на младите писатели и то е, когато пишат за себе си, никога да не го пишат директно, а да го пречупват през универсалните истини и универсалния опит. Освен това аз фунционирам като гъба. Не ми казвайте нищо, което не искате да използвам след това в книгите си. Очарован съм от историите на другите, защото от тях винаги мога да науча или да взема нещо. Моята голяма тема е съвременното човешко напрежение, а то е навсякъде около нас.
Случва ли се да ви изпращат имейли с лични истории и да ви казват: „Ето, прочетете моята”?
Интересно е, че тъкмо преди малко, докато говорих със сина си по скайп, в имейла на сайта ми дойдоха два такива имейла, но единственият път, когато използвах история по подобен начин беше, когато пишех "Специални връзки" („Special relationship”). Бях в Лондон и седях в едно кафене до една изискана дама. Тя ми разказа, че е известна личност в Англия, но сега е просто майка с дете, а след това направо изригна историята си. Аз й казах: „Не мислете, че ви свалям, но бих ли могъл да ви поканя на обяд?”. Тя се съгласи, аз извадих бележника си и три часа записвах разговора ни. Така се роди книгата – от нейната история, която, разбира се, напълно преработих и допълних.
Имате много книги зад гърба си. Промени ли се начинът ви на писане през годините?
Смятам, че стилът ми се промени, както светът наоколо. Първата книга, която написах беше за Египет, но тя не беше пътеводител, а разказваше за пътуване в страната.Тогава бях на тридесет, а сега съм на шестдесет, опитът ми сега е много различен. На тридесет още не бях семеен човек, нямах деца, не бях виждал близки хора да умират, не бях се развеждал. Да, писането отразява промяната на живота ми.
Кой е най-големият комплимент, който сте получавал от читател, не от литературен критик?
През 2009 г. давах автографи във Франция за книгата „Да напуснеш света”, „Leaving the world” имаше много дълга опашка от хора. Към мен се приближи една жена, обляна в сълзи. Аз я хванах за ръката и я попитах дали е добре. Тогава тя ми каза: „Аз съм на 42 години и наскоро загубих 5-годишната си дъщеря, която почина от рак на мозъка. Аз забременях на 37 години и очевидно повече няма да имам деца. Дъщеря ми беше светлината на живота ми. Разбита съм, бракът ми се разпада, но четейки вашата книга, разбрах, че не съм сама.” Аз я прегърнах и й казах: „Г-жо, вие току-що дадохте смисъл на цялото ми съществуване.”
Никога не съм искал читателите ми да разбират книгите ми по определен начин, но винаги ми е интересно какво всеки един взима от тях като опит и рефлексия, и после го споделя с мен. Не е нужно да пишеш конкретно за нечии опит, но смятам, че ако си отворен и настроен към живота на хората, това, което пишеш им въздейства, защото всеки има своите съмнения и грижи, и всеки може би прави нещата не така, както би трябвало и както би му се искало.
Винаги съм бил наясно, че животът е много крехък и може да се промени за една секунда. Днес си правиш планове, а утре сутринта започваш да кашляш да плюеш кръв. Поводът да напиша книгата беше смъртта на най-добрата приятелка на дъщеря ми, която почина на десет години. Момиченцето беше блъснато от кола. Тогава видях как дъщеря ми се разпада на части. Романът разказва за жена, която губи детето си.
Каква е задачата на писателя отвъд обичайното „Пиша, защото не мога да не пиша”?
Има две задачи: лична и обществена. Личната е, че, винаги съм искал да пиша, защото това е най-добрият начин да се изразявам. Аз съм се учил сам да пиша, не съм посещавал курсове, писането по някакъв начин ме балансира. Може всичко друго да се обърка в живота ми, но аз мога да пиша.
Обществената роля на писателя е в това, че когато започнат да те издават и колкото по-успешен си като писател, толкова е по-голяма отговорността ти пред хората. Трябва непрекъснато сам да се подтикваш всеки път да създаваш нещо ново. Затова всяка моя нова книга е различна от предишните. Има още едно много важно нещо – когато пишеш, трябва да поставяш въпроси за силите и факторите, които формират човека, за начина, по който той гледа на света.
Когато пишеш дори исторически книги или книги с хумор, мисли за пулса на съвремието, за света около теб. Аз съм американец, който от тридесет и три години живее в Европа. Живял съм в Ирландия, в Лондон, а сега основно разделям времето си между Берлин и Париж. Говоря три езика и имам европейско и американско гражданство. Въпреки това след тридесет и три години извън Америка, избрах да се върна отново там, защото вярвам, че е много важно да осъществя отново свързаването си с нея. Винаги съм писал за Америка и то критикувайки я, но въпреки това аз обичам страната си. Смятам че американската литература е много динамична и една от най-великите на света. Американците имат великолепно чувство за хумор, имаме най-добрите университети, огромни постижения в науката, музиката, киното. Същевременно преди дни четох една статистика, според която 78 % от населението в Америка вярва в Бог, а 48% вярват в ангелите.
Как ще коментирате книгата „Живот назаем” „Big Picture”, която беше видяна и на филм на първия кино-литературен фестивал CineLIbri?
В света са продадени три милиона копия от нея, навсякъде има страхотни ревюта. Тя е 2 в 1: модерна приказка и ексистенциален роман. Исках да напиша нещо, което ще хване съзнанието на читателя и няма да го остави да спи през нощта. Освен всичко това исках да накарам всеки, който я чете, и ако някой ми каже, че не го е направил, ще го нарека „лъжец”, да си зададе въпроса: „Какво бих направил на мястото на героя?”.
Книгата е пълна с интересни обрати. Тя разказва за един адвокат, който иска да е фотограф и открива, че жена му му изневерява с един фотограф, а фотографът не е особено талантлив. Нещата се объркват и адвокатът приема самоличността на фотографа, той става успешен, но всъщност той не може да бъде успешен, защото живее живота на някого другиго. Прави това, което баща му очаква от него и никога не живее живота си. Романът поставя големия ексистенциален въпрос: „За кого живееш живота си – за себе си или за другите?”.
Аз самият съм много привързан към децата си, много ги обичам, но съм и много независим човек. Опитвам се да намеря равновесието между двете. Моят баща искаше да стана адвокат, също като бащата на героя ми от книгата. Ако се беше случило, може би сега щях да имам огромна къща в предградията и да се напивам до смърт. Вместо това избягах в Ирландия, живея не от семейни пари, а се издържам с писане. Обичам да настоявам всичко да става по моя начин. Но, нявсъкъде виждам едно и също нещо, особено в САЩ – виждам хора, хора, които искат да бъдат нещо друго и правят това, което се очаква от тях. В един момент от живота си се обръщаш и казваш: „Боже, какво направих с живота си! Това не е моят живот! Аз исках нещо друго!”. Но кой го направи всъщост! Ти самият. Животът е голяма въртележка – жената, децата, колежът, ипотеката, разходите. Дъщеря ми е на 18 години и аз често й повтарям: „Винаги помни, че не ти си отговорна за щастието на другия. Ти си отговорна единствено за твоето собствено щастие”.
Аз съм екзистенциалист и вярвам, че съм отговорен за това, което ми се случва. Например, синът ми е аутист, много ни беше трудно, защото се изисква страшно много работа. Но той вече е голям, учи в университета, много талантлив фотограф и добър писател. Това беше огромно изпитание в живота ми. Когато осъзнах как всичко това се случва, разбрах, че животът е случаен и начинът, по който се справяш с трудностите, също е екзистенциален въпрос.