„КЪДЕТО Е ИЗКУСТВОТО, ТАМ Е РОДИНАТА”
В домашната ми библиотека, сред томовете с научна и художествена литература на особена почит в стъклената витрина се вижда „Европейската мисъл” на Стефан Цвайг. Сборникът с избрани есета на известния австрийски хуманист беше издаден в България през 1983 г. и още тогава българските писатели го препоръчаха като учебник духовен извор, от който да пият жадните ковачи на европейската литература. Книгата завършва с шедьовъра „Европейската мисъл в нейното историческо развитие”, написан през 1932 г. Историята започва от прастарата мечта на хората по земята да живеят в единство, затова авторът се обръща към градежа на Вавилонската кула преди хилядолетия, когато с небивал ентусиазъм първите земни поселници, говорещи общ език, решили: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя” /Битие 11:4/. Опиянени от възторг, те се втурнали да носят вода, да пекат тухли, да издигнат общото си творение така, че да стигнат до висините на самотния Бог и да погледнат земята оттам. Но библейският текст с намерението на Бога продължава недвусмислено: „Тогава Господ слезе да види града и кулата, която градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а виж какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, което са намислили; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ по цялата земя; и те спряха да зидат града и кулата.” /Битие 11:5-8/ Хората, като не се разбирали вече помежду си, започнали да се гневят взаимно, обърнали се един срещу друг с омраза, изоставили опита за единство и тръгнали в различни посоки, вече с различни езици.
Цвайг алегорично напомня, че желанието за общност е изначално, непресъхващо, ала земният общ дом не би могъл да е дълговечен, тъй като нещо, създадено от пръст, се руши. Идеала за цивилизация, управляваща по единни морални принципи Европа и всички народи, писателят намира в гениално промислена схема на господство, основано не върху силата на военни завоевания и превъзходство, а върху единно управление на право, закони, финанси, наука, език. Успешното универсално изпълнение на идеята започва от Римската империя, чиито нови пътища към далечни страни са като артерии за обновяваща кръв и култура в пределите, до които достига. Латинският език властва над всички месни езици, без те да губят своята автентичност. Във времето за разцвет навсякъде се издигат статуи за триумф на общата култура, а хората са опиянени от мисълта, че са като едно семейство, сплотено от желание да не се разделя: „Там, където мечът някога е пресякъл път, сега законът и моралът посяват нови семена. За първи път европейският хаос се превръща в единен ред” пише Цвайг.
Но каква е силата, която подмолно и настоятелно започва да руши разбирателството? Римската общност се разпада заради упадък в морала на управляващите колосалния замисъл. Разединението на общия европейски дух, загиването на Imperium Romanum води до разруха на архитектурата, изкуството, науката, международните отношения. Хората се отчуждават, книгите в библиотеките биват изгаряни или унищожавани; със злоба се трошат статуите на победата. Прекъсват се мостовете, по които са преминавали колесниците на европейската дипломация, за да свързват хора от различни култури, езици и обичаи. Цинизмът на отрицанието е безпощаден; катастрофата на нещо грандиозно като замисъл като че ли е предопределена. Воля на Бога? След настъпилия неуспех за трайно обединение отново се пускат граничните бариери и единното семейство на хората се разделя. Неотменим ли е този закон? Един от възможните отговори е скрит в правилото: за да започне посяването на семена за Новия свят, старият трябва да отмине. Щом Рим е бил пореден стълб на разцвет след Вавилон, възход ще има и след упадъка на Римската империя. Цвайг вярва, че както едното слънце всеки ден изгрява над всички хора, така общият дух на приятелство между тях продължава въпреки всички граници и духовни вражди. След залеза на Римската империя неминуемо заглъхва и изящният латински език, общ за всички народи, съставлявали империята на разцвета.
В следващите векове на духовен мрак само изкуството на космополитични поети, музиканти, художници продължава духовното европейско единство. Но тук вече не става въпрос за единни принципи, финанси, пътища, празници на Стария континент, а само общуване, основано на крилатата римска сентенция Ibi ars, ubi patria. (Където е изкуството, там е родината.) В края на деветнадесети век отново се подема идеята за Съединени европейски щати като надполитическо явление, в което държавите да се обединят в един организъм за стопанска и духовна общност. Тези мисли, написани и прокламирани открито, са пропити от дълбока страст. В тях се говори с укор против „играта на отечества” политика, пораждаща национална вражда между народите върху основата на превъзходство, без да се разбира желанието на европейските жители да живеят без граници. Уви, четвърт век след хуманната прокламация между европейските страни избухва кръвопролитната Европейска война, оставила тежка бразда на разделение и недоверие между народите.
Възвишеният лиризъм за общност е привилегия на духовно богатите. През 1932 г. Цвайг прозира: „Не духът на поетите, учените и философите работи днес за разбирателството, за единението на света, а един друг безличен дух – духът на техническия век.” Когато хуманистът пише есето си, над Европа се носи зловещо предчувствие за международен военен конфликт. В този момент разделението на държавите е драстично, определяно от декрети, интереси и мерки, защитаващи икономическата независимост на всяка отделна страна, изолирала се от общото европейско семейство. Цвайг пише неуморно. Като преживява дълбок смут от коментираната политика, той копнее със силата на духа да отмени подготовката на прииждащата заплаха. С дръзновение и ревност в творчеството си писателят напомня, че никоя държава не може да избегне световната икономическа криза чрез изолация, а така тя избира да върви към катастрофа. Хуманистът долавя противоречията и настъпващата морална лудост, ала и неговата съвест е безпомощна да открие панацея – лекарство против всички физически и морални болки, което алхимиците търсят от векове. Ето защо нарича първите десетилетия на двадесетото столетие безразсъден век, който гледа лъжливите тънкости на дипломацията с презрение. Завършено и публикувано, есето за европейската мисъл в нейното историческо развитие не се коригира или допълва от автора съобразно новата политическа ситуация.
Ако някой съзнава, че не може да промени събитията в света и обществото край себе си, той би трябвало да ги приеме такива, каквито са. Но Стефан Цвайг не желае да се примири. През 1941 г. писателят е принуден да емигрира в САЩ, а година по-късно се премества в Бразилия. Десет години след изливането на неудържимия блян за европейско единство, далече от родната си Виена, в бразилския град Пeтрополис, Цвайг слага край на живота си, на шейсетгодишна възраст. Според писмената му изповед причина за самоубийството през февруари 1942 г. са унищожението на европейска култура, безумните кръвопролития, погубващи невинни хора и материални ценности.
Уви, след реквиема над победители и победени от последните залпове на 1945-а между страните на изтерзана Европа се пуска Желязната завеса, бразда на враждебност между Запада и Изтока. Но и така народите продължават своя път с упование в бъдещето, което ще настане!
До 1990 г. критичният читател би отсъдил, че утопичният идеализъм на Цвайг, пожелал да бъде вестител и пророк, не е прозрял истината за бъдещето, защото оптимизмът и грубата военна сила се смесват. Ала творчеството на писателя, запомнен като морална съвест на Европа за няколко поколения, не престава да бъде мост към раздалечените европейски пътища на различни култури. Като първоначални тактове от симфонията на бъдещето единство, през 1956 г. се създава Европейската общност, политическо и икономическо обединение за страните на запад от делителната линия. През 1989 г. почти половин век след смъртта на писателя Берлинската стена е разрушена. Невидимата Желязна завеса, разделяща народите на Изток и Запад пада, за да се възвиси тържеството, провъзгласяващо победа на братството в европейското семейство. Мечтата на виенския литературен класик и негови съмишленици по перо е осъществена и просиява за бъдещето! След 1990 г. в списъка на Европейската общност (съюз) се присъединяват държави от Изтока, които също са очаквали общ път с европейските си събратя. Есетата на Цвайг продължават да се публикуват, превеждат и преиздават. Неговият идеал е спасен, за да се въплъти през ХХІ век в преобразената и преобразяваща се географска карта на Европа.
ПОЛЕТ НАД МЕЧТАТА
Моята страна България се намира на Балканския полуостров, който е в южната част на Европа. Откакто се помня, все съм искала да пътувам много, за да видя хубостите на други страни и да опознавам техните народи. Родена съм през 1950-а, осем години след смъртта на писателя Цвайг и пет години след края на световната война, затова нямам лични спомени за кошмарите й. Вкъщи от нея са останали само ордените за храброст на моя баща, бил доброволец в Първа българска армия, стигнала до Алпите. Баща ми не обичаше да говори за войнишкия си живот. Само казваше, че тогава войната е спряла, за да се родим ние, децата на мира, които ще издигат нови градове, държави, изобщо от нас започвал Новият свят. Упованието, че всяко дете носи в крилете си Новия свят, е жива реалност. Дори родени по време на война, земетръси, социална криза, децата са светли мироносци на бъдещето, което им принадлежи. Те не искат да слушат за ужасите, неправдата, убийствата, извършени от възрастните; пред всеки малчуган има само един път – необятен и светъл. После всеки от тях е длъжен да изучи своята азбука, историята на родината, дълбините на своите родови корени и да направи корона от дървото на предците си. През това време му се налага постоянно да пита родители или учители: „Защо е така?”. И никой не може да отговори на децата си защо съществува злото, което е по-грозното братче в семейството на доброто.
В моето детство всичко беше добро и пленително. Макар все още да нямаше образите на първите телевизори, край нас истината светеше с житниците за хляба, със стадата в поляните, с бистрите планински ручеи; със заснежените борове, в които търсех уханните корени на родината. Непретенциозният живот в нашия български дом беше подреден така, че винаги на масата се намираше достатъчно храна, а в семействата обич и почитание към всеки човек. Едва по-късно узнах, че в годините на детството ни в затворите е имало издевателства, репресии, убийства по политически причини… Но никой от съвременниците не е знаел за това престъпление, тъй като е властвал законът на държавната цензура, укриващ всяко политическо наказание, насочено против господстващия ред и властта.
До 1990 година имахме право да пътуваме само до приятелски на България държави, с които сме тръгнали по общия път към комунизма. Тогава в единния ни Европейски дом, разделен на две, ние бяхме лагерът на Изтока, а нашите опоненти – блок на Запада. С езика на политиците, които постоянно поделят света, ние, разделените чрез международни закони, бяхме антагонисти и нямахме право да общуваме помежду си. Децата не могат да разберат защо е задължително възрастните от различни страни да се обвиняват и ненавиждат. Доста по-късно, като пораснат, те осъзнават, че враждебните чувства се пораждат от интересите на онези, които имат власт.
В един есенен ден на ноември 1989 г., когато небето над родината ни беше изпълнено с кълбовидни облаци, сякаш от тях паднаха и веригите на социализма. В училище ни втълпяваха, че той е само началото на пътя към комунизма, който пък е далечен блян за световна справедливост. Учителите тогава не се наемаха да предрекат кога ще стигнем до обещания връх, а изведнъж разбрахме, че сме пътували в погрешна посока. Още от първите дни на нашето политическо преображение можеше да се говори против всекиго и всичко, а ненавистта към тоталитарната власт беше задължителна! Винаги е било така: грешките в управлението на едно общество се признават само след краха на неговата власт. Иначе смелите хора заплащат с главите си всеки бунт и несъгласие с идеите на водачите.
Месеци, дори години след разкъсаните вериги на социализма, стана още по-страшно. Свободата, с която народът не знаеше какво да прави, се превърна в омраза към родната ни земя и небе. Вместо с радост, душите се изпълниха с жажда за отмъщение към миналото. Чувах как някои млади хора, преди да напуснат къщите си, наричаха родителите си комунисти с червени зъби; грабваха багажа си и заминаваха колкото може по-далече от България. Картината приличаше на онзи ден от градежа на Вавилонската кула, в който строителите не разбирали общия си език и поели в различни посоки. Въпреки това свободата е превъзходно усещане, че където и да отидеш, започваш нов живот.
В дневника си за специални лични предизвестия съм записала:
„На 22 февруари 1992 г. сънувах Стефан Цвайг от последната му снимка, облечен в пъстра дреха. Той се усмихна и ме попита на български: „Видя ли какво стана?”, а аз му отвърнах просто: „Жалко, че не сте между нас.” После в домашната библиотека намерих сборника с есета „Европейската мисъл”, отворих на страницата, където съм оставила бележка преди години и прочетох подчертаните редове: „В наднационалното царство на хуманизма, в тази власт на един интернационален елит, чиято мисъл, безразлична към политическите и социалните вражди, с артистична страст прехвърля всички граници, за първи път след Рим, след дълго отчуждение отново виждаме доказателството, че е възможно едно общоевропейско мислене и това чувство с трескаво опиянение съживява духовете. Изведнъж всички хора се усещат като освободени – светът е станал широк и богат… Винаги когато се разширява светът, човешкият дух ликува; и се надига онзи изблик на сила, радост и доверие в живота, чиято най-велика и най-непреходна форма сме нарекли Ренесанс.”
Разбрах, че тези думи се отнасят за настоящето и бъдещето на Европа, затова ги преписах в дневника си като евангелска молитва за света. Абсолютната истина не може да се опише в пълнота, тя съдържа идеала на съвършена по замисъл хармония, съставена неизбежно и от изненади, обрати, конфликти. Както в симфонията на всеобщата духовна солидарност, съставена от милиарди човешки съдби, не може да се чуе отделен звук или глас, така в реалния живот на човечеството разнообразието от самобитни национални различия е красота във венеца на единството.
Преди да емигрира в САЩ, Стефан Цвайг мечтае хората на духа да си извадят паспорти за несъществуващи тогава държави на човеколюбието. След дългата нощ на Втората световна война писателят не дочаква утринната зора над Европа, когато тя започва да изравя от пепелищата на пожара своите свещени реликви, за да ги възкреси. Съществуват ли държави на хуманизма днес? За мен, въпреки неизбежните контрасти и противоречия, отговорът е Да. Тези държави съществуват навсякъде в онзи мъничък, ала велик свят на красота и взаимност, които могат да се поберат в душата на всеки човек; в хляба, който разчупваме и винаги е насъщен според молитвата да го имаме; в готовността да се отзовем за спасяването на всеки човешки живот и народ, сполетени от бедствие. С вроден оптимизъм вярвам, че човеколюбието съществува, дори то е най-силно в онези държави, които преживяха мъчителния урок от пораженията на 1945-а. Моята вяра не е сляпа. След 1990-а пътувах много, виждах благодатната промяна с очите си; чувах я в словата на милиони хора, говорещи различни езици; писах за българските медии от европейски градове и столици.
Незабравима ще остане новогодишна нощ на 1997-а, когато след общите молитви до 24 часа в различни райони и храмове на празнуваща Виена, радващи и веселящи се от цяла Европа бяха събрани за Двадесетата европейска среща на младежта. Фестивалът на нациите даваше възможност всички таланти да се представят с музика, песни рисунки, рецитации. Предишният ден в страницата си „Виенска хроника” вестник „Куриер” беше писал: „80 000 вече пеят и се молят във Виена…” Преживявахме го с общо сърце и душа! Едно момиче извика: „Бих искала целият свят да стане такъв, какъвто го имаме тук и сега!” През трите празнични дни християнска Европа, събрана в австрийската столица доказа, че любовта между хората би могла да е непреходна.
Не стихнала радостта от Виена, през юни 1998 година група български християни пристигнахме в старинния германски град Майнц, поканени по повод тържествата на Католическата църква. Вечерта преди откриването с многохилядно литийно шествие пред катедралата на града, момичета и момчета раздаваха символични камбанки, придружени с текст: „Ние призоваваме за единство на вярващите!” На старинния площад се виждаше пък ефирната „Стена на мира”, изградена от листове, върху които всеки човек можеше да нарисува или да напише на родния си език какво мисли за мира като християнска ценност; как можем да го постигнем в семейството, в работата, сред приятели, в родината си, по света.
Тържествата по случай 2 000 годишнината от Рождество Христово се проведоха в края на май в световния космополитичен град Хамбург – средище на търговско, финансово, научно, културно наследство от векове. В тетрадката за лични впечатления съм писала от Рибния пазар (Фишмаркет) на града: „Гласът на говорещия, усилен от мощни предаватели, се чува ясно. Той напомня за дълга на богатите хора да помагат на бедните; силните държави да благотворят на по-слабите… Мнозина от гостите, пристигнали от близо и далече, не виждахме трибуната и човека, който проповядваше, затова гласът му идваше сякаш от самото небе.”
На 5 юни 2007 г., като пристигнахме в германския град Кьолн с вековната му катедрала DOM, домакини и участници в Трийсет и първите празници на Евангелската църква ни посрещнаха с оранжеви шалчета, в края на които се четеше въпрос: „Какво направи за хората?” В Международния център най-много бяха гостите от Африка, Филипините, Индонезия. В бюрото за приемане и настаняване на гостите върху голяма карта на света беше изписан въпросът: „От къде идвате?” На 6 юни около обед тук бяха поставени деветдесет и пет знака на гости, стекли се от всички континенти. Ден по-късно „автографите” върху картата бяха вече от 138 страни, а дневният бюлетин за празниците, издаван на немски и английски език, съобщи, че присъстват 5009 гости от цял свят. Информационният бюлетин писа, че целта на срещата не е само да събере хората за празненство, той е широка платформа за критични дебати по съвременните проблеми на обществото.
При неизброими срещи с хиляди хора обикновено не може да се запомни всичко, но в стъклена кутийка вкъщи пазя малка реликва, донесена от Кьолн. Там в една от огромните зали на панаирните палати беше изправен стоящ ствол на дърво, край което спираха много посетители. На маса до ствола беше изобразен макет на скулптурна фигура „Ангел на мира”, в каквато трябваше да се превърне дървото. Право да участват в създаването на пластиката имаха всички желаещи. Те получаваха чук и длето, дялаха върху крилата на Ангела и получаваха за спомен онази частица, която са направили със своята ръка. Взех, запазих и донесох в България част от „крилото”, което пазя до днес.
През лятото на 1999 г., месеци след последните самолетни удари над Белград, пътувахме по кръстния път на войната в Босна, Херцеговина, Хърватска. В някои градове разрухата от танкове и самолети беше толкова страшна, че се срамувах от името си човек. Пътувахме и до Църквата на третото хилядолетие с младежки център в Тезе, Южна Франция. Тук си записах думите на един младеж от Италия: „Музиката по време на молитвите в Тезе идва от небесата. Тя може да измоли от Бога онова, за което понякога дипломацията е безсилна.” Четирийсетгодишната Габи от Методистката църква в Чикаго попита кой днес може да застане против заразата със зло от някои филми на телевизията? Дороти от Холандия, изпълняваща хуманитарна мисия в Танзания отвърна: „Всички ние. Нали към силата на доброто са насочени всички наши усилия!” Роберт Кото от Кения призна, че като се върне в страната си, ще се опита да основе общност като тази, макар да знае колко трудно е единството. Знам, че е трудно, но пътувах все повече, все по-ненаситно и жадно. Като не исках да пазя само за себе си великото докосване до любовта и единението, събрах възторжения европейски колаж от пътеписи в сборник, който подарявам на хора с човеколюбиви сърца. („Пътувания във вярата” издателство „Изток Запад”, 2009).
ГЛАСОВЕТЕ НА БЪДЕЩЕТО
„Техническият дух, който днес работи за единството на света, е повече мисъл на човечеството, отколкото мисъл на човека. Този дух няма отечество, няма родина, не говори на човешки език, той мисли с формули, смята в цифри, той създава машините, а машините пък преобразяват нас, хората, почти пряко волята ни, като ни уподобяват един на друг… Техническите постижения ни позволяват да съпреживяваме събитията непосредствено и едновременно, нещо, което предишните поколения не са смеели да си представят и да мечтаят. Онова, което е важно за една нация, още преди да сме си поели дъх може да бъде предадено вече на друга и е немислимо нашето чувство да се изолира от този порив на общност.”
„История на Европейската мисъл”, 1932 г.
Днес за творчески личности със съзидателен дух като Стефан Цвайг е невъзможно да живеят между спокойствие и цивилизованост. За хората от милионните градове с претоварен ритъм е уморително да се състезават със скоростите на високите стандарти и напрежение. Знам, че творчеството не трябва да служи на евтиния пазар и на богати работодатели. Честното, изстраданото изкуство стои над върховете и паденията на политическата конюнктура; то е изкуството на героите, които могат да пренебрегнат увлеченията на модернизма, за да останат верни на човеколюбието.
Ако се обърнем назад, ще разберем, че всички сме тръгнали от спокойната, чиста земя; но грохотът на магистралите ни е направил глухи за песента на славеите; амбициите са ни стегнали в паяжини на недоверие, битката за богатство и слава отдавна не е кърмила душите ни с човеколюбие. Кое изкуство може да ни изненада толкова, че да ни облагороди и промени? И защо ни е всъщност то, ако не може да бъде клин, вбит в личния живот на човека? Затова на твореца с пресъхнали извори за хуманно творчество е добре да се върне към величието на Природата. Там той непременно ще чуе да трополи колесницата на забравеното му детство – неговото детство, и детството на века, който успя да освободи атома, а така бронира спокойния дух на човека.
След много проекти, надежди, дебати, прогнози от 2004 г. България е членка на НАТО. От 2007 – на Европейския съюз. Според европейската статистика и безпощадна социална истина към 2012 г. моята родина е на последно място по икономически показатели и приходи на човек от населението. Средствата са под критичния минимум за живот не само в Европейския съюз, но и в страната. През последните двадесет години неизбраим поток от българи напусна балканските предели. Малцина се завръщат за подслон под бащината стряха. Други гостуват с развито достойнство и ценности; трети почти са забравили майчиния език и името на родния градец. Най-силна е болката от обезлюдели села и малки градове, някога селища с развит поминък. Пустош, бурени, забрава! В столицата светят билбордове с призив: „Да почистим омразата” Как и защо стигнахме до нея, щом старите европейци ни помнят като гостоприемни стопани с отворени врати и сърца? Нихилизмът е таен капан в душата на оптимистите, затова трябва да се пазим от коварната клопка. Може би съществува лекарство, което може да излекува душа на човек, болен заради раните на родината му?
Някои политолози вече предричат разпадане на Европейския съюз поради социални и икономически затруднения, съпътстващи управлението на многонационалната структура върху огромна територия. Изречена публично, мисълта звучи еретична и срещу нея застават прогнозите на други прорицатели, които мислят с глобалните стандарти за единно световно правителство. Допускането, че нарастването на наднационалните и мултинационалните организации, както и трансконтиненталните линии за комуникация ще доведе до промяна на световния ред, е логично. Но едва ли нечии глобални прогнози могат да създадат детайлна картина за онова, което е възможно да се случи в близко или по-далечно бъдеще. Практиката на крайния идеализъм за световна икономическа и социална справедливост отдавна е наречен утопия – място, което не може да съществува заради исторически различия, неравностойни социални стандарти, нравственост и традиции.
Върху невисок хълм на планината Кармел в град Хайфа, Израел, сред величествените градини на огромния Бахайски комплекс, от 1957 г. работи световният дом на справедливостта. Както в писанията на Стефан Цвайг, персийският мъдрец Баха Улла, роден през 1817 г. разглежда нравственото единство на хора и нации. Той го прокламира като всеобщ дух на разбирателство, постигнато чрез заличаване на религиозните предубеждения, а в политиката чрез спиране на производството на оръжия и тяхната употреба. Синът на Баха Улла Абдул Баха, като продължител на делото на своя баща и пренасящ обещанието за светли бъднини, през 1910 г. предприема пътувания из Европа, САЩ, Канада, където намира хиляди съмишленици… Ще успеят ли световната организация на нациите и Бахайският дом на справедливостта в Хайфа да осигурят правосъдие за всички граждани на Земята? Не се наемам да дам отговор. Неминуемо в определен момент прозренията на малцина пророци се превръщат в живот, но никой не може да каже кога в далечното бъдеще той ще се възцари. Ако се позовем на уроците от миналото, може относително вярно да се направи прогноза за преобразуванията в бъдеще. Гледани от високо, държавите приличат на хората. Понякога се привличат със силно желание да се опознаят и да се прегърнат, друг път са недоволни от близостта си и не искат да чуят едни за други. Битието на библейската Вавилонска кула се повтаря във времето с градеж и събаряне, за да посее Новия свят на друга земя и нова цивилизация. Така е било винаги, тъй и ще бъде.
* * * * *
От много време си мисля, че Стефан Цвайг е мой далечен родител, прозрял бъдещето на Европа. Изминали са седемдесет години от неговото доброволно отминаване от света, а скоро открих търсеното универсално лекарство, векове търсено от алхимиците, и от тях наречено панацея. Как го намерих? Все още съм си дете, което лети с гълъбите, за да слуша гласа на далечното бъдеще. Това е дълга, прекрасна приказка, затова всеки ден пиша с крилата си от небето до всички хора: „ОБИЧАЙТЕ СЕ!”
Ноември, 2012 г.
София
Мариана ЕКЛЕСИЯ,