Нито корицата, нито заглавието на романа "Писма за оригами" от Дияна Боева (издателство "Ерго") подсказват каква история ще прочетем. Книгата е болезнена, защото бърка в неизлекуваните ни и все още кървящи рани от социализма. Докато историята ни продължава да мълчи за социалистическите лагери за заточение и "превъзпитание", и за „възродителният процес“ – опитът на Българската комунистическа партия да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари и роми), писателите "взимат" тези теми и ги превръщат в художествената литература. Дияна Боева се осмелява да се гмурне в дълбокото на тази част от българската история и сполучливо да направи от нея роман.
Разказжи ни нещо повече за себе си.
Родена съм в гр. Добрич, завършила съм българска филология. Работила съм като журналист, редактор и преподавател по български език и литература. Имам издадена книга с разкази, водила съм курсове по творческо писане в различни платформи. Имам награди за кратка проза. Харесвам Северното Черноморие и гр. Балчик, където прекарвам свободното си време. Открих преди време румънската класическа литература, а от там и съвременните автори на нашите съседи. Виталността и разнообразието на румънските творци ме впечатлява. Радвам се, че успях да редактирам няколко добри преводни романа.
Случайно ли сте използвали снимката си на задната корица, на която с показалец правите знак за мълчание? Това като че ли е препратка към темата на
романа – за дългото официално мълчание на държавата ни за събитията, които описвате. Мълчание, което продължава и днес.
Държавата ни продължава да мълчи не само по темата за лагерите по времето на комунизма, но и по много днешни теми и проблеми, от които зависи бъдещето ни. Безразличието също е мълчание, както и безцелното говорене. Aко у нас се беше състояла лустрацията през 90-те, както в Чехия, Унгария и Полша, повечето днешни фигури от политическия ни живот щяха да са встрани и всички ние щяхме да живеем по-спокойно. Вече е късно. Чистите и необременени хора рано или късно ще излязат на преден план, иначе няма как да ни се случи нещо добро.
Снимката ми е закачка – не е било умишлено. За самата корица исках детайл и нещо много просто и изчистено. Издателят ми Мартин Христов ме разбра. Художничката Кристина Костова създаде корица, която обви написаното чрез разгърнатия образ на писмото.
Макар че Веселин Веселинов, от сгъвката на първата корица, уточнява, че "Писма за оригами" не е политически, идеологически, нито исторически роман, аз като читател го възприех в микс и от трите. Смятате ли, че макар и художествен текст, работейки с фикция, той излага на показ важни исторически събития, които няма как да не се оценят и като политически?
Да, има исторически събития, които обаче не са в центъра. Интензитетът на вътрешното преживяване излиза напред. Героите ми съществуват и чувстват въпреки времето. Права сте, че романът ми е микс от идеологическото, политическото и историческото, но е по-важен човекът и неговото усещане за света. Няма как да изберем времето, в което да се родим, често не можем и да го променим, важно е обаче да не губим себе си и убежденията си за важните неща. Единият план на повествованието ми е разказ (дневник) за живота на жена в комунистически лагер през 50-те и нейната любовна история с ченгето Русанов, а другият представя живота на нейните наследници през 80-те (тук разказвам в трето лице). Рамката на времето ме интересуваше, за да направя разказа си по-пълнокръвен. Исках да „употребя” сухата история, за да я подчиня на фикцията и така да измисля свят, който поражда истина. Това го може само литературата.
Текстът работи с много дати, детайли, конкретика – какви документи проучихте преди да започнете да го пишете? Град К. съществува ли реално? А село Р.? А лагерът в Планината?
Не съществува добро разказване без добри детайли, които да разкриват картини пред читателите и да задвижват сюжета. Разгледах свидетелски разкази за времето на лагерите през 50-те, снимки, сайтове, книги за живота през онова време. Осемдесетте си ги спомням някак. Четох класически произведения за терора на Солженицин, Гросман, Херта Мюлер, Петер Надаш, Оруел… В българската литература не съществува жена в комунистически лагер, нямаме традиция, бяга се от темата.
Чисто документалните книги не са ми интересни. По-трудно и любопитно е да се създаде фикция, която да е автентична, така че когато човек чете да забрави, че става дума за измислица. Град К. е може би Констанца и Балчик едновременно. Нещата се смесват, когато се пише. Село Р. задава дистопичния момент в моята проза, както и град К., и лагерът в Планината. Това са измислени места, които те карат да си мислиш, че си бил там.
В предговора към книгата пишете, че ако сте знаели през какви трудности ще минете при написването му, никога нямало да се захванете с това. Кажете повече за тези трудности – емоционални, при обработката на сюжета, работата с редактора или други?
Емоционални, защото се натоварих много, когато изучавах 50-те години в България. Това са много незрели, страшни и примитивни години. За сюжета имах идея – написах двата отрязъка от 50-те и 80-те отделно (така ме посъветваха редакторите). После беше интересно и трудно да промуша двата откъса един в друг, така че да се редуват. Исках да звучат хем отделно, хем да се вижда цялото и хомогенността на романа ми. Чисто разказвачески също ги писах различно, а после трябваше да ги обединя и да задам погледа на различното време, което донякъде се оказва едно и също заради вечното слухтене и дебнене, заради невъзможността да се изрече нещо случайно и наужким. Доста труд хвърлих в продължение на три години. Веднъж (в началото) зарязах около 150 страници и почнах отново.
Исках да пиша просто, което се оказа трудно: да напиша книга за четене с обикновен и хубав език. Книга, която да носи нещо след себе си, да вълнува, да кара читателя да остави романа ми за по-късно, за да размишлява. Исках да напиша пълнокръвна история, на това отгоре разказана в два плана, и по тема, за която у нас почти не се пише от страх или някакви конюнктурни причини.
Изненадаха ли ви героите със своите избори или вие успяхте да им наложите действия по предварителния план на романа?
О, изненадаха ме. Знам, че Орхан Памук пише по строго зададен предварителен ред, който спазва много стриктно. Няма как да се пише без план, но има момент на изненада, от който авторът не бива да се отказва. Или поне аз не искам да се отказвам, така е по-интересно.
"Писма за оригами" – заглавието по никакъв начин не подсказва за какво ще стане дума в разказа, как го избрахте, какво ви го подсказа?
Оригами-птичета прави детето Ина в лагера, по-късно през 80-те пък сгъва самолетни билети и може би чисти напрежението от себе си. Мевледа и Ирена въртят някакви салфетки в ръцете си. Богомил сгъва мислите си като оригами. Оригами е може би спасение от света наоколо и лъжите, които ни съпътстват до ден-днешен. Оригами е нещо завършено, което бързо може да бъде унищожено, поради своята крехкост. Вероятно правенето на оригами в романа ми е неуловим жест или метафора на недоизживяното. А и тетрадките дневници на героинята ми Ели бързо могат да се превърнат в летящи и ненужни жерави. Едно тоталитарно общество се страхува от хора мечтатели!
Какъв отзвук бихте искали романът да окаже върху читателите?
Не знам. Колеги и приятели четоха книгата ми. Приятелите ми имат различни професии, като повечето са читатели. Реагираха с многозначителни погледи и някаква тъга. Някои ми казха, че имат усещане, че са пропуснали нещо много важно в живота си, други споделиха, че самата аз не съзнавам какво съм постигнала по отношение на въздействието на романа ми. Не искам да се замислям много над това. Писането е дългосрочна работа. Имам идея да продължа „Писма за оригами” с втора и трета част и така да напиша съвременна трилогия. Не знам дали ще успея. Нищо не върша на всяка цена.
Снимка към интервюто – личен архив на Дияна Боева. Същата снимка е на сгъвата на задната корица на романа "Писма за оригами".