Писателят и журналист Димитър Шумналиев е сладкодумен събеседник, а темата на последната му книга – романа "Бяло сладко" (издателство "Колибри") още повече предполага дълъг и широк разговор. Затова на няколко пъти двамата се отплесвахме от литературната измислица, през документалните източници, през рецептата за бяло сладко, беседите на Петър Дънов, Паневритмията, храненето без месо, производството на кренвирши с най-модерна белгийска техника и от смес от рога и копита на прах, внесена от Арженнтина, на какво мирише любовта, а доброто как се живее… Изобщо не остана време да засегнем другата сюжетна лилия, която се развива в края на 80-те и 90-те години. С две думи – романът е сложен, няколко души вече са казали, че това е "модерното писане", когато годините се прескачат една друга, после се връщат обратно, героите също, а действието върви ту напред, ту назад. Така че, драги читатели, въоръжете се с търпение, когато започвате да четете. С толкова интересен събеседник си струва да говорите дълго, но сега имате възможност да четете дълго – имате на разположение 420 страници.
Премериерата на книгата е в сряда, 13 юли, от 19:00 ч. в литературен клуб "Перото".
Смятате ли, че романът "Бяло сладко" ще разсърди някои последователи на Бялато братство, защото тя е доста провокативна?
Очаквам подобна реакция, защото съм се стремил Петър Дънов да не бъде представен като икона или щампа. Ровейки в документация, разкази на братя и сестри, последователи и т.н., исках да се добера до онези човешки черти, които правят човека човек, а не икона. Още повече, че самият Петър Дънов не се самоопределял като божествен пратеник. Той е бил много земен човек – разговаряйки, изнасяйки лекции, свирейки на цигулка, въвеждайки Паневритмията. Всичко това е адресирано към хората, а не към собственото му его. Нито веднъж той не си позволява да се опълчи на православието, на църковния норматив – няма такива данни. За сметка на това някои отци съзират Антихриста у него, както и у Ванга. За да се разгроми такова мислене, са необходими само две 
изречения: Не завиждай на по-богатия духом. Следвай го, учи се от него.
Петър Дънов е учил хората как да бъдат добри. Но какво значи "добър човек"? Това е сложна и застинала материя. Застинала е, защото доброто няма как де се развие, то може само да се доказва. Петър Дънов има една велика мисъл: "Равенството е хипотеза. То не движи света". Учителя ни учи как да бъдем добри, но не пасивни; как да излъчваме доброто. В книгата има сравнение с цветята, които илъчват аромат, т.е. това е любовта. Той ни учи как сме добри, но не в самонабюдение, изолация, ашрам или във вечен покой. Тъкмо обратното – да бъдем силно добри, убедено добри, активно добри, да внушаваме доброта, а не само да я таим в себе си.
Практично ли е учението на Петър Дънов днес? Не звучат ли архаично текстовете му?
Както във всяка общност, и тук има радикални мисления, крайни оценки, поведение и т.н. Но в по-голямата си част Братството, което като богомилите приема най-долните социални слоеве – най-бедните и най-гладните, проповядва нещо, което е много близо до съвременния морален облик, ако можем да детерминираме такъв на модерния човек, а то е: да бъдем хем добри, хем да работим за доброто, хем да работим за себе си. Приложимо е днес, ако можем да бъдем войници на доброто, ако мога така се изразя, а не наблюдатели. Приложимо е и ако човек иска да повярва в някои от внушенията на Учителя. Човек може да прави упражненията вкъщи, може да размишлява в покой минута, две или три, да следва съветите му за хранене. Днес съвременният пазар е задръстен с неверотяно опасни храни, които са страшна напаст – набухватели, консерванти, оцветители, натриев глутамат и какво ли не още. Учителя е против пърженото и против месото. Както катарите, наследниците на богомилите, които възприемат доктрината им и през ХII век я развиват в Южна Франция, така братята и сестрите от Бялото братство си позволяват да ядат само риба, защото рибата е единственото живо същество, което се размножава без сексуален акт. Можем и да постим – защо съвременият българин да не се самовъвлече в една система от постене – за ден, за два, за повече – колкото му позволят организмът и съзнанието. Организмът ни трява да се очиства от отровите, които поглъщаме.
"Бяло сладко" е трудно определим жанрово, вие как бихте го описали за читателите?
Да, наистина има документален поток, история, реални факти, много творческа фикция, творческа фантазия, която трябва да краси образи, ситуации. Нека не се опитваме да го определим жанрово, тъй като самият аз не знам как да го определя. Доволен съм, че изпълних онзи обет, който се оформи у мен край розите на гроба на Петър Дънов в квартала, в който живея.
Вие ме попитахте дали ще има несъгласия с живота на Бялото братство. Аз ще съм доволен, ако чуем такива гласове, защото това означа, че този образ и това внушение предизвиква несъгласие, тъкмо защото не следва нормата. Този роман се опитва да бъде над щампата, над онова, което знаем и почитаме в Учителя. Всяко ново винаги предизвиква коментари, оплювания. В народопсихологията на българина е заложено това да има едно наум, да се съмнява, да крикува. Аз не мога да виня българина, тъй като това е заложено у него по редица исторически причини, то е било част от неговата самозащита и неговата философия и практика на оцеляване. Защото този българин, живял векове назад, за да не се приспособи към политическата и социалната система, се е сабмоотблъсквал, ругаейки и критикувайки онова, което тази система му предлага. Ето защо нямаме богати световни умове, ето защо нямаме милиардери от време оно – богатите преди 9 сепетмеври са се броели на пръст и не имали крупни идеали. А хора като Петър Дънов внушават тъкмо това, че има начин да се спасим и да не се приспособим към изкушенията като изработим една вътрешна устойчивост, която може да я наречете вяра, самовнушение и т.н. Той търси и колектива. Затова човек може да се моли в себе си и да изработва покой, когато е сам, заобиколен от мистификациите на самотата, на той ще получи повече здраве, ако участва в колективната адаптация към доброто, към внушението. Затова неслучайно той събира всяка събота братя и сестри, които искат да дойдат, на Изгрева.
Домът там непрекъснато се разширява. Има един огромен стенен часовник, висок два метра, който по време на лекцитите той не изключва. Той има особено отношение към времето. Винаги е вярвал, че времето не съществува. Съществува календарът, а той е измислен от човека, за да му бъде по-удобно. Времето като философия не съществува. Когато прочетох тази мисъл, веднага се сетих за Айнщайн за времето и пространството и неговата разпространена мисъл, перефразирам: Аз, Айнщайн не съм толкова известен, колкото е известен Петър Дънов и неговата философия. Бях го сложил дори като мото на книгата . Но у мен се зароди подозрение към тази мисъл. Разрових се, писах писма, включитлено до едно френско радио, в което, както се твърди, през 1954 година Айнщайн е изговорил това за Петър Дънов, но не получих потвърждение. Зарадвах се, че не се подадох на това внушение и махнах мотото. Междудругото, вече има и много физици, които подкрепят тезата, че времето като физическа величина, каквото Айнщайн ни внушава чрез своите теории, не съществува. Съществува само календар – Юлиански, Грегориански, на маите, на китайците, на индийците и т.н., за да може човек да се ориентира и нищо повече. Как измерваме времето – чрез календара. Но това е много широка време. Истината е, че в Церн, в онзи тунел се търсят частички от Тъмната материя, но никой не се занимава с времето. Модерните физични технологии не търсят времето, защото се оказа, че времето не може да бъде физическа величина. Времето е измеримо само с календара и с човешкия живот.
В едно интервю за списание "Тема", материал от Катерина Хапсали, споделяте, че човек не бива да става роб на положителното мислене. Кажете малко повече за това.
Да, това е продължание на темата, за която говорихме. Доброто не бива, според Учителя, да се превърне в покой и съзерцание. То трябва да воюва, да се налага, да се живее, да печели приятели, естествено и врагове. Другото е примирение, попадане в манастир, ашрам, отшелничество, отчаяние.
Какво бихте искали читателят да вземе от "Бяло сладко"?
Поне две неща:
1. Доброто има хиляди измерения, хиляди форми, но ако то се закопае само в себе си, може да бъде само красиво дърво и нищо друго.
2. Любовта във всичките и форми, стадии и прояви, е енергия, която облагородява, но както прави хората добри, така ги прави и чудовища – знаем какво е ревността и докъде води тя.
Любовта е жива компилация от всичко положително и всичко отрицателно. Ако човек поддръжа тази любов и знае какво е любов, той неминуемо ще стане по-добър. Петър Дънов казва, че когато един човек се влюби, той променя собствените си аромати. Вероятно е така, физиците не са се сетили да го изследват, дано де намери някой експериментатор, може би и парфюмерист. Удивително е, че го е изговорил. Не знам дали е вярно, но на мен много ми се иска да е така. Отиваш до един човек, усещаш прекрасен аромат и си казваш: А, този може би е влюбен. Звучи малко фантастично.
Но в романа "Бяло сладко" има също доста фантазия и приказни мистерии, така че се радвам, че разговорът ни стигна и свърши дотук. (бележка на автора на интревюто)