"Приключенията на младия Данте Матев по пътя към безсмъртието"
Беше мрачен октомврийски следобед, впечатляващ със своята никаквост. Когато той погледна през прозореца, си помисли, че градът е създаден, за да съществува в такова време.
Излезе, за да се разходи по улиците – вървя около час с бавна крачка и седна на някаква пейка. Някои от минувачите, обърнали му бегло внимание, веднага разбираха, че разсъждава усилено: личеше си по проницателния поглед, смръщеното изражение и системното разрошване на големия поетичен перчем. Той продължи да се мотае, правейки го с подчертаната безцелност, която бе усвоил благодарение на честата практика.
Мобилният му телефон иззвъня. Той погледа непознатият номер на дисплея няколко секунди, преди да вдигне.
– Ало?
– Добър ден. Данте Матев?
– Аз съм, да.
– Здравейте, пак съм аз.
– Добър ден.
Гласът също му беше изцяло непознат.
– Удобно ли е? – попита непознатият.
Данте се огледа.
– Мисля, че да.
– Организира се рецитал на поезия и бих искал да ви поканя да се присъедините със свои стихове.
– О, благодаря.
– Ще дойдете ли?
– Да, кога е?
– В четвъртък, от седем вечерта.
– А къде?
– На същото място като предишния път.
Наложи му се сериозно да се замисли.
– В онази галерия ли?
– Да, точно. Нали ще дойдете?
– Ще дойда.
– И знаете ли какво?
Отново се замисли.
– Не знам.
– Сред публиката ще има много издатели – знаете, че те много често си намират нови автори от такива четения.
– Да.
– Чели са повечето от най-добрите ви неща, но те са писани много отдавна. Ако ги впечатлите с нещо ново, нищо чудно някой да ви предложи договор.
– О, много ще се радвам. Нямам нови неща, но ще напиша дотогава.
– Имате три дни значи.
– Да.
– Хайде, ще се видим направо там.
– Довиждане значи.
Той затвори телефона и си прошепна „Иха”. Още откакто бе започнал да пише, мечтаеше за момента, когато щеше да види първата си издадена стихосбирка. Винаги си бе представял как ще се чувства, държейки книжното тяло, побрало всичките му преживявания и копнежи. Разбира се, чудеше се и каква ще е снимката на задната корица и и със злорадство си мислеше как нещо ще хване за гърлото всичките му бивши приятелки, когато я видят.
А той бе започнал да пише поезия горе-долу от началото на съзнателния си живот – всъщност, след като беше осъзнал смисловата натовареност на името си. Да се казваш Данте Матев и да не си поет му се видя неприемливо и социално несправедливо.
Всъщност необичайното му име и той като цяло бяха резултат от едно недоразумение между родителите му. Майка му дълго време се чудеше как да се отърве от баща му, с когото имаше крайно несполучлив брак и който по финансови съображения отказваше да даде подписа си върху документите за развод. Тя търсеше начин да го вбеси и да го накара да се изнесе, затова си намери любовник, който беше неуспял поет. Двамата се бяха запознали в един сайт за свободно публикуване, където тя пишеше ласкави коментари под неговите творби. Той я впечатли най-вече със стихосбирките си „Стихове”, „Още стихове” и „Избрани стихове”, като съответно „Избрани стихове” й хареса най-много.
Флиртуваха един с друг чрез лични бележки във форумите, а когато се запознаха наживо, страстта им премина границите на платоничното. Той дори й обеща, че ще й посвети четвъртата си стихосбирка, която носеше работно заглавие „Още и още стихове”. Съпругът й знаеше за любовника, а и ненавиждаше поезия, но и това не бе достатъчно да го откаже от позицията му. Крайната мярка в случая бе появяването на Данте Матев. Раздялата окончателно се осъществи не толкова заради позора от извънбрачно дете, колкото заради кръщаването му, което отчасти беше вдъхновено и от литературните пристрастия на родителите.
След като поотрасна, майка му започна да го убеждава, че е усетила напиращия поетичен талант още в утробата си и затова е решила да му даде име, което светът вече е усвоил и познава. Данте реши да приеме с достойнство натрапената му литературна участ и започна да пише своята поезия.
Отначало имаше успех – майка му редовно даваше възторжени коментари на стиховете му в сайтовете за свободно публикуване. Намерил такова признание на таланта си, Данте се престраши да участва в конкурса „Луната свети наполовина” и написа прочувствената балада „Луната светеше наполовина”, за която по-късно сподели във форумите, че се вдъхновил през една нощ, докато се разхождал сам, и е изстрадал всяка дума. Стихотворението спечели почетното трето място и Данте се окичи с грамота, скромна парична сума, неземно щастие и още по-голямо самочувствие.
Започнал да се движи в тези среди, Данте бързо се ориентира какво трябва да прави, за да спечели амплоа на млад поет, който се е заел да стане велик и световноизвестен. Успя да се вмести с двата крака в първообраза на съвременния български писател, защото откри, че ако вирееше извън тези рамки, другите съвременни писатели просто нямаше да го признаят за толкова велик, колкото тях самите.
Затова той се стараеше да се напива възможно най-често в модерни лайфстайл барове и да се забърква във всевъзможни истории, които да разказва после на колегите си (от време на време му се налагаше и да се друса, разбира се, заради модерната писателска практика). Обичаше да разказва как с едно стихотворение свалял от две до три мацки и после ги ебал, често едновременно. Веднъж наистина му се случи да прави секс с носителката на поддържаща награда от конкурса „Луната свети наполовина”, тъй като успя да я напие на празнуването на годишнината от връчването на наградите – и това беше любимата му история. След като я разкажеше и запалеше още една от силните си цигари, колегите му го гледаха одобрително и му казваха за пореден път, че е истински писател.
Публикуваше поезията си в модерните списания за лайфстайл, разбира се, и поддържаше позата си едновременно на битник и на част от „хайлайфа”. Важна част от нея беше да заявява, че определени млади писатели не струват, тъй като не пишат за пиене, ебане и кенефи – основното, по което се познава истинската модерна литература.
Сега трябваше да напише велико стихотворение за три дни. Реши да не губи време – седна в един близък ресторант, извади тефтера от джоба си и започна да пише. И ето го, великият поет на онази маса прокарва пръсти през косата си, оглежда се с очи, които със сигурност са прозряли истината в цялата тази суета, и започва да излива душата си върху белия лист. Всяка една дума е пропита с кръвта от сърцето му. Пише за първото, което вижда – една повяхнала жена с големи меланхолични очи, той знае какво чувства тя и го описва в стихове.
По-късно, в едно от интервютата след издаването на книгата, журналистът непременно щеше да го попита точно за това стихотворение:
– А какво ви вдъхнови за написването на тази творба, която вече се чете по целия свят, стана любима на читатели от всички поколения и беше определена от критиката като важна стъпка в развитието на съвременната световна поезия?
– О, нищо особено – ще махне пренебрежително с ръка поетът. – Един ден, когато още бях беден и неизвестен, седнах да обядвам в един малък ресторант. Видях някаква тъжна жена и се запитах какво ли чувства тя. Е, и божията промисъл винаги ми помага, разбира се.
Келнерът се приближи.
– Какво ще желаете?
– О, нищо особено – махна пренебрежително с лявата си ръка поетът, тъй като с дясната продължаваше да пише съсредоточено. – Днес, когато съм още беден и неизвестен, седнах да обядвам в този малък ресторант. Видях някаква пилешка пържола с гарнитура в менюто и просто я искам, за да се нахраня. Е, и божията промисъл винаги ми помага, разбира се.
И журналистът, и келнерът бяха смаяни от блестящата откровеност на отговора му.
По-късно пържолата вече изстиваше до него, но това не го притесняваше – дори в този момент се дразнеше, че изпитва глад също като обикновените хора. Написа стихотворението и реши да го прочете веднага, защото беше много доволен от себе си и нямаше търпение да осъзнае същинските мащаби на величието си.
Доплака му се, след като осъзна какъв боклук е сътворил всъщност. Още първите строфи предвещаваха, че написаното не е нищо повече, освен разхищение на мастило. Не си заслужаваше дори самият той да го дочита.
Изяде набързо пържолата и осмисли безвкусицата й като метафора за написаното. След като приключи, не използва салфетката си, а откъсна листовете със стихотворението от бележника си и се избърса в тях.
Прибра се, седна пред компютъра и направи втори опит да напише гениално стихотворение. Творческият му импулс агонизира в продължение на четири мъчителни часа и завърши с безславно зацикляне пред снимките на Сладкатаа Ягодкаа във Фейсбук.
Накрая се досети, разбира се, че без необходимото вдъхновение, набавено по
истински начин, няма да успее да направи нищо.
– …и сега трябва да напиша някакво супер якото стихотворение – разказваше малко по-късно в един елитен бар на колегите си.
– И мислиш ли, че ще успееш, ебаси? – попита един от писателите и надигна бирата си.
– Ами колко му е. Ще се напия тая вечер до безпаметност, ще се прибера, ще бия една чекия и готово.
Друг поет се замисли над думите му, като накрая пророни с възхищение:
– Ебаси, ти си истински писател.
Прибра се в шест сутринта, сгромоляса се на леглото си и на на следващия ден се събуди в четири следобяд, което го принуди веднага да се вторачи в монитора и да започне да пише стихотворението си. След снощи беше придобил необходимото вдъхновение и се зае да описва леенето на алкохола и цигарения дим, но и този опит завърши трагично. Когато стана десет, той реши да излезе и да забие някое мацка – каза си, че едно добро ебане винаги върши работа.
Първоначално отиде в „Хамбара”, взе си уискито и веднага се приближи до първото момиче, което забеляза да стои самотно до пианото.
– Здравей.
– Здрасти – отвърна му непознатата, като се усмихна и оправи косата си.
– Как си?
– Супер.
– И аз. Случайно да знаеш кой е композиторът на това?
– На кое?
– Което звучи в момента.
– Хм… Май не се сещам.
– Нищо. Но е добро, нали?
– Да.
– Често ли идваш тук?
– Не много.
– И аз.
– Хубаво.
– Всъщност дойдох да те попитам защо седиш сама.
– Не, приятелят ми е в тоалетната.
Разбира се, той веднага изгуби интерес към тази пародия на общуване.
– Надявам се да няма стомашни проблеми – каза в заключение.
– И аз.
– Твърде дълго се забави.
– Може.
Той се върна на бара и продължи да се оглежда.
– А, вие не сте ли поетът Данте Матев?
Беше го заговорил едрият мустакат господин до него.
– Аз съм, да.
– Приятно ми е, аз съм Пешо. Може би сте чували за мен.
– Мне – реши да бъде груб Данте.
– Режисьор съм – сподели Пешо. – Това тук са Георги и Атанас, те са актьори. Атанас е и много добър писател.
– Издал съм четири книги – вметна Атанас.
– Аз съм и художник – каза Георги.
– Да, забравих да кажа, Георги е страхотен художник – каза Пешо. – Направи изложба в Горна Оряховица.
– Чудесно – каза Данте, като продължаваше да се оглежда, все по-отчаян.
– Добре – продължи Пешо, – аз отивам да взема приятеля си Евгени. Той е китарист и дизайнер.
Пешо излезе и Данте го последва почти веднага, уплашен от перспективата да му се наложи да говори за изкуство с Георги и Атанас. Реши да посети някое място, където нямаше такова струпване на арт елит на квадратен метър, затова се спусна по „Графа” и влезе в „Поп арт кафе”. Поръча си още едно уиски и веднага се приближи до първото момиче, което стоеше самотно, но то без никаква връзка му каза, че приятелят й е в тоалетната. Разочарован, той се приближи до друго момиче, което стоеше сама на бара.
– Здрасти – поздрави я, след като се наведе до ухото й.
– Здравей.
– Как си?
– Супер. Ти?
– И аз. Случайно да знаеш кой е композиторът на това?
– На кое?
– Което звучи в момента.
– Хм… Май не се сещам.
– Нищо. Но е добро, нали?
– Да.
– Често ли идваш тук?
– Не много.
– И аз.
– Хубаво.
– Случайно да имаш приятел, който е отишъл до тоалетната?
Тя се засмя.
– Не.
– Това е добре, защото щеше да му се наложи да чака, тъй като тя е заета от приятеля на онова момиче ей там.
– Сигурно мразиш чужди приятели в тоалетните, нали?
Тази реплика го изненада приятно – момичето съвсем добронамерено се опитваше да прояви чувството си за хумор.
– Не и ако си стоят там.
Настана кратко мълчание.
– Всъщност аз съм Данте. Приятно ми е.
– Виктория. Как каза, че се казваш?
– Данте. Като поета. Само че аз съм Данте Матев. Е, и аз съм поет.
– Това е чудесно.
Той реши да приложи най-прелъстяващото си качество – искреността си.
– Искаш ли да се ебем?
– Моля?
– Да се поебем малко. – Той направи недвусмислен жест с пръсти, за да илюстрира намерението си.
– Хъм… – Тя се огледа.
Приближиха се две едри момчета – погледът им подсказваше, че са видяли неприличната илюстрация на намеренията на Данте и че са приятели на момичето.
– Някакви проблеми ли има? – попита единият.
Данте се зарадва, тъй като знаеше, че боят е друг хубав източник на поетично вдъхновение.
– Да – отвърна той.
Събуди се към два следобяд на следващия ден, цялото тяло го болеше, челюстта му се клатеше и лявото му око беше насинено. „Колко ли творци са търсели вдъхновение на Попа”, помисли си, а след това осъзна, че утре трябва да прочете нещо страхотно, което да накара поне трима издателя да се конкурират за издаването на книгата му. Веднага заби поглед в монитора, но след два часа и половина реши да се обади на носителката на поддържаща награда в конкурса „Луната свети наполовина”, с която бе правил секс на онова тържество по повод годишнината от награждаването.
– Още си мисля за теб – призна й той.
– О – възкликна тя.
– Трябва да напиша нещо гениално, а не мога в момента.
Той й разказа за какво става въпрос.
– Не знам какво да правя. Нищо не ми идва. Сякаш Ерато ме е заебала отвсякъде.
– Помниш ли как гледахме Anything Else на Уди Алън и ти ми каза, че си като главния герой? Беше много мило. Помниш ли онзи афоризъм, че ако някой се изповръща на Карниги Хол, винаги ще се намерят хора, които да нарекат това изкуство. Напиши каквото и да е, все някой издател ще се впечатли.
– Благодаря ти много. Наистина ми помогна. А щях да те викна у нас да се ебем.
– Е, няма нужда, вече имаш вдъхновение.
След това успокоение за крехката му душа, вдъхновението наистина го озари както никога.
Галерията беше препълнена, светкавици на фотоапарати и микрофони на репортери се появяваха ежеминутно. Сред зрителите освен обичайните любители на поезията се разпознаваха много известни имена на творци и издатели. По ирония на съдбата там бяха Пешо, Георги и Атанас, а младежът със странната прическа и блузата, ушита очевидно от крачоли на дънкови панталони, беше дизайнерът и китарист Евгени. Присъстваха и поне половината от посетителите на „Хамбара”, които се гледаха злобно с онези, които ходеха в „Поп арт кафе” и „Апартамента”. И все пак най-многочислени бяха роднините на поетите, които щяха да рецитират, дошли от всички краища на страната.
Всичко излъчваше изисканост и сериозност, чуваха се дълбокомислени покашляния и отвлечени разговори преди програмата официално да започне. Малък джаз бенд откри четенето.
Данте беше сложен последен в програмата и трябваше да изтърпи всичко с голямо напрежение, тъй като осъзнаваше как този ден може би беше един от най-важните в живота му. Не беше ял почти нищо цял ден, а преди да дойде, изпи три големи водки. Най-сетне неговият ред дойде, той отиде с треперещи крака пред микрофона, погледна очакващото множество, забърса потта от челото си, бръкна с показалец в устата си и се изповръща.
Отначало никой не реагира, но след това се разнесе шум на повсеместно възмущение. Данте се закашля и побърза да излезе от галерията.
Докато се подпираше на стената отвън и се опитваше да си поеме дъх, нечия ръка го потупа по рамото.
– Господин Данте Матев – каза притежателят й, – имате ли вече договор с някое издателство?
Още от този автор:
Премиера на втората книга на 19-годишния Димитър Ганев
16-годишният Димитър Ганев с премиера на сборника си с разкази "Безлични истории"