Джесика Ръстън "Да докоснеш звездите" – откъс
Пролог
Наблюдаваше пристигането им от задната седалка на таксито, паркирано срещу вилата. Пред него бе познатото великолепно семейство, потънало в блясък, кожата им, докосната от позлатата на богатство и привилегии. Някой се бе заел да разтовари багажа, краката им почти не докосваха прашните улици на Анакапри, преди да хлътнат в имението, където плочите бяха лъснати в чест на пристигането им и те можеха спокойно да свалят сандалите си и да усетят хладния камък.
Старият пазач ги посрещна, щом слязоха един по един от флотилията автомобили. Случаен минувач забави крачка, за да наблюдава пристигането им, поразен от красотата и блясъка на семейството – хората винаги оставаха поразени, – след това отново продължи. Първа слезе Фран, млада и красива въпреки белега, който прорязваше лицето й. Последваха я Блу и гаджето му Адам; Блу беше нервен, както винаги, краката му потръпваха, докато слизаше и примижаваше на яркото слънце. Флип го нямаше. Сигурно
все още беше в офиса. Най-вероятно щеше да се качи на някой късен полет. Не спираше да работи. Накрая се показа Вайолет. Тя слезе от автомобила, ръцете й – натежали от гривни, косата й – прибрана на висок кок, облечена в свободна лятна рокля. Среброто й блестеше на слънцето и му напомни за разпенена морска вълна.
– Да ви оставя тук? – попита шофьорът и се обърна назад. – Ще влизате в семейна вила Кавали? Много богато семейство. Скоро има голямо парти за рожден ден на синьора Кавали. Вие приятел на синьора Кавали?
Наблюдателят поклати глава.
– Не, няма да ходя на партито. Не познавам семейството. Откарайте ме обратно в град Капри, per favore. Шофьорът сви рамене и подкара надолу по хълма.
Първа глава
Вайолет Кавали произхождаше от нищото. Обичаше да се шегува, че е от никъде, когато журналистите започнеха да я разпитват за произхода й. Разказваше им различни версии в зависимост от настроението си. „Дъщеря съм на украински строителен работник“, казваше тя и намигаше, с което издаваше, че това няма нищо общо с истината. Дали? „Френски маркиз, изпаднал в немилост, заминал в изгнание.“ „Овчар, който живееше в планините на Шотландия и ме отгледа съвсем сам.“ Екзотичните измислици бяха хиляди и нито една от тях не беше истина. И тя, също като диамант, бе родена от нищото и бе успяла да се шлифова, докато не заблестя ярко като светлината.
Приличаше на диамантите, с които се бе накичила, докато се разхождаше в градината на вилата в Капри. Просторният вътрешен двор в сърцето на вилата бе превърнат в открита трапезария, пълна с ароматни свещи. Въздухът беше натежал от сладкия им аромат – гардения, божури, фрезия, роза. В средата бяха подредени маси, плотът на всяка от огледално стъкло. Фенерите хвърляха трепкащи сенки в краката на гостите, докато вървяха по алеята в сгъстяващия се сумрак. Шейсетте поканени, по един за всяка година от живота на Вайолет Кавали, прииждаха. Имаше хора от семейството, приятели, колеги. Вайолет наблюдаваше от единия край на градината. Животът, който бе изградила толкова внимателно, се разгръщаше пред нея.
Виненочервени свещи бяха аранжирани в средата на масите, върху колони от ковано желязо, обсипано с кървавочервени цветя. Столовете бяха обгърнати от съвършено бледосин шифон, който се стелеше по земята на ефирни езерца, а от външната страна на всяка облегалка бе забодено едно-единствено червено цвете – на някои роза, на други карамфил, на трети гербер.
Пресметна набързо бройката. Двайсет, трийсет и един, и двама… Четирийсет и трима се бяха събрали във вътрешния двор и заемаха отредените им места, след като се бяха ориентирали по плана, гравиран на високо огледало на стойка в един от ъглите. Видя лицата на приятелите си, докато търсеха местата си. Калисто Кауфман, най-старият и най-близък приятел, се бе настанил и привличаше вниманието на гостите. Той усети погледа й и намигна от другия край на импровизираната трапезария. Дъщеря й Фран също бе тук, изпънала гръб, усмихната, бъбреше любезно, докато очите є се стрелкаха нервно наоколо.
Какво є ставаше? Цял следобед беше неспокойна, още откакто се върна от поредното си посещение на замъка. Сега обаче нямаше време да се тревожи заради това.
Блу и Адам идваха откъм каменната арка, облечена в пищен виненочервен шифон (бе прокаран тънък въздуховод, който да държи тъканта драматично издута). С тях гостите ставаха петдесет. Блу беше облякъл бебешко син костюм със съвършена кройка, съчетан с копринена риза на бонбонено синьо и бяло райе. Пушеше бледосиня цигара „Собрание“. Обожаваше да се прави на шоумен. Партньорът му Адам влезе на крачка след него, както обикновено, винаги пускаше Блу да мине пръв, да се наслади на комплиментите, вниманието и ласкателствата. Вайолет знаеше, че Адам е изключително подходящ за него. Беше последователен и задълбочен. „Хората като нас имат нужда от хора като него“, както казваше Блу.
В далечината чу тътен и вдигна поглед към небето. То бе ясно и бистро. Вече се бяха настанили, ордьоврите бяха сервирани, но Вайолет остана права. Пред всеки гост имаше купичка ризото с шампанско и омар от едната страна. Насядалите във вътрешния двор гости ахнаха, когато разбраха, че във всяка черупка се гуши една-единствена съвършена перла. От масите долитаха жуженето на разговори и смях. Вайолет затвори за момент очи, за да се настрои на вълната на откъслечните части от разговори, които долитаха до нея, и плъзна поглед наоколо. Настръхна и потръпна, докато слушаше.
После отвори очи и прочисти гърло. Беше време.
– Моля за вашето внимание… – провикна се тя. Гостите притихнаха.
– Ще бъда кратка. Не мога да позволя чудесната храна да изстине. Просто искам да ви благодаря, че дойдохте. Все още не мога да повярвам, че съм вече на шейсет. Това е възрастта на други хора, нали така? Аз съм все още на седемнайсет.
Разнесе се смях.
– Аз съм благословена – продължи тя, вече по-сериозно, – че толкова много роднини и приятели празнуват заедно с мен.
Децата ми…
Тя посочи централната маса. Флип, най-големият є син, и годеницата му, Тили от едната є страна. Блу, Адам. Франджипани, най-малката.
– Партньорът ми, Патрик…
Изви поглед наляво. Патрик й намигна. Тя ненавиждаше думата „партньор“, но да го нарече гадже на шейсет є се струваше нелепо.
– Калисто, който ми беше като брат, дори повече от брат…
Калисто стана и се поклони театрално, при което задната част на фрака се завъртя като опашка. Последваха аплодисменти. Вайолет се разсмя.
– Ах, ти! Престани да ми крадеш вниманието! – пошегува се тя.
Никой обаче не бе в състояние да я измести от светлината на прожекторите и тя го знаеше. След това замълча. Неочаквано усети, че Пиетро – иконом и пазач, който работеше тук, откакто купи вилата, и бе неделима част от нея – се опитваше отчаяно да привлече вниманието й.
– Синьора Виолета, госпожо Кавали. Възрастният човек бе изпаднал в паника – никога досега не го беше виждала толкова разтревожен. Обикновено мургавото му като на стар орех лице бе пребледняло и той не откъсваше тревожните си очи от Вайолет.
Тя продължи. Каквото и да бе станало, щеше да почака.
– Не по-малко важни са и хората, които не са тук. Скарлет.
Себастиан. И останалите. Моля ви, вдигнете чаши с мен за онези, които не са сред нас. Не само за отсъстващите приятели, ами и за онези, които сме обичали и изгубили.
Всички присъстващи се изправиха като един, за да изпълнят молбата й.
– За онези, които сме обичали и изгубили.
Вайолет се усмихна.
– Благодаря ви. А сега яжте, пийте и се веселете! Животът е кратък. – След това се обърна към Пиетро и докосна ръката
му. – Пиетро? Какво, за Бога, става?
– Един човек е дошъл – рече настойчиво той.
– Добре. Кой? Покани го в библиотеката и ще се видя с него след вечеря.
– Каза, че не може да чака. Твърди… твърди, че бил братът на синьора Кавали. – Последните му думи бяха насочени към Флип, който бе станал от масата, за да се изправи до майка си.
Сякаш верният иконом не бе намерил сили да съобщи новината на Вайолет.
Флип поклати недоумяващо глава.
– Много добре знаеш, че мама няма брат. Какви ги приказваш, Пиетро? Добре ли си? Май трябва да…
Пиетро се стегна и стори нещо, което не бе и предполагал, че е възможно. Прекъсна го.
– Моля за извинение, синьор, но той каза…
– О, Боже – промълви Вайолет.
Флип погледна Вайолет и усети, че цялата трепери.
– Мамо?
Тя притисна уста с ръка.
Пиетро сведе поглед.
– Казах му следното – продължи той. – Казах му: „Синьора
Кавали няма нито брат, нито сестра. Моля ви, вървете си.“ Така му казах. Той обаче отвърна…
Още преди да изрече думите, Вайолет знаеше какви ще бъдат. Беше се страхувала от тях безкрайно дълго.
– Каза, че синьора Кавали няма брат, но също така каза, че синьора Кавали не е… не е синьора Кавали.
Вайолет го зяпна. Във вътрешния двор цареше тишина.
Всичко бе като в забавен кадър. Стори й се, че се носи във въздуха; и ръцете, и краката є бяха изтръпнали.
– Здравей, Вайолет – долетя глас иззад рамото на Пиетро. – Така се казваш сега, нали?
Преди да припадне, тя погледна зад Пиетро, към сенките на двора и срещна очите на брат си.
***