Десислава Томова е завършила Бакалавърска програма по “Персонифицирана аудиовизуална журналистика” и Магистърска програма “Театрална режисура в европейски контекст” в Нов Български Университет. Работи като журналист, сценарист, артмениджър и копирайтър на свободна практика. Неотдавна й подаряват едно малко червено стъклено сърце и така се ражда идеята да заснеме филм, като сценарист и режисьор. Именно за късометражният й филм "Сърце в шепа" разговаряме в това интервю, специално за читателите на kafene.bg.
Има ли място за късо кино в ежедневието на българина днес?
Вярвам, че има. Всекидневието ни е много забързано и човек много по-лесно би възприел посланието на един добре направен и смислен късометражен филм. Въпросът е дали има място точно за този жанр, който разработвам – лирикодраматично киноесе (киноимпресия). Не съм попадала на много подобни примери през последните 5 години. Сякаш хората са спряли да чувстват и са станали груби материалисти.
Социално ли е късото кино, според теб? Какви са тенденциите?
Да, разбира се. Много млади хора се вълнуват от окръжаваща ги среда и от проблемите на природата и социума. Това ги провокира да правят филми. Нормално е да е така. Изкуството отразява реалния живот.
Какво се случва със съвременния човек – днес и сега? Променили ли сме начина си на приемане на света и общуването си с околните? Това са само част от въпросите, които си задавам във филма „Сърце в шепа”. Уважавам индивидуалността. Няма никакво значение какъв е социалният ти статус. Най-важната е жаждата за знания. Идеята на филма е да се поощрява четенето. Четенето не е губещ бизнес.
Във филмът „Сърце в шепа” се показва вътрешния катарзис на събирачът на ценностти от едноименния разказ на Калин Терзийски. Главният герой, изигран от клошаря бай Илия, с носталгия си спомня за една несподелена от него любов на младини. В края на филма той се разкайва, виждайки млада влюбена двойка. Голяма находка беше този натурчик, който се оказа, че е завършил „Театрално изкуство” в ГИТИС, Москва през 60-те години. В края на филма, вече остарял, той си дава сметка, че се е разминал с голямата си любов в най-хубавата си възраст – зрелостта. Социалното в този случай е, че всъщност истински стойностните неща и хора никога или почти никога не са оценявани приживе. Бай Илия е един свещен образ, издигнат над материалното, който дава светлина по пътя си. Това е неговата мисия.
Как ти се реши на този проект, какво те вдъхнови?
Творческите ми пориви са винаги провокирани от голямото страдание и копнежа по нещо непостижимо. Душата е винаги силно наранена, любовта днес е почти винаги обречена на провал. Историята, която разказвам в късометражния филм „Сърце в шепа” показва, че в търсене на голямата любов често оставаме излъгани, не виждаме малките неща в живота.
Синергия на изкуствата – винаги си се стремила към това. Този филм е поредната стъпка в тази посока?
Може би имате предвид портрета на писателя Калин Терзийски, който присъства в този документално-игрален късометражин филм. Една от локациите ни за снимки беше кафе-книжарницата „Paper Cake”, където е изложена тази рисунка. Направих този портрет, като творчески акт посветен на моя ментор и любим човек. Тук си дават среща освен изобразителното изкуство, киното и музиката на група „ОСТАВА” – песента „Безплатни мисли”.
Желанието ми е да продължавам да се занимавам със синтетично изкуство и се страя да го правя, макар и рядко.
Кой е за теб Калин Терзийски?
Чувствам много близък този човек. Той ме вдъхновява. Освен мой ментор Кайо е и много добър приятел. Издигнал се е от дъното и го е направил достойно. Донякъде имаме сходна съдба – страданието и катарзиса, през който сме преминали и двамата. Противно на очакванията на масовата публика, Калин е много чувствителен и искрен. Във филмът „Сърце в шепа” той разработва доста задълбочен и напредничав образ. Тук емоцията върви преди действието.
Какви са плановете ти нататък?
Надявам се някой продуцент да ме забележи и да заработим заедно. Имам още много вдъхновяващи интердисциплинарни проекти, но проблемът е с намирането на парите.