Един от най-добрите български журналисти разказва с чувство за хумор и самоирония за някои от най-тежките си моменти.
След успеха на психологическия роман „Кладенецът” и пъстрия букет „България за начинаещи” журналистът и писател Веселина Седларска се изправя лице в лице с една от най-близките си спътници в живота – депресията.
„Депресията ме обича” само привидно е книга за онова често бъркано с тъга безчувствие. В 212 страници Веселина извървява дългия път към себе си. Припомня си трагични за България и за себе си дати. Изживява своята и чуждата болка буква по буква, за да създаде невероятна амалгама от поезия, мемоар, хроника и роман.
Борещ се със собствените си страхове, един от най-добрите журналисти в България застава честно и откровено пред читателите си, прави ги част от една помитаща сценография, съвсем неосъзнавайки, че „споделената болка е половин болка”.
„Депресията ме обича” е преди всичко книга за себе си и за другите. За всеки един, на когото му е била нужна цяла вечност, за да надживее тази „фрактура на душата”. И най-вече – книга за светлината.
Разказ за прозрачната тъмнина, която все някога избелява в надежда, за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Това не е книга за самопомощ. Но най-вероятно се нуждаете точно от нея.
Откъс
Тя натрошава времето и отмива цветовете. Пос-ле краде значението на думите и ги натъпква в безбройните си черни джобчета. Вкисва ястията, заключва аромата на празниците, скръства ръцете ми и подравнява всичко ниско, ниско, ниско… Мимоходом удря с палец точка на тавана, в която да си вгледан от леглото цял ден, безсънна нощ, цял ден, безсънна… После се оттегля в ъгъла на стаята и мързеливо дебне да не би бялото да надвие черното. Дебелата повлекана депресията. И прави всичко това, защото си въобразява, че помага.
Трябваше ми цял един живот да проумея това.
Първото ми чудене, свързано с депресията, беше граматическо. Защо съществителното е „деп-ресия“, а глаголът „депримирам“? И прилагателното – депримирана. Видимо депримирана. Така каза д-р Пардо за мен, след като му споделих, че понякога животът е тъжно и тежко задължение. Бях на 18 години. Д-р Пардо подготвяше отбора на нашата гимназия за участие в националното състезание по Червен кръст. Отборът се състоеше от две момчета и две момичета, едното аз. Нашата гимназия не допускаше някой друг да е на първо място в състезание, в което тя участва. Пловдивската английска трябваше да е първа, особено ако в състезанието участваше софийската английска.
Д-р Пардо беше нает да подготви отбора по медицинските въпроси. И той го подготвяше толкова старателно, че един ден ни замъкна в морга. Не припаднахме. Само съм изглеждала видимо депримирана. Защо спряха да я употребяват думата по този начин не знам, сега всеки би казал депресирана. В онази морга разбрах, че не ставам за лекарка. Виждах се как в бяла престилка държа ръката на болния, прегръщам го, утешавам го и лея сълзи заедно с него, вместо да го лекувам. Нямаше да мога да запазя дистанцията, която в това занятие е част от професионализма. Тогава още нямах представа, че точно улучената дистанция е част от всеки професионализъм.
Връщах се от обучението за даване на първа помощ привечер с автобус. Всъщност какво исках да уча, после да работя, да правя цял живот? Следващата година щях да съм абитуриентка, а все още не знаех. Гледах през прозореца на автобуса. Тук-там вече светеха прозорци, мракът приклякваше между тепетата. Майките и бащите се връщаха от работа, викаха децата си през терасите, зад стъклата силуети готвеха, палеха цигари, ръкомахаха, онази жена и мъжът там карат ли се, или се смеят? Искам да знам какво става зад прозорците, ето това искам! По онова време представата ми за професия, която ти позволява да влизаш навсякъде, да питаш, да разговаряш, беше свързана само с журналистиката. Да имам карта, пред която да няма затворени врати – това, точно това исках!
„Искам да видя канибала“ – казах на директора на Дома за душевноболни възрастни мъже в Твърдица двайсетина години по-късно. Той се усукваше. Ама не било прието, не било безопасно, какъв смисъл имало… Вече бях видяла помещенията. Ужасни. Нечовешки. Легла с напоени с урина дюшеци, призрачни хора, които се щураха насам-натам, с очи, които гледаха навътре, не навън. Един си броеше копчетата и на последното се ядосваше, явно не му излизаше сметката. Друг беше застинал в позата на викащия от онази картина на Мунк. Трети притичваше до прозореца, викаше: „Идааат!“, след което тичаше да се скрие зад вратата. Тогава някой спомена, че в дома има и канибал, не бил в общо помещение, разбира се. Не много голям канибал, изял един нос и един пръст. В момента поставен на безопасно място. „Искам да го видя!“ – вадя журналистическата си карта, на гърба на която пише, че трябва да ми се оказва съдействие. „Добре – отстъпва директорът, – да отидем при клетката.“
Клетката е в двора. Точно клетка. Четири стени, зарешетени с метални пръчки, и покрив, висока е колкото човешки бой и половина. В нея има двама души. Канибалът е в ъгъла. Клекнал е, на глезена си има нещо като белезници, които са прихванати за решетката. Букаи, това е думата, която ми идва наум, човек в букаи. Диво изражение, гипсово замръзнало. Дрехата му толкова окъсана, колкото съм виждала само във филмите за библейски герои. Периметърът му на движение едва ли е повече от 50 сантиметра, за него няма значение, че клетката е към три метра дълга и два широка. В другия є край стои мъж, временно затворен тук заради буйство, в момента съвсем кротък. Стоя отвън и не знам какво искам да попитам директора. Вадя цигара, паля. Правият мъж в клетката се доближава до решетката, прави знак, че иска и той цигара, припъхва ръка между железните пръчки към мен. Пъхам в пръстите му цигара и бъркам за запалка.
„Какво правите? Виждате ли се какво правите, затова не исках да Ви доведа, това е опасно, ами ако Ви беше хванал за ръката, като му подавахте цигарата?“ В момента директорът изглежда по-луд от човека в клетката. Налага се да го успокоявам. Нали този правият не е канибалът, какво толкова ще ми направи? „Не е – казва директорът, – даже е с добри маниери, макар понякога да буйства, възпитаник е на пловдивската английска.“ Раменете ми започват да треперят, ръцете ми подскачат, коленете ми се огъват. Митко! Димитър Попов, номер 8 от моя клас! Тресях се като листо.