На 4 август в Литературния кът на Алея на книгата – Варна двама от най-популярните български автори ще си говорят за любов, страст и литература.
Алея на книгата-Варна 2018 г. ще бъде гореща. В рамките на книжното изложение двама от най-обичаните автори – Деница Дилова („Дневният живот на нощната пеперуда”, „Безумецът от Таро“) и Васил Панайотов („Убиец” и „Другата”) ще се срещнат, за да проведат със своите почитатели приятелски разговор за разликата между любов и страст, за творческия акт на писане, за измеренията на чувствата и въображението, за книгите, за съвременната българска литература и предизвикателствата пред пишещия.
Двамата финалисти в анонимния конкурс на „Сиела” „Нов български роман” през 2015 г. ви очакват от 19:00 ч. на 4 август 2018 г. в Литературния кът на Алея на книгата-Варна, където ще представят новите си романи, излезли на пазара през 2018 г. – „Безумецът от Таро“ и „Другата” – различни и вълнуващи прочити на любовта.
„Безумецът от Таро“ от Деница Дилова е притча за изневярата като спасение, за егоизма, за любовта и най-вече за изборите, пред които е поставен съвременният човек, разкъсван между професионалните очаквания, изискванията на осъдителното общество и собствените си желания. Една преуспяваща жена се влюбва в мистериозен парижанин. Тяхната любов е лудост, социално неприемливо недоразумение. Но къде е границата на лудостта в свят, в който властва безумието?
„Другата” на Панайотов (подгласник в риалити формата „Ръкописът” по БНТ1 с дебютния си роман „Убиец”) е роман за разликата между любов и обич. Може ли един мъж да обича една жена и същевременно да е влюбен в друга? Какво би направил той за всяка от тях и какво всяка от тях ще му причини? Роман за невъзможността да обичаме, без да нараняваме.
Какво става, когато копнеж и отговорност се срещнат на страниците на един роман? Къде се крие разликата между любов и обич и кое чувство трае по-дълго? Предстои да разберете от 19:00 ч. на 4 август.
Откъс – Деница Дилова – „Безумецът от Таро“
Ако не си спомняхме колко истински леко и щастливо може да е детството, щяхме да живеем в тъпо задоволство до края на живота си. Цялото ми детство, а и юношеството премина на ул. „Цигуларска“. Всичко, което бях и което знаех, бях усвоила в голямата къща на проф. Андрей Лимонов. Навремето умните ни прадеди са искали да имат прозорци на изток и на запад. Изгревът и залезът са били важни, а сега, избирайки жилище, гледахме само да има централно отопление през зимата. Къщата външно приличаше на още няколко къщи в Преспан, но разположението на стаите беше различно. Над входната врата в мазилката бе вписана годината на строежа – 1927-а. Влизайки, гостите ни се озоваваха в огромен вестибюл, който ползвахме като хол, когато имахме големи събирания. От него в четири посоки се разкриваха три спални и кухнята, която гледаше на изток, за да може да наблюдаваме скоростта на изгрева, докато пием кафе с мляко. В дъното на този вестибюл дървена стълбица ни отвеждаше на втория етаж, където се повтаряха същите стаи около огромно помещение в средата, превърнато в библиотека. Две от стаите на горният етаж татко успя да преустрои в баня и тоалетна. Къщата ни притежаваше всички черти на добрия вкус и нестихващата модна елегантност. Изследвайки етажите, по които до съвсем скоро са притичвали прис-лужници, надничайки в скриновете на леля Киприана, аз бях научена само с върховете на пръстите си да разпознавам коприната, шифона и жоржета, нежната топлина на мохера и ангорската вълна, да обожавам плисето, което щеше да се връща пак и пак на мода, и никога да не допирам до тялото си друго, освен копринени чорапи с жартиери, доставени винаги откъм Запад, никога откъм Изток.
До две от стаите не ме допускаха твърде – просто нямаше нищо за малки госпожици – там бяха колекциите от шахове на баща ми, който, както всеки интелектуалец, си губеше ума по съвсем детински неща. Седемдесет комплекта за шах от всички краища на света и от всякакви материали. Отворени, подредени, те се забърсваха от прах всяка седмица, пешка по пешка.
В къщата ни телевизията беше забранена и така си остана и след като пораснах. Дори след като се омъжих, не желаех да имаме телевизор в апартамента, но Роман постави по един във всяка стая сякаш напук. Библиотеката беше нашият олтар и там четях хаотично – първо на български, а после на френски и руски. Книги, носещи прослава на човека, или книги, съсипващи цялата цивилизация, книги, възхваляващи любовта или цинично размахващи тленността като антиусловие да се влюбваме. Слушах гласа им, тананиках мелодиите им. И те постепенно изграждаха образа ми. Сигурна бях, че съществува свят, в който героите от нашите книги са живи, а ние сме герои в техните книги.
Като малка смятах, че библиотеката е огромна като прост-ранство, движех се между рафтовете и оттам лъхаше на бездна. Всяка книга отваряше нов коридор, в който отиваше или от който идваше информацията. Тези неуправляеми тунели бяха като кръвоносна мрежа в пространството, пулсираща към неизвестното. Тъй като човешката мисъл и дух можеха да последват всяка идея по тези незнайни коридори, да стигнат до всяка точка на вселената, че и по далеч, книгите даваха това измамно усещане за власт и сила, което се сриваше при първото истинско препятствие в живота. Примерно смъртта на някой познат. Или непознат. И о, да – обожавах неизвестните автори. Настръхвах само като чуя за нещо с неизвестен автор. Трябваше да им се издигне паметник, както на незнайните воини.
Откъс – „Другата“ – Васил Панайотов
Вече втора седмица Стефан си пише с Емилия, с което се забавлява и изтезава едновременно. Тя не е най-забавният човек на земята, но е новият забавен човек в офиса и на Стефан това му стига. Емилия е умна и чатът с нея е духовита игра с повишено внимание, в която той трябва да съобразява най-верните си въпроси с най-интересните си отговори така, че общото ниво на разговора никога да не пада. Затвърждава се епистоларен модел, в който нейната роля е бягаща. А когато на някой му бягат, той гони. Природен (полов) рефлекс. Ето че в обикновеното офисно забавление постепенно са навлезли разни ловни атавизми и разговорът им неусетно почва да наподобява преследване, в което тя ту позволява на Стефан да стигне до нея толкова, че да я докосне по рамото, ту се изплъзва не само от ръката му, но и от поглед. В някои дни пише с желание, дори с настървение, в други я няма, не влиза в Skype, само зяпа екрана, без дори да погледне Стефан, който на метри от нея се е свил. Заради навика му да си подремва е трудно да се определи това свиване на какво се дължи, на неудобната поза по време на дрямката или вече е налице първи признак на абстиненция. Все пак за второто още е рано, но има хора, които по-бързо се привързват. Поведението на Емилия може и да е съвпадение, което не цели да обърка него, а показва колко е объркана тя. Съзнателно или не, това объркване предизвиква разбъркване.
Тя е бръкнала в Стефан и е разменила местата на някои по-маловажни негови органи, от което той няма да умре, само ще му е гадно.
Основните любовни органа са два. Всичко друго е карантия, която участва косвено в процеса, но когато е разбъркана, ти става ясно колко сериозен е той. Ролята на сърцето е преувеличена и Стефан недоумява как този скучен мускул си е извоювал такъв символичен статус. Любовта минава през главата и под корема, макар кулинари да твърдят, че минава през него. Може би любовта към храната минава оттам, но само който никога не е бил влюбен, би ползвал тази вълшебна дума като евфемизъм на лакомията. Човек може да изпита любов само към друг човек, при това такъв, който не му е кръвен роднина, защото не толкова с мозъка е свързана любовта, колкото с плътта. Кожата е най-големият, най-красив и най-сексуален орган. Най-любовният също. Влюбените невинаги искат да правят любов, но биха се милвали непрестанно.
За щастие, Стефан не е влюбен. Емилия е разбъркала нещо в него, но той нито има потребност да я докосва, нито мисли за секс с нея. Перспективата за това му е безразлична. Стефан е на мнение, че ако няма любов, мастурбацията върши същата работа. Приятна му е компанията на Емилия и осъзнава, че за тези две седмици е говорил най-много с нея. Разбира се, в разговорите им винаги се прокрадва по нещо еротично, но не е еротика като разголване, а еротика като отношение. Като вълнение. Нямащо непременно общо с тялото. Освен като тяло, което изтласква определено количество въздух в пространството. За тези две седмици Стефан е забелязал, че когато точно това количество въздух наоколо е изтласкано, нещо сякаш тласка и него, кара го да се чувства по-лек и по-добре. Това е в часовия интервал от 9 до 17. От 17 до 9 целият въздух присъства, никой не го изтласква и чисто физически общото количество кислород би трябвало да е повече, но въпреки това Стефан се задушава, усеща тежест, сякаш някакво бреме му се е стоварило и той не може да се отърве от него дори когато се сгромоляса в леглото, където, вместо да спи, Стефан се поти и върти.