Дезмънд Морис „Голата маймуна“ – откъс
„Голата маймуна“ излезе за първи път през 1967 г. Всичко, което съм написал в нея, ми се струва напълно очевидно, но книгата изненада много хора. За недоумението им имаше няколко причини. Основното възражение се състоеше в това, че пиша за човешките същества като за още един вид животни. Като зоолог посветих 20 години на изследване поведението на различни създания – от риби до влечуги и от птици до бозайници. Научните ми статии, посветени на въпроси, толкова различни като ухажването при рибите, събирането на птиците по двойки и запасяването с храна на бозайниците бяха представени на много специалисти без да предизвикат спор. Когато започнах да пиша книги за змии, маймуни и панди, предназначени за по-широк кръг от читатели, също не се вдигна шум. Те се четяха и приемаха от малка аудитория заинтересовани читатели. Но когато направих подобно изследване на един необикновен примат без окосмяване, всичко се промени. Изведнъж всяка дума стана обект на разгорещен спор. Открих, че за човека все още е трудно да приеме биологичната си природа.
Трябва да призная, че се изненадах от необходимостта да играя ролята на защитник на Чарлз Дарвин. След дългогодишното развитие на науката и откритието на голям брой вкаменелости от човешки предшественици смятах, че повечето хора са готови да приемат факта, че сме неразделна част от еволюцията на приматите. Мислех, че са готови да се вгледат в животинските си качества и да се поучат от тях. Това беше целта на книгата, но скоро стана ясно, че ми предстои сериозна борба.
В някои части от света „Голата маймуна“ беше забранена, а незаконните екземпляри бяха конфискувани и изгорени от църквата. В други случаи идеята за човешката еволюция беше осмивана, а книгата се смяташе за лоша шега с ужасен привкус. Бях обсипан с религиозни трактати, които ме насърчаваха да вляза в правия път. Целият тираж на един брой от списанието The Chicago Tribune беше унищожен, тъй като собствениците му бяха обидени от прегледа на книгата, отпечатан на страниците му. А защо бяха обидени? Защото въпросният преглед включваше думата „пенис“.
Изглежда, откровеността по сексуални въпроси беше друг недостатък на книгата. Същият вестник включвашебезброй репортажи за насилие и убийства. Думата „пистолет“ се срещаше често. Както посочих тогава, имаше нещо странно в това, че с готовност се споменаваше нещо, което предизвиква смърт, но не и това, което създава живот. Тук нямаше място за логика. Като замених
рибите и птиците с мъже и жени, аз събудих един спящ източник на човешки предразсъдъци. Освен за нарушаване на религиозни и сексуални забрани бях обвинен в оприличаването на човека в звяр чрез твърдението, че човешкият род се движи от мощни вродени пориви. Това беше шамар в лицето на много модерни психологически теории, според които всички наши постъпки се определят от познания и условности.
Твърдеше се, че разпространявам опасната идея, че човечеството е обзето от брутални животински инстинкти, от които няма спасение. Това беше още едно погрешно тълкуване на написаното от мен. Няма причина идеята ми за вродените животински „импулси“ да направят човек брутален по този унизителен начин. Един бърз поглед върху заглавията на главите в книгата разкрива, че вродените черти, за които говоря, включват качества като силния порив за формиране на любовни двойки, грижа за децата ни, разнообразен хранителен режим, поддържане на чистота, разрешаване на спорове чрез ритуали вместо кръвопролитие и преди всичко прояви на игривост, любопитство и изобретателност. Това са нашите основни „животински подбуди“ и да се каже, че ни правят отвратителни или брутални, е злонамерено изопачаване на тълкуването на човешкото поведение. В допълнение имаше и политическо неразбиране.
Погрешно се твърди, че представям човешкия род като обречен да запази първобитния си образ. Крайните елементи на политическия спектър разглеждат това като безобразие. Според тях човек трябва да бъде гъвкав и способен да се приспособява към всеки режим. Идеята, че под кожата си всички хора се ръководят от генетични внушения, наследени от родителите им, е неприятна за политическите тирани. Тя означава, че тези лидери винаги ще се сблъскват с дълбока съпротива към своите крайни социални идеи. А това, както ни учи историята, се случва многократно. Тираничният режим може да настъпи, но след това си отива. Накрая остава дружелюбната, готова за сътрудничество човешка природа.
Последната група смяташе, че да се нарече човек „гола маймуна“ е обидно и песимистично. Това е много далеч от истината. Използвах заглавието само за да подчертая, че се опитвам да направя зоологически портрет на нашия вид. Когато се разглежда заедно с другите примати, „голата маймуна“ е правдоподобно описание. Да го наречем обидно означава да обидим животните. Да кажем, че е песимистично, означава да не се възхищаваме на изключително успешното развитие на един скромно устроен бозайник.
Когато през 1986 г. излезе илюстровано издание на „Голата маймуна“, ме помолиха да актуализирам текста. Счетох за необходимо да направя само една промяна. Трябваше да променя цифрата 3 на 4. През 1967 г., когато книгата се появи за пръв път, човешкото население в света беше 3 милиарда. През следващите години нарасна до 4 милиарда. Докато пиша сега, през 1994 г., то надхвърля 5 милиарда, а до 2000 г. ще достигне 6 милиарда.
Притеснява ме какъв ефект ще има това значително увеличаване върху живота на хората. През милионите години на еволюция сме били малко на брой на Земята и сме живели на малки племена. Племенният живот ни е моделирал, но сме останали неподготвени за съвременния градски живот. Как успява Племенната маймуна да се справи като Градска маймуна?
Този въпрос стана тема на продължението на „Голата маймуна“. Често бях чувал, че градът е „бетонна джунгла“, но знаех, че не е вярно. Бях изучавал джунглите и те не приличаха на градовете. Там нямаше много хора. Джунглите бяха системи, които се променяха много бавно. Градовете никнат почти за един ден. На езика на биологията Рим е построен за един ден.
Когато като зоолог изучавах поведението на обитателите на градовете, те ми напомняха нещо. Живеейки в своите гъсто населени квартали, те не наподобяват живот в джунглата, а затворени в зоологическа градина животни. Реших, че градът не е бетонна джунгла, а човешки зоопарк и това се превърна в заглавие на втория том от трилогията за голата маймуна.
В „Човешки зоопарк“ се вгледах отблизо в агресивното, сексуалното и родителското поведение на нашия вид, проявено под стреса и напрежението на градския живот. Какво става, когато племето стане супер-племе? Какво става, когато статутът се превърне в супер-статут? Как оцелява фамилно ориентираната ни сексуалност, когато всеки индивид е заобиколен от хиляди непознати?
Ако градовете са толкова неспокойни, защо тогава хората се струпват там? Отговорът на последния въпрос добавя приятен елемент към една понякога депресираща картина. Защото въпреки всичките си недостатъци, градът действа като гигантски стимулиращ център, в който огромната ни изобретателност може да процъфтява и да се развива.
За да завърша трилогията, в книгата „Интимно поведение“ разгледах въпроса какво се случва с личните ни отношения в тази нова среда. Как реагира нашата силно сексуална и любяща природа към съвременния живот?
Какво губим и какво печелим в интимните си отношения? До голяма степен оставаме удивително верни на биологичната си същност. Генетичното ни програмиране е гъвкаво, но въпреки всичко устоява на големите промени. Когато честните любовни отношения са невъзможни за нас, използваме изобретателност, за да сътворим заместители, които ще ни помогнат. Нашата находчивост като вид ни дава възможност да се радваме на техническите постижения и развлеченията в модерния начин на живот, като в същото време успяваме да се подчиним на първобитните си императиви.
Това е тайната на изключителния ни успех и ако имаме късмет, ще можем да продължим пътя си по изключително опасната пътека на еволюцията. Тези, които си представят бъдещето като разрушена и замърсена природна картина, се заблуждават. Те гледат новините, ужасяват се от най-лошото, което можем да направим, след което го мултиплицират хиляда пъти, за да си създадат собствен мрачен сценарий. Те не вземат под внимание две неща. Първо, новините, които ни се представят, почти винаги са лоши, но зад всеки акт на насилие или разрушение съществуват милиони прояви на мирно приятелство. Като се има предвид броят на населението, ние сме наистина удивително мирен вид, но широко разпространеното ни миролюбие не стига до заглавията.
Второ, когато си представят бъдещето, тези хора обикновено не забелязват възможността за нови революционни открития. Всяко поколение е свидетел на изумителен технически напредък и няма причина да смятаме, че той ще спре изведнъж. Напротив, почти сигурно е, че ще нарасне значително. Нищо не е невъзможно. Ако можем да си го представим, рано или късно ще го постигнем. Дори когато направим мощните си компютри да изглеждат примитивни като глинени плочки, самите ние няма да бъдем нищо повече от Голи маймуни, изградени от плът и кръв. Дори ако по време на нашия неуморен стремеж към прогрес унищожим всички наши животински роднини, ще останем биологично явление, подвластно на биологичните правила.
След всичко това съм доволен, че моята трилогия за Голата маймуна, първоначално издадена между 1967 г. и 1971 г., се появява отново сега. Четвърт век по-късно посланието остава същото – вие сте членове на най-изключителния животински вид, който някога е живял. Разберете своята животинска природа и я прие мете.
Дезмънд Морис
Човекът през погледа на зоолога (Увод)
Съществуват сто деветдесет и три вида маймуни. Сто деветдесет и два от тях са покрити с козина. Изключение прави голата маймуна, нарекла себе си Homo sapiens. Този необикновен и изключително успешен вид прекарва значителна част от времето си в изучаване на висшите си подбуди и още толкова време старателно пренебрегва основните. Гордее се с най-големия мозък сред всички примати, но се опитва да скрие факта, че притежава също така най-големия полов член, като погрешно приписва тази заслуга на могъщата горила. Този вид маймуни са гръмогласни, търсещи и многобройни и е крайно време да проучим основното им поведение.
Аз съм зоолог, а голата маймуна е животно. Следователно тя е обект на перото ми и аз отказвам да я избягвам повече само защото някои от поведенческите й черти са прекалено сложни и впечатляващи. Оправданието ми е, че въпреки голямата ерудиция Homo sapiens си остава гола маймуна и докато придобива възвишени нови пориви, не губи нито едно от старите си земни качества. Често пъти това й причинява смущение, но старите импулси я придружават в продължение на милиони години, а новите – само от няколко хиляди. При това няма надежда бързо да се освободи от натрупаното генетично наследство на цялото еволюционно минало. Ако можеше да приеме този факт, би се чувствала далеч по-доволна и по-малко тревожна. Вероятно тук може да помогне зоологът.
Една от най-странните характеристики на предишните изследвания на поведението на голата маймуна е, че те почти винаги избягват очевидното. Първите антрополози се втурват към различни краища на света, за да разгадаят основната истина за нашата природа и се разпиляват в нереални, нетипични подробности, които са на изчезване. След това се завръщат с изумителни факти за ексцентричните любовни обичаи, странните родствени системи или чудатите ритуали на тези племена и използват материалите, като че ли са от първостепенно значение за поведението на нашия вид като цяло.
Трудът на тези изследователи, разбира, се е изключително интересен и ценен, защото ни показва какво може да се случи, когато група голи маймуни се отклонят в задънена улица. Той също разкрива до каква степен нашето поведение може да се отклони от нормалното, без да предизвика пълен социален срив. Тази информация не ни казва нищо обаче за типичното поведение на обикновените голи маймуни. Това може да стане само чрез изследване на общите черти на поведение, характерни за обикновените членове на основния поток екземпляри, които представляват мнозинство. В биологичен смисъл това е единственият разумен подход. Срещу това старомодните антрополози биха спорили, че технологично изостаналите племенни групировки са по-близо до същността на нещата, отколкото членовете на развитите цивилизации. Аз твърдя, че това не е така. Живеещите днес племена не са примитивни, те са деградирали. Истински примитивни племена не съществуват от хиляди години. Голата маймуна е наистина изследователски вид и всяко общество, което не е успяло да се развие, се е провалило по един или друг начин. Случило се е нещо, което го е задържало, което работи срещу природните тенденции на вида да изследва и проучва околния свят.
Може би именно качествата на тези племена, изучавани от първите антрополози, са попречили на прогреса на тези групи. Следователно е опасно да използваме тази информация като основа за обща схема на нашето поведение като вид.
Психиатрите и психоаналитиците се концентрират върху клиничните изследвания на типичните екземпляри. Голяма част от ранния им материал, въпреки че не страда от слабостите на информацията на антрополозите, също съдържа неуместни предразсъдъци. Въпреки стандартния си произход, индивидите, върху които се базират техните оценки, по някакъв начин са отклонение от нормалното. Ако те бяха здрави, успели и следователно типични индивиди, нямаше да е нужно да търсят помощта на психиатри и нямаше да попълват психиатричната информационна банка. Още веднъж подчертавам, че не желая да омаловажавам значението на тези изследвания.
От голямо значение е това проникване в начина, по който нашите поведенчески модели могат да се разрушат. Аз просто усещам, че в опита да обсъждаме фундаменталната биологична природа на нашя вид като цяло, не е разумно да насочваме прекалено голямо внимание върху ранните антропологични и психиатрични данни. (Трябва да добавя, че ситуацията в антропологията и психиатрията се променя бързо. Много съвременни изследователи в тези области признават ограниченията на ранните проучвания и се обръщат все повече към типичните здрави индивиди. Както заяви един изследовател неотдавна: „Ние поставяме каруцата преди коня.
Разглеждаме изключенията, а едва сега с известно закъснение започваме да се вглеждаме в нормалните случаи.“) Предприетият от мен подход в тази книга извлича материал от три основни източника: (1) информация за нашето минало, разкрита от палеонтолозите и базирана на изкопаеми и други останки от нашите далечни прародители; (2) информация от сравнителната етология, на лична от изследванията на животинското поведение, които се базират върху детайлно наблюдение на широк кръг животински видове, особено нашите най-близки живи родственици маймуните; (3) информация, която може да се получи чрез директно наблюдение на основни и ши-
роко разпространени поведенчески модели на успелите индивиди сред съвременните голи маймуни.
Поради обема на работата ще е необходимо да я опростя по някакъв начин. Ще направя това като пренебрегна подробностите около влиянието на технологията и вербализацията и се концентрирам върху тези аспекти на живота ни, които са общи с други видове – хранене, поддържане на чистота, сън, конфликти, събиране по двойки и грижа за малките. Как реагира голата маймуна, изправена пред тези основни проблеми? Как можем да сравним нейните реакции с тези на другите маймуни? В кое точно е уникална и как тези чудатости се отнасят към еволюционната история? Докато разглеждам тези въпроси, напълно осъзнавам, че рискувам да обидя доста хора. Има такива, които предпочитат да не размишляват върху животинската си същност. Те може би си мислят, че аз принизявам нашия вид, като го назовавам с груби животински термини. Мога само да ги уверя, че нямам такова намерение. Има други, които ще се засегнат от навлизането на зоолог в тяхната територия. Но аз смятам, че независимо от недостатъците този подход може да бъде много ценен и ще хвърли нова (до известна степен неочаквана) светлина върху сложната природа на нашия изключителен вид.
„Голата маймуна” – една предизвикателна маймуна
„Голата маймуна“ описва физиката и поведението на човека, точно както би ги видял един зоолог, когато безпристрастно и аналитично разглежда нов вид животни. Книгата излиза през далечната 1967 година. „Голата маймуна“ тогава, а и до днес, кара немалко хора да повдигнат вежди в знак на неодобрение и изненада. Показателен е следният случай. През 1975 година настоятелството на
училищния район Айлънд Трийз, щат Ню Йорк, обезпокоено от „откровено непристойните“ пасажи, загрижено за морала и гражданските ценности на обществото, поставя „Голата маймуна“ в списък от десетина книги, които следва да бъдат иззети от училищните библиотеки. Пресата и учениците възприемат това като посегателство върху свободата на словото. Започват съдебни процеси и едва през 1982 г., след решение на Върховния Съд, нежеланите книги заемат местата си на книжните рафтове.
Дезмънд Морис (род. 1928 г.), е известен английски зоолог, изследовател на поведението на животните, антрополог, популяризатор на науката, художник сюрреалист и телевизионен водещ. Прави докторантура в Оксфорд при Нобеловия лауреат Нико Тинберген, темата е „Репродуктивно поведение на десетиглената бодливка“. Скоро след това започва работа като отговорник за бозайниците в Лондонската зоологическа градина. В атмосферата на Студената война получава известност, като планира да събере две панди, Чи-Чи и Ан-Ан, едната от Лондонския, а другата – от Московския зоопарк.
Същевременно рисува и прави изложби, интересува се от корените на изобразителното изкуство. Показва, че шимпанзетата могат да рисуват. Картините на шимпанзето Конго правят впечатление на публиката, известни художници, например Пикасо, им обръщат внимание. Дезмънд Морис казва, че иска да популяризира антропологията и да махне булото на тайнственост от науката. „Голата маймуна“, предизвикателна книга с определен акцент върху секса и сексуалното поведение, става световен бестселър. Това е било неочаквано даже за самия автор. Продължаващото внимание към книгата, въпреки че е написана преди четирийсет и пет години, може би се крие в това, че много хора в „голата маймуна“ припознават себе си. Книгата е преиздавана, преведена е на повече от двадесет езика, тиражът є е над десет милиона, по нейни мотиви са направени няколко филма. Тя променя мисленето и говоренето за природата на човека.
След главоломния успех на книгата Дезмънд Морис изоставя работата си като зоолог. За да избегне данъци, се премества за няколко години в Малта, където рисува и започва да пише нова популярна книга върху поведението на хората в големия град – „Човешкият зоопарк“. Следват още над четирийсет книги. Една от тях – „Жестове и поведение“ (български превод, издателство СИЕЛА, 2007) – разглежда езика на тялото. Един наблюдател на животните не говори с тях, за да разбере чувствата им.
По същия начин могат да се наблюдават и хората. Като познавач на позите и жестовете Дезмънд Морис коментира участниците в телевизионната игра „Биг Брадър“. В други книги Морис изследва поведението на котките, кучетата, футболните запалянковци. В „Голата маймуна“ Дезмънд Морис следва подход на безпристрастно, някои биха казали безсрамно разглеждане на човешката анатомия и поведение. Като червена нишка през книгата минава идеята, че човешкото
поведение, както това на останалите животни, е резултат от еволюция. Непрекъснатото сравняване с другите примати и с хищниците трябва да убеди, че човекът има поведение, оформено преди милиони години така, че да отговаря на изискванията за живот в малки групи от ловци и събирачи. Книгата е пълна с неочаквани хрумвания, спорни аналогии и любопитни наблюдения. Тя без съмнение възбужда интерес, но ако остане единственото четиво по въпроса, може да дезинформира.
Преди всичко книгата е писана отдавна. Лесно е да се забележи, че много от твърденията в нея вече не са точни. Например човекът не е най-сексуалният примат. Това е шимпанзето бонобо, обитаващо Африка на юг от река Конго, което привлича вниманието на изследователите през 80-те години на миналия век. Бонобо правят секс по всякакъв повод, публично и по всяко време, във всяка възможна комбинация от партньори и във всички възможни пози, без да се изключва оралният секс и сексът лице в лице, както при хората. Друг пример. В книгата се говори за четири основни вкуса, които хората могат да различават: солено, кисело, сладко и горчиво. Днес обаче към тях се добавя и пети вкус. Това е „умами“ – вкусът на белтъчната храна. Силен умами вкус имат различните сирена и кашкавали, соевият сос, както и натриевият глутамат (вкусова добавка Е621). А картата на вкусовите зони по езика, където различните вкусове се усещат по-силно, вече се среща само в остарелите учебници.
Подобни несъответствия със съвременните представи трябва да се очакват. Те обаче не променят същината на написаното от Дезмънд Морис. Всяка негова идея обаче, колкото и логична да ни изглежда, трябва да бъде подлагана на съмнение и проверка. Възможно е прадедите на човека да са преминали през етап на живот във вода, но това не е доказано. Изглежда приемливо, че устойчивите брачни двойки са възникнали, за да може мъжът ловец да е сигурен, че не му изневеряват и децата са негови. Но има ли доказателства за това?
Струва ми се, че някои идеи, които се появяват в книгата, не трябва да бъдат приети. Дезмънд Морис настоява, че изследването на човека и неговата природа може да става само ако обекти са хората от развитите и успешни западни общества. Тенденцията обаче е точно обратната. Изследванията на примитивните племена, откъснати от останалия свят, дават най-важните улики за ранното развитие на човека.
В „Голата маймуна“ се промъква идеята, че сексуалната ориентация се определя от външни, главно психологични фактори, действащи от ранна детска възраст – възпитание, обкръжение, подражание. Днес нещата изглеждат по друг начин. Хомосексуално поведение се наблюдава при примати, опитите да се „лекува“ хомосексуалността пропадат, оказва се невъзможно да се предизвика отвращение към „неправилния“ пол с лекарства или електрически удари, изследванията върху близнаци говорят за генетични фактори. Днес е ясно, че нестандартната сексуална ориентация не е болест или резултат от емоционални проблеми в ранното детство, а биологично състояние, предизвикано от сложни взаимодействия между генетични фактори и влияния върху плода. Сексуалната ориентация не е въпрос на избор. Това, разбира се, не се отнася до сексуалното поведение.
Мисълта за една сериозна заплаха за човечеството занимава Дезмънд Морис. Това е пренаселването на Земята. По време на написване на книгата човечеството е било три милиарда. Днес то е седем милиарда и всяка година се увеличава с повече от седемдесет милиона. Цифрите са стряскащи. Ще могат ли ресурсите на планетата да издържат на увеличаващия се брой хора, които, освен това, искат да се обличат по-добре, да се хранят по-разнообразно, да пътуват повече и по-бързо? Дезмънд Морис предупреждава за опасността – ние сме биологичен вид и трябва да съзнаваме нашата природа. Човекът, въп реки своите блестящи технологични постижения, не е Господар на Природата, а гола, изправена маймуна.
Книгата, която читателят затваря, има своите недостатъци. Но ако тя е събудила интерес към биологията на човека, към антропологията и проблемите на еволюцията на човешката природа, е изпълнила целта си.
доц. д-р Л. Карагьозов
***