Двойната юбилейна компилация "Херберт фон Караян: Легендата (Herbert von Karajan: The Legend)" е в чест на 100 години от рождението на великия Маестро с най-доброто от каталога на EMI Classics.
През 2008 година музикалният свят отбелязва стогодишнината от рождението на най-популярния диригент за всички времена – Херберт фон Караян. Икона на следвоенна Германия, символ на няколко поколения, той още приживе се превръща в легенда.
През целия си живот Караян се бори класическата музика да се възприема от широката публика, а не от селектиран кръг хора. Голямата му мечта е класическата музика отново да влезе в ежедневието на хората. С настоящата двойна колекция, ние можем да доближим тази негова мечта… Двойното юбилейно издание „Herbert von Karajan: The Legend” от каталога на EMI Classics (която излиза у нас от Анимато Мюзик), включва различни откъси и части от най-популярните произведения и шедьоври от Равел, Дебюси, Шабрие, Чайковски, Бизе, Пучини, Щраус син, Берлиоз, Вебер, Шуберт, Моцарт, Вагнер, Сметана, Сибелиус и Дворжак. Записите са направени в периода 1970 – 1986 година под диригентството на великия Маестро и оркестъра, който той ръководи над 30 години – Берлинската Филхармония.
Херберт фон Караян е роден в Залцбург на 5 април 1908 в семейство на лекари и учени с музикални интереси. Талантлив пианист, той изнася първия си концерт на осем годишна възраст и предизвиква фурор в Залцбург, в период, когато родният град на Моцарт започва да преоткрива музикалната си значимост.
Дебютът му като диригент е в Залцбург през януари 1929 година. Концертът му носи предложение за помощник-капелмайстор в малката опера в Улм, Южна Германия. В периода 1929 – 1955-та година, като в последната той е избран за доживотен диригент на Берлинската филхармония, Караян дирижира различни оркестри от почти аматьорски до наистина големи, в концертни зали и опери в Улм, Аахен, Виена, Милано, Лондон и Байройт.
Между 1935 и 1942, Караян е назначен за Generalmusikdirektor в Аахен – позиция, която печели въпреки трудностите на политическото време и само заради музикалната си личност. През 1938 година дебютира с Берлинската филхармония, който е под ръководството на Фуртвенглер и дирижира „Тристан и Изолда” в Берлинската държавна опера – събитие, което предизвиква заглавия като ‘Das Wunder Karajan’ („Чудото Караян”). Въпреки популярността по това време, все още по нищо не личи, че вместо обикновена кариера, на Караян му е предопределена легендарна слава. Непрестанно растящата враждебност на Фуртвенглер, новият живот и честите пътувания и вторият брак с полуеврейката Анита Гютерман му създават множество трудности в периода 1940-45 година. През февруари 1945 Караян заминава за Милано и Триест, където дирижира първите си концерти след войната.
През януари 1946 година прави своя официален дебют с Виенската филхармония и среща продуцента от EMI Уолтър Лег, основател на Лондонския филхармоничен оркестър, с който Караян работи повече от няколко десетилетия. Високо интелигентен и изключително практичен, Караян е първокачествен артист за звукозаписи и Лег веднага разбира това. Между 1946 и 1949 година те правят серия забележителни грамофонни записи (формат 78 rmp) във Виена. През 1950 се появяват магнетофоните и дългосвирещите плочи. „Връхлетя ни като опияняващо откритие” – споделя Караян. „Това е вторият, ‘великият’ период на грамофона”. Това е и епохата, в която Караян доминира преди, а и след появата на компактдиска. Именно той подтиква при първа възможност Акио Морита от Sony, негов стар приятел, да усъвършенства и маркетира компактдиска. Безспорно най-успешният диригент в историята на грамофона, Караян обича записите. „Възхвалявам спокойствието на стаята си, където съм свободен от всякакви смущения, където съм сам или в компанията на някой приятел със сходни интереси”. Осмива неудобствата по време на концертите: шумния съсед по място, натъпканата зала, часовете без социално контактуване. Въпреки това, за него идеалното представяне – неповторимо преживяване извън времето – може да се случи единствено в концертна зала или опера.
През април 1955 наследява Фуртвенглер като Главен диригент на Берлинската филхармония. Истински маестро, отдаден до край, той не бърза много. В Лондон помага на Лег да оформи Филхармоничния оркестър в състав, който засенчва всички останали. Сега той прилага същия процес в Берлин като възобновява оркестъра с цел да създаде, според думите на един от музикантите, „чудесен, отзивчив, безкрайно приспособим инструмент, който може да пресъздава идеалното звучене, преминаващо през вените му десетилетия наред”. Берлинският Бетовен е по-брилянтен и с по-италианско звучене, с тоскански маниер; френската музика се изпълнява с неповторима поанта и тонална изисканост; има легендарни изпълнения на симфониите и тоналните поеми на Сибелиус; руският репертоар се свири с ожесточение и финес, непознати от времето на Никиш като Главен диригент в началото на 1900.
Думата „хипнотичен” се прокрадва през времето и е употребявана в ревюта за ранните концерти на Караян. Известен с това, че дирижира (но в концертна зала, не в опера) със затворени очи и в подобно на транс състояние, той е не толкова изпълнител, колкото медиум, през когото музиката преминава. Приятелят му Карлос Клайбер споделя следното: „Странното за Караян е, че той изглежда не „интерпретира” музиката, той просто свири нотите. Това е като черна магия.”. Караян вярва, че основната отличителна черта на един наистина велик оркестър е доколко може да му се има доверие.
С позиции в Берлин, Залцбург, Милано и Виена, където дирижира Държавната опера за седем запомнящи се и изпълнени със събития години и със звукозаписни договори с всички значими компании, в края на 50-те години Караян се счита за Generalmusikdirektor на Европа. Неговото влияние е огромно и то не само на сцената. Строежът и дизайнът на две от големите нови зали на Европа са създадени под негово влияние: представителната Grosses Festspielhaus в Залцбург (1960) и революционната и много важна Филхармония на Ханс Шароун в Берлин (1963). През 1967 година Караян създава Залцбургския великденски фестивал. „Пръстенът на нибелунгите” от Вагнер се продуцира там постепенно, на части, година след година. На фестивала Караян поставя и дирижира незабравими продукции на "Нюрнбергските майстори певци", „Лоенгрин”, „Парсифал” и „Летящият Холандец”, както и опери от Бетовен, Верди, Рихард Щраус и Пучини. За Берлинската фирхармония това е нова глава в нейната история, която я отвежда за пръв път в театъра.
Сериозно гръбначно заболяване почти коства живота на Караян през зимата на 1975-76 година. След това, той съсредоточава музикалните си занимания, с които се заема с възобновена енергия, основно в Залцбург и Берлин, въпреки честите турнета с Берлинската филхармония. Продължава да задоволява и страстта си към записите и филмирането, която го съпътства през целия му живот и му осигурява световна известност и слава. През 1982 година по повод 100-годишнината на оркестъра, той дирижира серия от незабравими концерти в Париж, Ню Йорк, Залцбург и Берлин. Някои от по-младите изпълнители гледат към бъдещето с нетърпение. В средата на 80-те Караян, болен и стар, макар и все още Главен диригент – изглежда като съсипания Крал Лир: ‘Колко по-остро от змийските зъби/ е да имаш неблагодарно дете’. През април 1989 – година след 80-ия си рожден ден, той неочаквано се отказва от диригентството. Точно както и Фуртвенглер преди него, Караян умира няколко месеца по-късно.
Страстен спортист, години наред е един от най-добрите скиори аматьори в Австрия. (Кара ски в Мон Блан за почти рекордно време на 57-годишна възраст). Обича морето почти колкото планините; нещо повече, той го разбира – както разбира всичко, което дълбоко го интересува – за него морето е „истинско приключение в ритъм”. Когато аналогиите се отнасят до летенето (представата на Караян за оркестър, който променя курса по своя собствена воля, като ято птици) или конната езда (диригентът „поставя” оркестъра, както ездачът поставя коня пред оградата), професионалистите слушат, кимват с разбиране и проявяват интерес към факта, че един музикант знае подобни неща. Диригентът Бруно Валтер нарича Караян ‘ein seltsamer Mann’ (‘странен човек’). „Парадоксален” е може би по-подходящото прилагателно. Каквато и да е думата, той е един от най-забележителните мъже на нашето време. Всъщност цяла епоха.