„Изплези си езика” на Ма Дзиен (ИК "Жанет 45). Четох я преди половин година и непрекъснато се връщам към нея. Преди известно време една моя приятелка (Пенка Матева) посети малкото тибетско автономно кралство Мустанг и кратките истории на недолюбвания в родината му китайски автор бяха точното текстово покритие на фотографиите и устните й преразкази. Тибет е един затворен в черупката си свят. Мустанг, още повече. В Мустанг пускат чужденци от 1992 година (както в Тибет до 1948) и на мен поне не ми е известна друга българка, която да е посетила мястото (специално Горен Мантанг). Нещата, за които тя ми разказа, поразително приличат на прочетеното в „Изплези си езика”.
Пепа например твърдеше, че „хората от Ло Мантанг няма да те погледнат многозночително, нито ще ти кажат добър ден. Те, всъщност, са доста неразговорливи. Вместо това ще изплезят език и ще се провикнат „Кале пхе” (”не бързайте”), което всъщност си е цяла философия. Макар и мълчаливи, ло-анците са винаги усмихнати.” Битът им е суров и труден, а характерите им – корави и несговорчиви, макар да не им е чужда някаква „светла съзерцателност” (трудно се намират думи за този непознат свят). Много от обичаите им, описани от Ма Дзиен през очите на удивения и потресен чужденец, съществуват и в Ло Мантанг, отвесното късче земя, изгубеното кралство, където животът не се е променил много през последните 5-6 хиляди години.
Да бъдеш на територията на Непал, включваща няколко автономни области, включително Ло Мантанг, всъщност означава да посетиш единствената част от древните хималайски земи, която не е засегната от Китайското влияние и в която тибетската култура се е съхранила в чистия си вид. Нещо, каквото се опитва да опише и Дзиен.
Няма капка позьорство в текстовете му, той е пестелив, графичен, но дълбоко метафоричен и проникновен. „Езерото Ямдрог изникна пред очите ни. Повърхността му отразяваше синьото небе. Далечните снежни върхове, окъпани в слънце, бяха забити наобратно в него и тази гледка неусетно предизвикваше копнеж да прегърнеш някого.”
Ма Дзиен умее с няколко щрихи да опише смразяващия свят на една откъсната от света и застинала във времето култура, далеч от меркантилния Катманду и от ятата шумни туристи, но и потънала в безвремието на „мека диктатура”, където съществуват полиандрията, а битките с демони са ежедневие; където оскъдицата принуждава хората да живеят в инфрачовешки условия и да споделят дори плътта си с птиците след своята смърт, а ръцете на крадците се окачват да съхнат на открито, след като бъдат отрязани. Щрихите са точно както при странстванията на моята приятелка. Фотосите и разказите на Пепа и майсторските миниатюри на Ма все повече се преплитат в съзнанието ми.
Там, на покрива на света, дърветата наистина са голяма радкост, хората се топлят с тор, която старателно трупат върху покривите на къщите си, най-високият дом в столицата е триетажният „дворец” на краля, ябълките са цяло богатство, косите и съдовете се мият с вода от уличните вади, елдата е в основата на кулинарното изкуство, а чаят с мас – почти единствената напитка.
Всяко семейство изпраща по едно момче в будистките манастири, до ден днешен. Мантрите се повтарят до пресипване, а всички чуждестранни посетители, "дискретно", но неотлъчно придружавани от местни водачи, трябва да приемат поканата за чай от тукашния крал. На онези, които му допадат, той подарява шалове.
Така сред митовете, легендите, зашеметяващите ледени пейзажи, урвите над река Кали-Гандаки, пещерите с мумии на тибетски монаси, страшните истории, ступите, скалните храмове и плющящите знамена с молитви и ритуални рисунки, виещите ветрове и вечно заснежените върхове, озарен от загадъчните усмивки, озарили изсечените, загорели и непроницаеми лица на тибетците, човек някак започва да разбира, защо Ма Дзиен е написал толкова лапидарен текст, защо книгата му е забранена в Китай и защо всеки човек, докоснал се до този мрачно магичен, измъчен, зашеметяващо различен от нашия свят, остава белязан от него за дълго време.
С други думи, исках да кажа, че според мен, книгата си струва. Тя не съди, не обяснява, не оправдава, не претендира да познава нещата „отвътре”. Удивителен, въздействащ разказ на чужденец, често недоумяващ, но съпричастен и добронамерен, съчувстващ, не порицаващ, опитващ се да разбере, да проникне в една "култура на висок контекст". Мисля, че вече беше писано за книгата, затова дълго се колебаех, дали и аз да постна нещо. Но не можах да се сдържа, най-вече защото ми се иска да добавя няколко снимки от „духовното пътешествие” на приятелката ми, както тя го нарича. Дано снимките да послужат като илюстрация за онези, които ще поискат да посегнат към текста. Струват ми се много подходящи като допълнение към впечатленията от малката книжка „Изплези си езика”, разчоплила някакво много потайно и тревожно кътче в душата ми.
Авторски снимки: Пенка Матева.
Още снимки вижте във фотоголедна – Тибет в снимки от Пенка Матева
Бел. на редактора:
Текстът е публикуван във фейсбук групата „Какво четеш” – място за споделяне на книги, което съществува и офлайн – в магазинче на ул. "Шишман" в София, където членовете на групата оставят и взимат книги за прочит.