Да изневериш с рибар
Обичайната вечерна разходка започва по светло и завършва с приятното захладняване. Гледането на залеза е ритуал и едно от последните удоволствия за деня. Поне е гарантирано и не зависи от присъствието или отсъствието на поканените.
По пътеката като загубени бебешки терлички са нападали орехи. Тревата мирише на сутрешно окосена. Паля си цигара и вдишвам блаженство. Може да е отрова, но влиза бавно и ароматно. Разлива се из тялото ми на мястото на възбуждащия чай.
Тя послушно върви до мен. С гордо вдигната глава. Минаващите я заглеждат. И да скромнича – хубостта провокира чуждите погледи. Подсмихвам се вътрешно, но ми е приятно. Отчитам за себе си черна точка. Човек дотолкова свиква с красотата, че не я забелязва. Комплиментите на непознатите ми отварят сетивата и се сещам, че имаш нещо неповторимо. Щастливец съм!
В реката мързеливи риби растат на воля. Понякога, за да дразнят въдичарите, си устройват скачане над водата. Патиците преяждат за сетен път с хвърлените парчета хляб.
От ходенето усещам натежалато си тяло, но едва ли ще започна да тичам като мнозина за здраве и младост. Ще увелича разходките и бързината на ходене. Все пак не искам коремът ми да изскача над панталона и да приличам на смешник.
Виждам познати и се заговаряме. Времето наистина е превъзходно. Есента продължава лятото. Звъни телефонът ми. Спирам до акацията и изслушвам думите на познатия глас. Установявам, че съм останал сам. Забързвам се. Дори не съм преполовил маршрута. Къде е тя? Оглеждам се. Вероятно ме е изпреварила. Заплеснала се е с някоя интересна компания. Вечерното ни трасе е едно и също. Изненади липсват. Почти тичам. Стигам до крайната точка и се обръщам. Няма я. Поглеждам и в реката. Случват се какви ли не произшествия. Патиците с последни напъни дояждат хляба.
Засичам двойка с малко детенце и ги разпитвам за нея. Видяли я на ъгъла. При рибарите. Рибари? Още малко усилие и ще се изпотя. Чувствам се като пътник без билет или като навлязъл в отсрещното платно. Тръгнахме двама, а се оказах сам. Кой кого изостави. Друг път сме се изчаквали.
А… ето ги и мъжете. Рибарите! Двама са и се смеят. Преди да чуя смеховете им, различавам жестовете и лицата им. По-едрият я гали и й подава риба. Тя яде единствено пържена риба. Суровата не я интересува. На крачка от тях съм. Никакво внимание. Нима любовта й не заговаря, че съм я открил. Не се ли чувства изоставена?
Мъжът с рибата ме зяпа. Погледът му направо ми казва, че съм натрапник.
Моля, моля! Не е позволено да се пипа нещо лично без разрешение.
Слагам верижката на кучето си и я вкарвам в правия път. Идва ми да я скастря едно хубаво! Откога й допада миризмата на потните от стоене цял ден на слънцето рибари?
До мен и към вкъщи, скъпа.
Още от този автор: