Доста хора са на мнение, че гробът на Левски не трябва да се търси, защото Левски е във всеки един от нас и винаги ще го помним. Лично за мен думи като "никога" и "винаги" са най-опасни, що касае някакво човешко действие. Знам, че Левски няма да бъде забравен, но все повече съм на мнение, че това ще се отнася само до името му.
Какво се случва само години след смъртта му? Приживе Левски е искал да се знай гроба му, но така и до ден днешен ние, неговите сънародници не изпълнихме и това желание. И не само това, но последното търсене се превърна в един цирк – повече от 20 годишна ожесточена разпра между две страни, които не съзнават, че тук няма какво да се дели.
Но да се върнем в годините след смъртта на Левски – несгодите на роднините му нямат край. Брат му Петър, участник в Ботевата чета и опълченец в Руско-турската война в чутовните шипченски боеве бива ранен в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – упрявляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Стигналият до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии, и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца.
Гина Кунчева, майката на Левски не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец.
Родната къща на Васил Левски рухва в годините след Освобождението. През лятото на 1933 година. в Карлово идва да снима филм за Левски режисьорът и основоположник на българското филмово изкуство Васил Гендов. Когато пристига в града и пита за родната къща на Апостола, един старец го завежда до мястото, където е била. Гендов е ужасен от това, което вижда – полусъборен дувар и жалки останки от стена. Половината от имота е превърнат на сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, които са братовчеди на Левски, наследници на сестрата на Гина Кунчева – Дора Чардаклиева. Нещо повече – Гендов научава, че на следващия ден ще се събори всичко, за да се прокара улица. Ужасеният режисьор зарязва филма и хуква да спасява останките от дома на Апостола. С още трима души от снимачния екип нахълтва при помощник кмета, който му казва, че решението на общинския съвет не понадлежи на обжалване. И толкова. Гендов се сеща, че командир на Карловския гарнизон е неговият далечен роднина полковник Петър Димков и отива при него.
Малко известен факта е, че лечителят Петър Димков и полковник Петър Димков са едно и също лице. Когато изслушва разказа за готвеното кощунство, Петър Димков кипва. Нарежда да се приготви гарнизонният файтон и отиват при кмета Аристотел Янакиев, който започва да мънка, че регулацията си е регулация и нищо не може да се направи. Решението си е решение. Друг още по-малко известенфакт е, че по това време Васил Чардаклиев е общински съветник. Разбрал, че не може да получи помощ от кмета Петър Димков на своя отговорност поставя военен караул, който да не позволи да бъдат сринати до основи останките от родната къща на Апостола. След което алармира за проблема в София.
От София идва нареждане да се назначи комисия, която да проучи как да се възстанови домът на Васил Левски. Тук интересен е фактът, че се сформира комитет за събиране средства за възстановяване на къщата. Първият човек, който дава средства е не кой да е, а местния ходжа! Също интересно е, че този комитет бива оглавен именно от Аристотел Янакиев, човекът, който категорично отказва да спре разрушаването на къщата. Така е… някои хора винаги успяват да се качат на вълната – пример е и издигането на всички български участници в делото срещу Левски.
Какво е днес положението? Новото поколение знае за Левски само от два-три урока по история и тук-там някое организирано от класната ръководителка посещение на паметник на Великия българин. Получава се и неловкият момент първата асоциация на въпрос за Левски да е … футболния отбор. Някой може да помисли, че е крайно мнение това, но съм разпитвал родителите си какво са изучавали за Левски, какви
мероприятия са организирали, посещения и т.н.
Всичко това сравних с изучаваното от мен и сестичката ми и изводът е, че с пъти по-малко сме се докосвали до живота и делото на Левски, ние, от по-младото поколение. Страх ме е да се позаинтересувам как е положението сега, но съм убеден, че все по-зле става.
Как може да се промени това? По най-изпипания начин – чрез засилване на интереса. Това става с позициониране на даден проблем и активно търсене на разрешаването му. Нима не е проблем, че ние, които се наричаме сънародници на Левски не сме разбирали проникновенната му мисъл, че НИЕ МОЖЕМ САМИ ДА СЕ ОСВОБОДИМ, иначе, "който ни освободи – той ще ни зароби". Нима не е проблем, че егото на някои още тогава е проработило и той е предаден…да ПРЕДАДЕН Е! Нима не е проблем, че по време на дългия път от Ловеч през Велико Търново към София не се прави никакъв опит дори да бъде освободен? Нима не е проблем, че след обесването му, православната общност в София не поисква трупа му, за да бъде погребан по обичая (Османската империя е предоставяла възможност на друговерец да получи погребение според обичаите на религиозната групата към която принадлежи)? Нима не е проблем, че не знаем къде е погребан Левски, нима никой от неговите другари, приятели, поддръжници не знае? Нима не е проблем, че не сме изпълнили и едно от желанията на Левски – да има гроб и да се знай? Всичко това са като взети поотделно много проблеми, но като цяло проблемът е един – отношението ни към Левски – тогава и сега!
Същност той, Левски, ни е разкрил още приживе какви сме – в тефтерчето си, малко преди залавянето му е написал "НАРОДЕ ????". Какво ни остава? Остава ни да се вземем в ръце, да загърбим ЕГОТО си и смирено поне да открием гроба му! Търсенето на този гроб няма да е едно търсене на кости. Това ще е търсене на забравени ценности и измиване на един срам, защото предатели има в историята на всяка една държава, но
нашето ПРЕДАТЕЛСТВО към Левски започна още докато е бил жив и продължава и до днес! Ние предаваме това, за което той е дал живота си. Предаваме неговите ценности и идеи … предаваме себе си. Затънали сме в пошлост и омраза. Повдига ни се вече от всичко и всеки и гледаме само на нас да ни е добре, а другите може и да са зле. Не се вижда нищо, около което може да се обединим поне за малко. Нищо и никой. Няма и да има, защото сме в етап, когато ценностите така са ни размити, че не правим разлика между добро и лошо. Именно тук изпъква образът на Левски – единствения българин, който все още не е оплют и смазан. Казвам все още, защото някъде там има мижитурки, които само чакат някой преди тях да започне и … те ще изпълзят от леговищата си. Засега той си ни остана едничкият!
Точно това трябва да използваме и да тръгнем. Едно търсена на гроба му ще е като едно символично търсене на изгубеното ни достойнство и морал.
Ще е един опит да покажем, че можем сами … както е и вярвал Левски. Ще е и опит да възвърнем доверието на Левски към нас … след онова НАРОДЕ ????. Мисля, че е време да започнем да ценим себе си и да забравим спънатото ни самочувствие. Надявам се един ден, когато на 18 юли или на 18 февруари (дори и датата, на която отбелязваме гибелта му сме объркали. След справка в преминаването от Юлианския календар може да
се види веднага тази грешка) оставям цвете на гроба на Васил Левски, не само ще отдавам почит към този Човек, а и ще се радвам, че именно неговото име ни е накарало да направим нещо ЗАЕДНО, а веднъж видели, че нещата се получават ще е РАЗЛИЧНО! Съжалявам за наивността си, но това съм аз и вярвам в това!
Вижте още:
Открива се изложба "…Знаме и олтар", посветена на Левски
Завърши първата част от инициативата "Да преброим паметниците на Левски"
Карта на родолюбието
Паметниците на Левски