Грег Лумис "Тайната на катарите" – откъс
Пролог
1
Монсегюр
Лангдок (днешна Югозападна Франция)
16 март 1244
Анри д’Анжу усещаше, че идва краят на тази продължила трийсет години неравна борба. През това време бяха клали жени и деца в Каркасон и ги бяха водили на кладата в Сен Назар и Тулуза. В Безир войниците попитаха папския легат как да различават добрите католици от катарите, а той им отговори: „Избийте ги всички. Господ ще разпознае верните Нему.“
И те постъпиха така и с новородените.
А катарите наричаха себе си съвършени. Отказваха да дават десятъка, с който папата ги облагаше, надсмиваха се на последвалото отлъчване от Църквата. Честни и миролюбиви хора, те отказваха да вдигнат оръжие срещу нея.
Какъв ли трябва да е човек, за да не се опълчи срещу тези, които изнасилват жена му и набиват детето му на кол?
Папа Инокентий III обяви кръстоносен поход срещу хората, които презираха духовенството, отказваха да ядат месо, да кръщават новородените и да се венчават в църква. Освен това твърдяха, че след смъртта душите на хората и на някои животни се преселват в телата на други човешки същества.
Анри се усмихна, като си представи своя черен жребец Аполон да се превъплъщава например в свещеник.
Катарите изповядваха и други еретически твърдения, но той не си ги спомняше.
През процепа в лицевата част на шлема му се виждаше само ограничена част от ставащото наоколо. Зрението му се влоши допълнително, след като загуби едното си око, поразено от сарацинска стрела. Ала умееше единствено да воюва. Като трети син на дребен благородник Анри не наследи земя, а и не изпитваше никакво желание да стане свещеник. Нямаше друг източник за съществувание освен плячката при завоевателни походи и само нея знаеше как да използва. Свали от главата си шлема с формата на кофа и го закачи на лъка на седлото, където висеше и малкият му кръгъл щит. Този ден нямаше да се нуждае нито от меча, нито от щита. Много му се искаше да свали и плетената си ризница – вече бе станало доста топло.
Намираха се пред последната катарска крепост и нейните бранители се предадоха след шестмесечна обсада на замък, кацнал върху стръмен хълм, по който нито пеши войник, нито конник можеше да се изкачи, без да използва тясната пътека, здраво укрепена от защитниците. Обсаждащите бяха предложили на еретиците да ги изгорят на клада с мокри дърва, та обилният пушек да задуши жертвите още преди пламъците да стигнат до тях. Едно наистина великодушно предложение, като се има предвид в каква огромна по размери ерес бяха изпаднали. Те обаче отказаха и това доведе до шестмесечно лагеруване на войската под дъжд и сняг. Конете затъваха почти до гърдите в кал, а войнишките палатки направо изчезваха в нея.
Ала сега и на кампанията, и на кръстоносния поход им се виждаше краят. Останали около двеста, последните катари слизаха по прокълнатия път, хванати за ръце, и пееха на особения си окситански диалект, на който думата „да“ (ок) бе дала име на цялата област – Лангдок (ланг д’ок – езикът на „да“-то).
Анри се запита дали тези хора пак щяха да пеят, като ги подкарат към очакващите ги клади. Едно беше сигурно: те не се страхуваха от смъртта. Представи си с още по-голямо неудоволствие каква жалка плячка очаква завоевателите на замъка. Чувал бе, че катарите презират материалните придобивки, и определено не беше виждал някой от тях да притежава нещо повече от грубия кожен елек на гърба си и гамашите на краката си.
А след края на днешния ден? Кой знае? Единственото сигурно беше, че винаги ще се търсят бойци със собствени коне и оръжие.
Шествието, виещо се надолу по хълма, отново привлече вниманието му. Анри се бе сражавал срещу неверниците в Светите земи; беше избил стотици невинни хора в повече от десет бунтовни херцогства у дома, във Франция, но никога не бе виждал свещениците така да бързат да ликвидират тези видимо миролюбиви хора.
Дали причината наистина бе ереста, която Църквата сочеше?
Или пък нещо друго?
2
Кампо дей Фиори
Рим
19 февруари 1600
Времето бе необикновено меко за зимен ден, но все още бе много рано за продавачите на цветя, дали името на откритата площ далеч преди да бъде превърната в площад, обграден от пазарни сергии и странноприемници. Гостите на града напуснаха рано хотелските стаи, за да си осигурят място по-близо до центъра на площада, и се надпреварваха за по-удобни позиции за гледане с нарастващата тълпа любопитни граждани и дребни търговци, касапи и рибари, по традиция стичащи се да продават стоката си край пътя, по който минаваше папата.
Днес обаче не Светият отец привличаше вниманието им. Той дори не беше тук. Цялата тълпа зяпаше един петдесет и две годишен бивш доминикански монах. Бос и с верига около шията, на него му предстоеше да извърви няколкотостотин метра от Кула Нона, където бе държан затворен, до площада, в чийто център сред купчина дърва стърчеше железен стълб. Съпровождаха го монаси от Ордена на свети Йоан Обезглавени и му предлагаха разпятия. Целуне ли ги, означаваше, че се разкайва и се отрича от изречените страховити светотатства.
Ала той отказваше и извръщаше глава настрани.
С приближаването на човека към кладата публиката ставаше все по-нетърпелива. Горенето на еретици не беше често явление – през последните сто години се бе случвало едва двайсет и пет пъти и днес хората щяха да станат свидетели на едно наистина рядко зрелище.
Търговец на стъкло попита застаналия до него брат от Обществото на Иисус това не е ли Джордано Бруно – човекът, разследван от Венецианската инквизиция и обявен за невинен, но заблуден.
Без да откъсва очи от случващото се пред него, йезуитът отговори:
– Да, той е. Преди седем години тук, в Рим, привлече вниманието на кардинал Белармине. Тогава бе разпространил своето зловредно учение из цяла Европа в угода на всички, които отричат авторитета на Светия отец. Известно време дори е бил в двора на онова дяволско изчадие, седящо на английския престол, Елизабет Тюдор.
Тонът на йезуита почти накара търговеца да замълчи, но любопитството му надделя:
– Извини ме, отче, нали той беше възприел твърдението на Коперник, че Земята не се намира в центъра на Вселената, но от философска, а не от религиозна гледна точка, поради което инквизиторите на Венеция не го обявиха за умишлено злонамерен?
Монахът изгледа търговеца с очи, които говореха, че моралните норми на венецианците отстъпват на римските стандарти, и пророни:
– Обаче достатъчно злонамерен да запрати в далечния ъгъл този свят, където Бог изпрати единствения си Син. Днес обаче той заслужено ще изгори в адския огън за много по-големи злини – за повсеместните си твърдения, че човешките души имат божествен характер и не отиват нито в Рая, нито в Ада, или в Чистилището, а преминават от едно тяло в друго, сякаш са дрехи за многократна употреба.
Търговецът на стъкло видя как затрупаха Бруно със слама до брадата, как за последен път му поднесоха разпятие и как той за пореден път отказа да го целуне. Въпреки необикновено топлия зимен ден търговецът се загърна по-плътно с наметалото си.
3
Януари 1877 .
Манастирът „Хемис“
Ладакх, Индия
Падна от коня и сега счупеният крак го болеше. Трябваше да е по-внимателен. Как не предвиди, че след като пътува през тесните заледени проходи на Хималаите, рискува да се подхлъзне при яхването на коня.
Николай Нотович, пътешественик и журналист с международна известност, пишеше за политика, сега, посред зима, бе блокиран в будистки манастир на стотици километри от най-близкия телеграф, без никакви възможности да съобщи за пътуването си на стотиците нетърпеливи читатели.
Поне монасите, изглежда, си разбираха от работата и успешно лекуваха крака му.
А и времето, прекарано там, нямаше да е загубено. Един от монасите говореше френски, Нотович също владееше този език. Ламата беше преписал множество древни ръкописи на тибетски, а монахът полиглот превеждаше на Николай и той прилежно си записваше на своя роден руски.
В началото преводите отвличаха вниманието му от болката и скуката. Преди много години той замени юдаизма с православното християнство, ала по-скоро само като политически ход, защото евреите търпяха редица ограничения от руския царски режим. Впрочем религията не беше неговата страст. Затова не прояви интерес към историята на местен свят мъж, Иса, отнасяща се към времето между 14 и 30 година след Христа.
Но само през първите два дни.
На третия Нотович започна да обръща повече внимание, много повече внимание. Тази история би имала последствия за целия свят.
4
30 декември 1944
Моновиц-Аушвиц III
Близо до Краков, Полша
Имаше много неща, заради които Соломон Муставиц да бъде благодарен. Това той установяваше при всяко поглеждане през прозореца на канцеларията в Arbeitseinsatz1 на индустриалния комплекс „Фарбен И. Г. Верк“ към натрупалия наоколо сняг. Група лагеристи, облечени само в същите онези раирани дрипави памучни униформи, дадени им при пристигането, се движеха вкупом от едно трудовашко поделение към друго и често оставяха следи от кървящи стъпала поради липса на обувки. Мнозина, вероятно по-голямата част от тях, нямаше да преживеят зимата.
Преди германското нахлуване в Полша Соломон работеше като обикновен канцеларски чиновник, но стана експерт по взетите на лизинг от Америка перфокартни машини, производство на Ай Би Ем, и поназнайваше английски, на който бяха написани техните инструкции.
В действителност Аушвиц представляваше обширен комплекс от три по-големи концентрационни лагера, заобиколен от около четирийсет по-малки лагера, стопанства и фабрики. По тази причина се налагаше да се въведе автоматизирана система за съхранение на информацията. Необходимостта се допълваше от дузината електронноизчислителни машини на Ай Би Ем, които използваха перфокарти, доставяни главно от полския филиал на американската компания. Четирите сортиращи машини и двата високоскоростни табулатора1 работеха по 24 часа в денонощието. Всеки лагерист имаше карта с номера, татуиран на лявата му подлакътница; прецизните кръгли дупки на картата отговаряха на кодираното търсене на табулатора, да речем, за зидар или дърводелец.
За щастие и машините, и германските надзиратели се нуждаеха от умерени температури, далеч по-високи от онези, които на Соломон се налагаше да понася, когато се върнеше посред нощ в неотоплените бараки, чиито паянтови стени допринасяха твърде малко за спирането на вятъра. Всеки лагерист разполагаше с едно-единствено тънко, гъмжащо от паразити одеяло, за да се завива. Соломон обаче прекарваше на топло поне по 12–14 часа дневно тук, в канцеларията. И му се отваряха предостатъчно възможности да събира остатъците от храна на германските работници: колбаси от истинско месо и хляб от брашно, а не предимно от дървени стърготини. Дажбата на лагеристите се състоеше от еднократно раздавана дневно водниста чорба с по някое и друго парче картоф – нещо крайно недостатъчно за поддържане на живота, но и не такава бе целта на лагерите.
Това беше най-трудното: да останеш жив. Работата на Соломон му осигуряваше достатъчно топлина и храна, та да може да мисли и за неща извън лагера, да си спомня за жена си Ребека, която не бе виждал от две години. Дали все още е жива в женския лагер, където я изпратиха, или мазният стълб пушек от комините на пещите не е нейният надгробен паметник? Студът, гладът, болката, причинена от сбиванията със или без повод, принизяваха повечето лагеристи до равнището на животни и оцеляването, а не загубата на близки хора запълваше всяка тяхна съзнателна минута.
Оцеляване или доброволно предаване на смъртта.
Сутрините започваха, като всяка барака струпваше навън предалите се през нощта на студа, недохранването или болестите – още една причина уменията на Соломон да работи с машините да бъдат крайно необходими. Веднага щом някой лагерист умреше, а дори и преди да умре, обитателите на бараката влизаха в схватка за неговите дрехи и одеяло. Затова разпознаваха струпаните отвън на камара тела само по татуирания номер. Изваждането на картата на починалия от машината беше единственото подобие на погребална церемония, което те получаваха.
Соломон знаеше, че ще дойде и неговият ред, но този факт все още не му бе станал безразличен. Побоищата, непровокираната жестокост и дори унизителните татуировки не бяха унищожили желанието му за живот. Да се присъедини някоя сутрин към купчините замръзнали трупове, приличащи на дърва за огрев, би означавало да капитулира, да изостави слабата искрица живот в ръцете на германците. А едничка тя му бе останала и той беше решен да я запази.
Тази сутрин започна като всяка друга: пазачите крещяха, ритаха и удряха всеки въдворен, който според тях не се движеше достатъчно бързо; изнесоха мъртвите; провериха ги по списък, докато дъхът им замръзваше по бузите, и определиха работа за онези без постоянни назначения. В сградата на „Фарбен И. Г. Верк“ Соломон долагаше надлежно, както правеше всяка сутрин от… колко време?
Поколеба се. Дните, месеците и годините се нижеха в анонимно еднообразие. Втора или трета зима беше тук?
Нямаше значение. Още при влизането в стаята с перфокартните машини съобрази, че му предстои един по-различен ден. Обикновено на бюрото отпред седеше топчестият хер Щек от Хесен. Нисък, с мазна коса. Той се взираше в арестантите през очила, от които очите му изглеждаха, сякаш заемат половината му лице. Дребосък или не, гневливият темперамент на Щек често водеше до бичуване, а в някои случаи и до трайна неработоспособност. За лагериста резултатът означаваше неминуемо отпътуване към газовите камери и пещите.
Този характер коства на Соломон два зъба, но той не затаи особено голяма омраза. Поради бедния хранителен режим предните му зъби вече се клатеха и, така или иначе, щяха да паднат, също както онзи кътник миналия месец. А че му ги избиха сред кръв и слюнка, го спаси от по-жесток побой. На Щек започваше да му се гади при вида на кръв.
Тази сутрин нямаше следа нито от Щек, нито от неговата пръчка с метален накрайник.
Вместо него на бюрото седеше щурмбанфюрер в черна униформа, с камшик за езда, който плющеше ритмично по кожените му ботуши, лъснати до степен да отразяват осветлението в стаята. Нямаше как Соломон да не зяпне завистливо към подплатения с кожа шинел, преметнат върху облегалката на стола. С такова палто на човек никога не може да му бъде студено.
– Вие ли сте евреинът Соломон Муставиц? – попита той на немски.
Жълтата звезда на Давид, зашита върху блузата на Соломон, отговаряше поне на част от въпроса, но той кимна:
– Ja, Her Sturmbannführer1.
Германецът сбърчи нос, сякаш подуши нещо неприятно, а несъмнено беше така.
Личната хигиена на въдворените не влизаше в приоритетите на лагера.
– Идвате с мен – нареди офицерът, обърна се и излезе от стаята с перфокартните машини. Нито веднъж не погледна назад през рамо, за да се увери, че Соломон го следва.
Първоначално евреинът се насилваше да върви, защото краката и стъпалата му не го слушаха. До момента, отстраняваха ли въдворен от работното му място, водеха го директно в газовите камери. Соломон се притесняваше да не стане безразличен към смъртта, подобно на мнозина тук. И сега, когато се изправи лице в лице с нея, с изненада откри колко скъп му е животът. Мина му през ума, че по-низши пазачи отвеждат другите мъже на смърт, дори каповците – също лагеристи, приели да сътрудничат на своите палачи за няколко корички плесенясал хляб или допълнителна порция водниста чорба.
Но чак пък цял щурмбанфюрер от Ес Ес?
Любопитството му нарасна още повече, когато германецът прекоси двора, където се намираха бараките, и премина бодливата тел на основното заграждение. А тук застрелваха незабавно всеки лагерист, докоснал дори вътрешния ред бодлива тел – единственото сигурно спасение от Аушвиц. Някои го избираха доброволно пред перспективата да продължават съществуванието, предлагано им от лагера.
Зимният вятър прорязваше Соломон през дрипавата памучна униформа, както нож – пресен хляб, толкова го боляха ставите от студа. Снегът проникваше през чехлите с хартиени подметки, вкочанявайки стъпалата му с тъпа, пулсираща болка. Мислеше си за лагеристите с пръсти, почернели като въглени от лютия студ. По-смелите отрязваха премръзналите пръсти с какво да е острие, което успяваха да намерят, дори ги прегризваха със зъби. Страхливите наблюдаваха как почерняват, докато накрая целите им крака гангренясваха и те намираха вечен покой в газовите камери.
За момент възобновеното любопитство на Соломон измести тези картини. Ако не го водят към смъртта, то къде? И с каква цел?
На главния портал пазачът, по-възрастен член на Фолкщурм, мобилизиран заедно с много други на мястото на по-младите мъже, изпратени да заздравят обезкръвения Източен фронт, се приближи до щурмбанфюрера и застана мирно. Поради вятъра не се чу какво си казват, но Соломон и офицерът преминаха отвъд загражденията и стъпиха на земята, която Соломон вече не очакваше да усети отново под краката си.
Есесовецът спря пред редицата дървени хижи, помещения на пазачите, погледна към Соломон и го подкани да върви напред.
– Ела.
Влязоха в първата от поредицата сгради. Вътре Соломон спря, за да се наслади на ароматите на храна, горящи дърва и тютюн; особено последната миризма почти я беше забравил. Наровете, подредени до стените както в лагерните бараки, тук бяха снабдени с пухени юргани. А в ъгъла имаше кахлена печка, с натрупани до нея дърва за огрев. Преди войната Соломон би гледал на тези бараки като на спартански. Днес те му се струваха върхът на лукса.
Германецът кимна към далечния ъгъл на стаята:
– Там има душ. Измий се и облечи това – посочи той купчината дрехи върху един от наровете.
Соломон зяпна. В редките случаи, когато бе виждал чисти дрехи, това бяха униформите на въдворените през лятото – тогава им се удаваше възможност да ги изперат. А тези тук не само не бяха раирани като затворническите, но и на ризата нямаше зашита звездата на Давид. И още по-важно: по тях не се виждаха въшки.
Не беше си вземал горещ душ, откакто… ами, от доста дълго време. Соломон се наслаждаваше на всеки миг от процедурата, сапунисваше се отново и отново, а приятно топлата вода обливаше кожата му до почервеняване.
Опитваше се дори и да не гадае каква е причината да бъде тук. Вероятно някой бе допуснал грешката да позволи на един въдворен еврейски лагерист да прекара няколко минути, живеейки като човешко същество.
Ала германците не допускаха подобни грешки.
Излезе неохотно изпод душа и се облече.
Щурмбанфюрерът му подхвърли униформен шинел на Вермахта. Миришеше на пот и гранясала храна, но му дойде добре дошъл. Смърдяща или не, никой друг въдворен не разполагаше с подобна дреха.
Германецът се обърна мълчаливо и подкани Соломон да го последва навън. Четирима въдворени трепереха в памучните си униформи в снега под вторачения поглед на въоръжения пазач. Двама от лагеристите имаха червени нашивки и буквите SU под номерата, отпечатани върху блузите им. Руски арестанти. Третият, нисък мъж с тъмна кожа, беше обозначен със Z като Zigeuner, циганин. Четвъртият носеше същата избеляла жълта звезда на Давид, каквато имаше и Соломон.
Без да каже дума, щурмбанфюрерът им махна да тръгват.
Кратката маршировка ги отведе до железопътна линия, където ги очакваше локомотив с един вагон, но не товарен вагон за добитък, с каквито пристигаха почти ежедневно все повече и повече нови затворници. Този изглеждаше третокласен пътнически вагон, с твърди пейки на редове, наистина, ала пък снабден в единия край с нажежена от топлина печка. В другия, зад преграда, груба дървена седалка над отворена над железопътната линия дупка представляваше тоалетната. Там имаше и тоалетна хартия, първата, която Соломон виждаше от години.
Това определено бяха подобрения, въведени след последното му пътешествие с влак. Преди войната, преди да го депортират заедно с повечето варшавски евреи, Соломон не се бе возил на нищо механизирано, освен на своето колело и от време на време на градските трамваи. Първото му пътешествие по релсите беше към лагера. В продължение на часове стоя в задушния товарен вагон прав, рамо до рамо с други депортирани, а ноздрите му се изпълваха със зловонието на човешки изпражнения и което беше по-лошо, обземаше го ужас. Опита се да успокои Ребека, като º повтаряше думите на германците: просто транспортират евреите към временни селища и стопанства, далеч от града, където живеят. Тя не вярваше на тези обяснения и плака през цялото пътуване. Двама старци умряха, но останаха изправени, понеже нямаше място да ги положат на пода. Соломон се съмняваше, че някога ще се качи отново на влак, без да си спомни за това. Всъщност той се съмняваше дали изобщо някога ще се вози повече. Точка по въпроса.
Локомотивът издаде стон, оживи се и започна да набира скорост. Соломон за пръв път виждаше влак да напуска Аушвиц с жив товар. Изминаха няколко километра и навлязоха сред безброй иглолистни дървета, отрупани със сняг – гората бе толкова гъста, че земята тънеше в непрекъснат здрач. Влакът спря и продължи едва когато падна пълен мрак.
От опит Соломон знаеше, че задаването на въпроси води до повече бой, а не до отговори, но любопитството му беше отчасти задоволено, когато един от руснаците прошепна обяснението:
– Самолетите. Унищожават всичко, което се движи през деня.
Това, разбира се, говореше твърде малко на Соломон и защо го бяха избрали, и къде отиваха. Знаеше единствено, че ще се озове на място, по-добро от онова, което бе обитавал.
5
Три дни по-късно
Рано сутринта
Соломон се събуди и се протегна. Дървената пейка във вагона беше твърда колкото и голите дъски на наровете в лагера, но със сивия шинел му бе сравнително топло. От миризмата на кафе устата му се изпълни със слюнка, както и от мисълта за варените яйца и шунката – с това закусва той предишните две сутрини. Топло място за спане, храна. Накъдето и да го водеше този влак, надяваше се пътешествието да не свърши никога.
Сякаш боговете му се присмяха: спирачките на влака изскърцаха остро и скоростта ме започна да намалява. Дали не е поредната спирка в горите, за да се скрият през деня? За първи път, откакто напусна лагера, влакът се движеше по светло. През прозореца Соломон виждаше пейзаж, доста различен от първоначалния. Вместо блатистите равнини и хълмистите възвишения на Полша тук се издигаха планини, чиито високи снежни хребети се губеха в утринната мъгла. Докато локомотивът с пъшкане навлизаше от завой в завой по нанагорнището, дърветата ставаха все по-малки. Скоро изчезнаха
ПОСЛЕПИС НА АВТОРА
Не търсете Оберкьонигсбург на картата: аз го съчиних, комбинирайки Цугшпиц в Германия и Кицбюел в Австрия, както и няколко други писти и курорти, където прекарах точно толкова време с патериците, колкото и върху ските.
От друга страна, д-р Ариберт Хелм и представената му кратка биография са съвсем истински. Той наистина е провеждал престъпни „експерименти“ в концентрационния лагер в Маутхаузен. През 2009-а звеното на полицията в провинция Баден-Вюртемберг, разследвало престъпления от епохата на нацизма, откри доказателства, че Хелм е умрял през 1992 година под чуждо име в Египет. Погребан е – твърде удобно – в бедняшкото гробище в Кайро, където гробовете се използват наново през няколко години. Няма тяло, нито ДНК, които да се изследват, както е било направено в случая с Ангела на смъртта от Аушвиц, Йозеф Менгеле, чиито останки открити в Бразилия, бяха първите, идентифицирани с ДНК тест. Днес Хелм щеше да е на около деветдесет и три години. От центъра „Симон Визентал“ подозират, че информацията за смъртта на Хелм може да е, по думите на Марк Твен, силно преувеличена. Реших, че неговият живот и съмнителната му смърт си заслужават да ги използвам в тази история. Центърът все още предлага 450 000 долара награда за откриването на живия д-р Хелм.
Николай Нотович е, или поне е бил, също така истински персонаж. Предполага се, че вероятно той е превел свитъците, докато е възстановявал счупения си крак в един тибетски манастир на будистки монаси, разположен точно отвъд границата в Индия. През 1894 година Нотович публикува книгата „Непознатият живот на Иисус“. С изключение на няколко откъса нямах особен късмет в издирването на този труд, ако, разбира се, книгата е била публикувана на английски. Дори от фрагментите е ясно, че е изучавал и индуизма, и будизма и, изглежда, не е правел разграничение между двете учения.
Други „достоверни източници“ твърдят, че са виждали свитъците. При моите изследвания аз открих единствено това, което всеки юрист би нарекъл доказателство, основаващо се на слухове.
Има предположения за съществуването на доказателства, че оцелявайки след разпятието, Христос избягал от Римската империя и се върнал в Индия. Доколкото тази хипотеза няма нищо общо с разказаната от мен история, не съм се позовавал на нея.
Макар Ротенберг да звучи като още една измислица на автора, той наистина съществува и е истинско удоволствие за медиевистите. Все пак тръгнете на път с малка кошница. Трафикът на превозни средства е абсолютно verboten (забранен).
„В търсене на Брайди Мърфи“ е реална книга. Преди половин век породи истинска буря от спорове по въпроса за прераждането – въпрос, който съм се опитал да разгледам безпристрастно и мнението ми по него си остава лично. Ако проявявате интерес, прегледайте посочените по-долу книги.
Не съществува указател на затворниците в Аушвиц нито по име, нито по номер. Нито пък търсенето в Гугъл откри такъв в няколкото музея на Холокоста в Америка и в чужбина. Като имам предвид прочутата германска практичност и известния факт за регистрацията на всеки затворник с индивидуален номер, ми е трудно да приема, че никъде не съществува подобен списък или списъци.
Специални благодарности изказвам на д-р Леонард Буселато, детски психолог. Той именно ми помогна да пресъздам вероятната диагноза, която негов въображаем колега би поставил на Уин-три, както и какво може и какво не може да бъде направено посредством хипноза. (Извинявай, Лен. Нищо чудно и да съм пораздул нещата.) Благодарен съм също на Карен Бранч от „Ню Атитюдс Хипнозис“, достатъчно любезна да ми позволи да присъствам на един от нейните сеанси. Освен че ми обясни как действа хипнозата, тя ми разказа, че спомените от други животи не са нещо рядко срещано сред нейните пациенти. Прераждане или немотивирано подсъзнателно възприемане на нещо от телевизията или от филмите? Във всеки случай спретнатият домашен офис на Карен съвсем не прилича на по-скоро опърпаната квартира на хипнотизатора в тази книга. Получих голяма помощ и от Мишел Макдоналд. Беше много търпелива с такъв кибернеграмотник като мен. Както винаги, дължа голяма част от сюжета на този разказ на жена си Сюзън, моята муза, най-голям помощник и най-суров критик; тя се разрови в историята, за да види какво може да намери там.
Въпреки че не съм взел нищо като цяло от книгата „Древни души“ на Том Шрьодер – разказ за пътешествията на д-р Йън Стивънсън и неговите изследвания върху прераждането, използвах редица идеи от нея, така както и от „Прераждането: липсващото звено в Християнството“ на Елизабет Клеър Профет и „Много животи, много господари“ от д-р Браян Уейс.
Април 2009 Г. Л.
(Грег Лумис)
***