Георги Дерменджиев се занимава с фотография, а в същото време е изкушен от поезията. Той е един от победителите в конкурса на Kafene.bg за хайку. Ето няколко споделени мига с Георги и неговите пристрастия в изкуството.
Вие сте един от победителите в хайку конкурса на Кафене.бг. Пишете поезия или в частност хайку? Специално за конкурса ли написахте трите стиха, с които участвате?
Нека първо благодаря на екипа на Kafene.bg за интересната идея с конкурса за хайку и да поздравя всички останали участници.
Стиховете, които изпратих за конкурса написах съвсем импулсивно – опитвах да се отпусна за няколко минути в средата на работния ден и, търсейки нещо интересно Мрежата, попаднах на Вашия конкурс. Никога не бях опитвал хайку и реших да пробвам, за да се разсея за момент от делничните грижи. Опитите излязоха сравнително сполучливи и ги изпратих.
За съжаление, вече не бих могъл да кажа, че пиша поезия и дори че се опитвам. В ежедневието, което се забързва все повече, някак си все по-малко време остава за чуствата, мислите и думите. А когато човек не им обръща внимание, те обидено спират да настояват и се скриват някъде много дълбоко. Така поетичните опити за мен останаха малко по малко все по-назад във времето.
Харесаха ли Ви стиховете на останалите участници? Имате ли фаворит от тях?
Не мога да кажа, че всички ми допаднаха, но имаше и много такива. Като че ли от тези, които в крайна сметка не бяха сред финалистите, стисках палци най-вече за Мими Чипева.
В контекста на смяната на сезоните, особено впечатление ми направи тази нейна творба:
Зимния вятър
песъчинки събира.
Прави си лято.
Край морето, където отскоро живея, сякаш по-пълно се усеща смисъла и силата на тези стихове, както и тъгата по отминалото лято.
Знаем, че сте любител и на фотографията и дори някак професията Ви е свързана с това. Свързани ли са поезия и фотография?
Според моите приятели, фотографията е единственото занимание, което е задържало вниманието ми за повече от година… Е, не са съвсем прави, но, да си призная, не са и толкова далеч от истината. Радвам се, че обстоятелствата ме срещнаха с една идея като ФотоСИнтезис, където в момента дезорганизирам усилено всякакви неща и така хобито и работата ми се сляха почти напълно.
Колкото до връзката между фотография и поезия – няма как да не са свързани, тъй като са изкуство – а изкуството, според мен представлява едно и също нещо, независимо от формата, която приема.
На този въпрос най-крако бих могъл да отговоря с думите на Стоян Радулов (http://radulov.blog.bg/):
„Фотографията: поезия на образите…
Поезията: фотография на чувствата, емоциите, състоянията…”
Кои са любимите Ви теми за снимане?
Много зависи от настроението. По принцип обичам чисто пресъздадените линии – сгради, съоръжения… Но това е само по принцип – иначе се опитвам да уловя и представя по свой начин нещата, които ми правят впечатление, независимо какви са те.
Голямото ми изкушение, към което все още само плахо пристъпвам, е т.нар. „улична фотография” или както покойният проф. Румен Георгиев – Рум я нарича – „фотография на ежедневието”. Но, за мое огромно съжаление, съм и най-вероятно завинаги ще остана далеч от майсторите в областта.
А за поезия?
Човекът е най-любимата ми тема за поезия от всички възможни теми. Искам когато чета да усещам човешкото присъствие, независимо за какво говорят точно думите. Една от причините толкова неистово да харесвам текстовете на Висоцки.
Вие самият какво предпочитате да четете? Какво четете в момента?
Винаги съм харесвал по-мислещите автори, ако мога така да се изразя. Не тези, които мислят вместо читателите си, а тези, които те карат да се заровиш по-дълбоко в наглед простите неща.
За съжаление, както и с писането, напоследък се получава така, че ми остава все по-малко време за четене на любимите автори. Често препрочитам Радичков, опитвам се да следя най-новото от Стефан Цанев, Виктор Пасков, младия Алек Попов. Не пропускам нищо и от винаги критичния Гор Видал.
Липсва ми старото списание за литература „Съвременник”, както и „Антени” – бяха на изключително високо ниво, което вече не може да се открие у нас. След дълго време все пак отново се появи списание, което чета с интерес, макар че го правя като че ли повече заради уникалните фотографии, които публикува, отколкото заради текстовете – става дума за L’Europeo.
В момента чета „Играта на Ендър” на Орсън Скот Кард. По същество и по инерция книгата би могла спокойно да се нарече фантастичен роман, но за мен е много повече от това, което обикновено се влага в такова определение.
Какво Ви носи изкуството?
Много неща. Усещания, познание, размисъл, удоволствие, отпускане… а също така позакърпва вярата ми в човека, която често заприличва на бойно знаме с много битки зад гърба си.
Има ли, според Вас, предизвикателство в днешния ден от гледна точка на това, че всеки може да снима или да пише поезия и да споделя широко творчеството си в и чрез Интернет?
Има! Дори смятам, че предизвикателството е още по-голямо. Никой никога досега не е представял творбите си пред толкова многобройна публика, а това е отговорност. Остава само всички ние да бъдем още малко по-критични към това, което споделяме и към това, което възприемаме. Опасността да станем безкритични всеядци на информация е голяма, но добрите неща винаги ще изплуват, ако има кой да ги направи и забележи – нека се стараем и в двете.