Ганчо Каменарски е известен български журналист. Работил е за медии като "Новинар", "Монитор", "Политика" и "Кеш". Автор е на книгата, посветена на Афганистан – "Кабулски истории". В момента работи за авиационното списание "Аеро" и агенция БЛИЦ.
Преди обаче да се занимава с журналистика, Ганчо Каменарски бива омагьосан от друга страст – летенето. И така става военен пилот. Като авиатор, а после и като журналист, той е бил в най-размирните точки по света – Афганистан, Косово, Босна, Македония, Израел.
Специално за читателите на Kafene.bg известният ни журналист се съгласи да разкаже за някои от своите най-опасни мисии и преживявания…
Как стана така, че сте единственият български журналист, прекарал в Афганистан четири месеца с военен контингент?
Като журналист се постарах да вгорча живота на осмина военни министри от Димитър Луджев насам – само сегашният Аню Ангелов не ми дава никакъв повод. Изповядвам кредото, че нравствен дълг на интелигенцията е да бъде морална опозиция на управляващите. Та когато министър беше Веселин Близнаков, той прикриваше един високопоставен служител за далавера. Набрах му много журналистическа ярост и в писмо директно поисках кожата на този служител, в противен случай ще поискам неговата, на Близнаков, кожа. Написах го брутално точно с тези думи. И му обясних на две страници по точки какво ще направя оттук нататък. Изглежда го впечатлих, защото след няколко дни ме извика добър мой приятел от Министерството на отбраната и започна да ме съблазнява отново да се върна на работа при тях. Отказах категорично. Тогава той ребром ми зададе въпрос каква е цената, за да напусна вестник „Политика”. На секундата отвърнах, че искам да отида в Афганистан. „Готово, отиваш!” Попитах го как така се съгласява, без изобщо да знае за какво става дума. Последва: „Аз зная какъв мандат ми е даден – готово, заминаваш!” В кариерата ми на журналист това беше една от получените най-високи оценки.
Кога се появи идеята за книгата „Кабулски истории“?
През 2002 година като журналист в „Новинар” отидох в Кабул за един ден с военния министър Николай Свинаров. И когато при отлитането обратно пак видях мизерните квартали на града с плоски покриви от кал, си казах: „Никога повече няма да дойда тук!” Но е прав Ръдиърд Киплинг, че който веднъж е чул зова на Изтока, той вечно го помни. Афганистан беше и си остана за мен предизвикателство. През следващите четири години изчетох цялата достъпна информация за тази страна. Чувствах потребност да бъда там задълго. И заминах повторно с нагласата да обиколя и разкажа видяното. С дни скитах из Кабул и из Афганистан като изоглавена кучка, но вечер засядах над лаптопа и описвах подробно всичко пределно подробно. В България се върнах с оформена книга.
Трудно ли е да си чуждестранен журналист в Афганистан?
Това, което направих през 2006 година, сега не е възможно. Тогава талибаните само пробно се мяркаха с черните си чалми из крайните квартали на Кабул, терористичните актове с коли не бяха всекидневие, обстреляха ни едва с три ракети. Затова си позволявах да излизам, макар и не често, из града сам или с военния ни аташе полковник Митко Троански – интелигентен и храбър офицер от военното разузнаване. Пътувах не веднъж със самолети от разни държави из цялата страна.
Имах късмет не само с полковник Троански. Командирът на българския контингент полковник Марин Начев също беше мъжкар. (Когато началникът на Генералния щаб генерал Златан Стойков му разпореди да си стягам багажа за България, задето самоволно отидох в Северен Афганистан за три дни, той не ме даде и каза, че военният министър трябва лично да му разпореди това.)
Британската майорка Фиона-Морган Смит на своя отговорност ми осигури първите самолетни обиколки из Афганистан. Афганистанските авиатори ме приеха съвсем като свой, понеже сме летели на едни и същи модели руски изтребители.
Държа да отбележа завързаното близко приятелство с един украински екипаж на тежък транспортен самолет Ил-76, което ми позволи да летя с тях многократно до Кандахар, неофициалната столица на талибаните. На връщане сядах на дясната седалка, изключваха ми автопилота и аз се борех да удържа самолета. Последния път след кацането в Кабул дълго оглеждах отдолу крилото и щурманът Володя Тарасенко ме попита какво гледам. Казах му, че търся пробойни от обстрел. „Ама какъв обстрел, от къде на къде обстрел” – се ококори той. „Володя, толкова пъти идвах с вас до Кандахар и нито една пушка не е пукнала по мен. В България какво ще разправям”? А той ми отговори сериозно „Ще си измислиш” и като руснак суеверно плю през лявото си рамо. Само че аз съм честен човек и не мога да си измисля несъществуващ обстрел, искам да си го заслужа честно. Не би!
Спомняте ли си още за Афганистан?
Всекидневно. Направил съм няколко хиляди снимки и често ми се налага да ги прехвърлям на лаптопа си. Коренно преработих книгата си за електронно издаване и я нарекох „Афганистански истории”, за да може да бъде лесно намерена в интернет. Военно издателство прие предложението ми да я илюстрираме с много снимки и да я пуснем в техния сайт може би в началото на април. С риск да бъда уличен в нескромност ще споделя, че сега една моя снимка води убедително класацията в продължаващ конкурс на НАТО за снимка от Афганистан – направих я от един американски самолет южно от Херат, по общо признание е „извънземна” и може да бъде видяна на линка http://contest.afghanistanmatters.com/?p=1974. (Бел. ред.- За подкрепа на снимката от конкурса се кликва отдолу върху крайната дясна звездичка.)
Били сте военен пилот. Това ли беше детската ви мечта?
Безспорно. Първия си парашутен скок го направих през 1961 година в казанлъшкия аероклуб едва на 15-годишна възраст. И не просто исках, аз знаех, че ще стана боен пилот. Подготвях се много сериозно и на изпитите във Военовъздушното училище се наредих трети по успех от 900 души. Не бях по-интелигентен от другите, само желанието ми да сбъдна мечтата си ме направи така упорит и целеустремен. Авиацията ми остана като страхотна тръпка, но сега, 45 години по-късно, не съм съвсем убеден, че това трябваше да ми бъде професията. След като 17 години летях на МиГ-17 и изпълних общо 2230 полета, бях принуден да прекратя летателната си кариера по медицински причини.
А как станахте журналист?
Първата ми дописка е публикувана на 12-годишна възраст. Както вече казах след три години изпълних първия си парашутен скок. През целия си живот съм търсил някакъв баланс между тях. Отначало летенето ми беше професия, а писането – хоби. После нещата просто си размениха местата – още на следващия ден след последния си полет станах военен журналист, но вече 25 години летя винаги, когато ми падне възможност – не подбирам дали са самолети или вертолети. Седнах на двете пилотски седалки дори на натовския самолет АУАКС с „чинията” отгоре. Само метлата на Баба Яга все още не съм яхвал, но бих опитал, защото мъжете никога не бягат от предизвикателствата.
Работите ли върху нова книга?
Мнозина приятели настоятелно ми предлагат да събера в книга описаните от мен авиационни истории, а журналистическите си разследвания да ги обобщя в „Корупция в пагони”. Няма да имам време, един живот е твърде кратък за всичко. Журналистиката е наркотик и си иска своето от мен. Сега работя едновременно в авиационното списание „АЕРО” и в информационната агенция БЛИЦ. А и трябва да отделям достатъчно време за внуците си, защото съм техния единствен дядо. Държа да запазят много спомени от мен.