Галин Никифоров наскоро издаде шестия си роман – "Лисицата" ("Сиела"). В това интервю той разказва за трудностите при съчетаването на криминаалния със сюреалистичния сюжет, за професията "писател" и какво й липсва на българската литература.
Кратка биографична справка:
Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. В романите му се преплитат вечните теми за крайните стремежи на човешкия дух, за ненакърнимата любов, за скритият смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта. Сред романите му са „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, отличен с наградата „Роман на годината” и „Къщата на Клоуните”, отличен с националната награда „Елиас Канети”, който предстои
да бъде издаден в Хърватия.
Споделете малко от предисторията на "Лисицата". Сам ли избирате темите за романите или те сами ви намират?
Обикновено преди да започна някой роман няколко неща се въртят из главата ми и създават един лек хаос, който след време ме кара да седна и да го изясня, да подредя елементите му. При „Лисицата” този хаос се състоеше от една китайска притча, която преди години бях чул по радиото, че лисицата знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, както и от отдавнашното ми желание да създам поне един женски образ, който да включва в себе си всички страни на женската природа. След това, докато пишех романа, излязоха като нюанси няколко други теми, което като ефект е едно от най-приятните страни на писането. Иначе мисля, че идеите сами намират писателя, няма нужда да ги търсиш. При предишния ми роман „Къщата на Клоуните” например, три бяха нещата, които ме подтикнаха да го напиша: едно научно обяснение за невъзможната любов даде идеята, един сън за безмълвна жена с раздърпана бяла рокля, спяща в красива позлатена клетка, ми показа един от главните образи в книгата, и думите на баща ми („Приличат на намазани с магнезиев сулфат…”), когато една вечер видя заледените прозорци в апартамента ми, дадоха сюрреалистичната атмосфера на историята.
Кое ви беше най-трудно при писането или при редактирането на книгата?
Най-трудно беше „приближаването” една към друга на двете сюжетни линии на романа. Към края на втората година от работата ми разбрах, че криминалният сюжет е немислимо да бъде съчетан с друг тип сюжет: ритъмът на едното е различен от ритъмът на другото. Но при редакциите успях да забавя леко едната част, а другата да я направя малко по-динамична и по-къса, след което двете сюжетни линии „зацепиха” като зъбни колела една в друга. През по-голямата част от времето имах чувството, че пиша два „сиамски” романа, които ако бъдат разделени един от друг ще „умрат”, т.е. няма да имат никаквъв смисъл.
С какви чувства и мисли се надявате читателят да затвори последната страница от "Лисицата"?
Ще ми се хората да се вълнуват, докато четат романа, и накрая да останат удовлетворени, че са го прочели, че не са били излъгани в надеждите си. Защото всеки читател си купува една книга с някаква надежда: да научи нещо ново, да се обогати, да преживее няколко хубави часа в един измислен и по-подреден свят.
Професия "писател" и то в България. Възможно ли е това?
Вече да. Мисля, че най-продаваните писатели, без да живеят в разкош, могат да се издържат от книгите си. Но думата „професия” някак не ми допада. Писането е изкуство, самоцел, правиш го, защото ти харесва или виждаш смисъл в него. И по тази причина парите трябва да бъдат следствие, а не цел. Не трябва да изкривяваш това, което правиш, за да се харесаш на читателите на всяка цена, защото може да се окаже, че си продал най-красивата обич в живота си. Но всеки сам решава за себе си. Моят подход е идеалистичният.
Какво й липсва днес на българската литература?
Нищо. Имаме си абсолютно всичко, но в по-малки мащаби от повечето цивилизовани страни. Но още малко професионализъм и още малко страст при писането, както и още малко толерантност и още малко разум при общуването няма да са излишни.
Как се чувствате сред останалите български автори – като на състезателна писта или в един отбор?
Писането на книги не е състезание – или ти харесва да го правиш, или не. Другите няма как да ти пречат, защото между теб и читателя няма прегради. Иначе винаги съм уважавал колегите си, защото знам колко трудно нещо е създаването на една книга и колко труден понякога е животът на един творец.
Каква е мисията на писателя?
Няма мисия – поне за моя живот мисля така. По-скоро отговорност към самия теб, към смисъла на собствения ти живот. Ако обичаш нещо, се опитваш да го правиш колкото може повече и колкото може по-добре. По този начин научаваш много неща и се срещаш с интересни хора, израстваш и като личност. И най-важното – постигаш покой, уравновесеност, удовлетвореност. А те са най-добрата основа да се чувстваш щастлив поне от време на време – което е и смисълът на съществуването ни.