На 10 януари открихме поетичната 2015 година. В кафе-клуб-галерия "Антракт" се състоя първото за годината "Поетично кафене" на тема "В началото". Разбрахме, че в началото беше #wearecharlie, словото, физиката, големия ядрен взрив, любовта, ръцете на татко, Райската градина, Дарвин, Маркс.
Свои стихове прочетоха: Василка Петрова, Орлин Миланов, Иван Бухов, Камелия Аспарухова, Калин Алеккс, Рая Вид, Райчо Русев, Валерия Тодорова, Мария Радкова, Надя Маринова, Яким Дянков, Марияна Еклесия, Димитър Гигов.
Час и половина посветихме на равносметки и пожелания за започващата година. Четохме тъжни, четохме оптимистични, четохме хумористични, четохме философски стихотворения. Оказа се, в началото винаги си спомняме за края – на нашите близки, на нещо важно. Стартът зависи от последния финал. Бъдещето е непредизвестено.
Следващата ни среща ще бъде през февруари, на тема:"Подписано с любов" като датата ще уточним допълнително.
Вижте още снимки във фейсбук страницата ни.
Ето някои от стихотворенията. Очаквайте още поезия от "Поетично кафене" "В началото".
Надпиране
от Яким Дянков
Някога някой навярно ще каже,
че всичко е смешно и глупаво даже.
Но, днес е тревожно, направо трагично
това религиозно, това фанатично
надпиране кой е по-близо до Бога
и кой е достоен за адския огън.
А Бог ни обича, но тъжен е, зная,
затуй, че откричаме в себе си рая,
затуй, че обичаме чак подир края
и по ни прилича жестоката сабя
от топлата дума и честното рамо.
Човечество глухо, не си ли разбрало
едничката истина – да сме щастливи:
Помагай на ближния!
Боже, прости ни!
В началото
от Калина Алекс
8 януари 2015
В началото, за вярващия Бог,
създал света със Словото вълшебно.
Той сътворил Земя и небосвод.
И светлина, за да не бъде черен.
За други път в началото е взрив,
огромен взрив сред Космоса безкраен,
от който се разпръснали звезди.
Вселената затуй се разширява.
Но кой е бил в началото, кажи,
да наблюдава Божието дело?
Ти, ученият, вместо да твърдиш,
опитно със взрив създай Вселена.
Аз цял живот се мъчех да прозра
в началото какво ни е създало.
Науките изучих и видях
как всичките представи се разпадат.
Физичните картнини за света
са само улеснение, с което
тъй простички задачи от бита
да можем да решим, ала морето
на нашето незнание остава
все тъй огромно и необяснимо.
Представите все още се създават.
но те не включват цялата картина.
И сложих край на туй да проумея
наистина в началото какво е.
Сега в любов и радост си живея.
Сърцето казва точно как било е:
В началото са две любящи длани,
повдигнали детето нависоко.
Това са те – ръцете на баща ми.
Той ми показа вярната посока.
Но аз я бях забравила и бродех
замаяна съкровище да диря.
Едва когато спрях и се помолих,
прозрях какво наследство имам.
В началото, от бащиното рамо
за първи път отгоре наблюдавах
наследството от татко и от мама.
Те двамата за мен света създадоха.
В началото е винаги Любов,
създаваща човек – Вселена цяла.
Не ни е нужен Божи благослов.
Любовта единствено създава.
В началото
От Рая Вид
То, словото, начално някак бе,
но и човекът, откъде се взе,
та да пише и сега така чете
и с него да се смее или пък реве?
То и мъжът в началото бе сам,
но скучаеше в рая тоз Адам
и Господ сътвори тогаз жената,
но пък Ева измисли му рогата.
За яйцето и кокошката не спорим,
с гледни точки трудно ще се борим,
но всяко нещо ново, трудно е сега,
без начало, закъде така в света?
Я да почнем пак отново, и отново,
няма да е вече никак наготово!
"Ще се трудим" – всеки обещава,
начало всичко днеска заслужава.
Слово за словото
от Мария Радкова
Колко думи вече са изречени,
пламенно описали света.
Някои – забравени, отречени,
разпнати на кръста на страстта.
Думи за възход и за падение,
без печал захвърлени в прахта.
Днес са вик пречистен и вълнение,
утре – стон безмислен, празнота.
И ако в началото бе Словото,
То бе "Ом" и Истина една.
Не излишество и не условности,
само Дух и само Светлина.
Думите откриват ли началото,
Първото без второ, светостта,
края и безсмъртието в тялото,
Храма, Същината, Радостта?
Вярвам, че понякога разкриват ни
в миг един – искра от вечността.
После избледняват и отиват си,
стават безполезна суета.
Може би изравям думи-въглени…
Вместо с огъня, боравя с дим.
Да – нехайно бисерите хвърляме
там, в калта. Защо не замълчим?
Господи, словесно пак гадая
в рамки ли всемира ще сбера?!
Как, ограничавайки безкрая,
Тебе да постигна? Тук. Сега.
Мога ли безмълвно да присъствам –
цялото без звук да изразя.
Изгрева смирено да прегръщам.
Звук един да стана след това.
Искам само в Смисъла едничък
простичко да вникна и прозра.
Ти прости, че тежко ми е всичко.
Толкова е трудно да мълча…