„Ентусиаст“ издава най-новата книга на легендарния журналист
„Властта и на Бог, и на Диктатор произтича от едно ярко усещане – Страх!“, пише Тошо Тошев в най-новия си роман „Власт“, издаван от „Ентусиаст“. Книгата идва година след успеха на „Политическа орда“, с която известният журналист се завърна на литературната сцена миналата година. Излизането на „Власт“ ще бъде последвано от официална премиера на 23 октомври от 19:00 часа в зала 6 на НДК.
В книгата за пореден път проличава майсторството на автора да пресъздава истински политически процеси и събития през образите и отношенията на измислени персонажи. Писателят уточнява, че не трябва да се очаква документална точност в споменатите исторически имена и събития. Те, както и всички останали, са само образи от роман.
Бурните действия във „Власт“ протичат пред погледа на необичаен наблюдател – младата и красива Рая. Главната героиня е свидетел на всички рокади във властта, на всички задкулисни игри и тайни, на промените, които водят до налагането на новия обществен ред. Кои обаче ще бъдат героите в новата игра?
„Възможно е някои читатели да съзрат в съдбата на главната ми героиня Рая биографични черти на популярни дами от близкото минало. Няма да потвърдя, нито пък ще отричам каквото и да е впечатление от нейния образ“, пише Тошо Тошев в предговора на романа. „Искам единствено да напомня, че кариерният бум, отключван чрез секс, не е откритие на модерната демокрация. Мощта на красивата млада жена е взривявала клетките на морала векове преди мощта на науката да взриви клетките на урана.
В последно време много се изговори „за“ и „против“ комунизма, какъвто всъщност у нас не е съществувал. Факт е обаче, че негово подобие изживяхме. Този роман е опит да се покажат част от чертите му, довели и до срамни петна на родната демокрация, които тегнат над всички ни.“
За автора
Тошо Тошев е български журналист, писател и издател. Близо 20 години е главен редактор на ежедневния вестник „Труд“ (1991–2011), когато през по-голямата си част вестникът е с най-големия тираж в страната. Член на Съюза на българските писатели. От 2000 г. е съосновател и председател на Съюза на издателите на всекидневници в България.
Автор е на книгите: „Истина за лично ползване“ (1984 г), „Времето за умиране стига“ (1988 г), пътеписа „Китай в годината на Дракона“ (1989 г.), романа „Страх“ (2001 г.), „Лъжата, Жан, Иван и другите“ (2003 г.), „Лъжата, Жан, Иван и Величеството“ (2004 г.), „Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници“ (2011 г.), „Политическа орда“ (2017 г.).
Тошо Тошев е удостоен с орден „Стара планина“ І степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката.
Откъс
Първият секретар съблече сакото си и го хвърли на стол край голямата заседателна маса. Разхлаби и тежкия възел на вратовръзката, което също показваше по-интимния характер на срещата. (Вратовръзката сутрин си връзваше сам и това му умение бе известно в целия комитет. Преди време някои по-амбициозни мъже от политическия състав поеха почин да усвоят тази интелигентна мъжественост. Решиха, че е важна като Питагоровата теорема за математиката.) Рая не се притесняваше от първия кабинет на града, но пристъпи с неясна усмивка – бе изненадана да я поканят точно сега. До конференцията оставаха няколко дни! Мъжът явно умееше да чете по лицето є, хвана я за ръка и с приятелски жест я поведе към къта за гости. Настани я, седна и той, като веднага натисна звънеца за секретарката си. – Ще се намачка сакото ви, другарю Белов – поиска да го оправи момичето. – Нищо му няма – издръжливо е, колкото мен. В този момент тапицираната с кожа врата едва-едва се открехна и секретарката – достолепна другарка с побеляла коса, показа главата си: – Дай ни две френски конячета, кафе и вода – нареди с мекия си глас първият секретар. Рая бе чувала и другите му октави на шеф, макар че не ги бе пробвал за нея. Поне досега. Другарката не каза и дума… Просто главата се скри.
След малко донесе поръчката и момичето се отпусна: в първия миг малко се притесни какво ли ще си помисли тази жена за коняк по никое време? – Отива ти униформата – огледа я първият секретар. Рая беше дошла направо от лагера, в който няколко стотин комсомолци от окръга тренираха за предстоящата конференция. Тя бе утвърдена за командир на младежкия гарнизон и отговаряше за посрещането на важните гости от София. Отговаряше да се усеща подем, ентусиазъм и прочие. Така бе записано в Заповед номер Едно на окръжния щаб. Е, в лагера имаше ред, живееха униформени, и Рая носеше дочен син панталон, яке от същия плат, а на якето, точно върху сладкия хълм над сърцето є, блестеше пагон: червен с три жълти звезди върху него. – Благодаря… Щом ме харесвате. Вие разбирате повече… – Аз те харесах още при първата ни среща преди години. Рая пристигна до комитета спокойна, но сега, с тази кехлибарена течност пред двамата, главата є зашумя: „Да не би?…“ Познаваше силата на красивото си лице – издължено, с изпъканали скули и зелени очи, на тънката си, висока снага и големи гърди, уравновесени отзад чрез сластния овал над дългите є бедра. В по-интимните кьошета на окръга се шушукаше, че другарят Петър Белов се слави като „ценител“. Не се уточняваше какво точно цени. Нямаше думи за страст към пощенски марки или редки монети, не членуваше и в „ценителски“ дружества. Рая обаче не се отъркваше из кьошетата.
Познаваше отблизо младата прокурорка, пристигнала заедно с нея от София. Знаеше колко настървено като студентка я гонеха, но знаеше, че и трудно я стигаха. Освен ако тя сама не реши да поспре. И точно в централното кафене на града, а не из някакви потайни кьошета тя сама є призна кой в техния град е добрият спринтьор.