Владо Любенов е един от любимците на Поетичните кафенета, които Kafene.bg провежда всеки месец. Ту весели, ту лирични, винаги откровени, някога носталгични са стиховете му. В това интервю специално за читателите на Kafene.bg Владо споделя още за поезията и живота.
Как се срещна с поезията? Съглаен ли си с твърдението, че хората, които късно се начват към поезията, не стават добри поети?
Аз от малък – 2-3 клас пиша стихове. В детската градина имах много добра приятелка, на която ги четях и сигурно много се е впечатлявала. Имам куплет от онова време:
"В сърцето си ми ти Елена
и колко те обичам аз,
но този Венцислав Асенов,
който се заглежда в час…"
Понеже нямах достатъчно думи в запас, чувах рими. Моята поезия е по-музикална. Баща ми непрекъснато ми пишеше кратки стихчета, подаваше ми ги като игра, говорехме с рими, в рода ми дядо ми също е писал. Смятам, че талантът винаги проявява до 4-5 клас в някаква област и ако обстоятелствата позволят, той се развива. Не знаеш как ще ти протече живота. Има значение и характерът на човек. Поезията е пълна с различни съдби: Рембо избухва като поетичен талант до 18-19 години после се загубва за литературата и обратно – може никога да не избухне или да изригне на 50 години. Никога не е късно за поезия, стига да имаш таланта. Правилото, обаче, е че тази дарба не те остава на мира. Кара те да го осъществяваш. Но ако животът те ограничи, може да не го развиеш. Има хора, които носят в себе си таланта, но поради култура, обстоятелства или дори късмет, не могат да го осъществят.
За мен творчеството е най-важното. То ми е носело удовлетворение, поставяло ми е високи цели, освен това, четейки най-добрите поети, аз искам и се опитвам да бъда като тях. Защото ако кажеш: "Аз пиша, за да получа награда, да ме публикуват или да получа хонорар." не е истинско. Особено поезията е най-неблагодарната работа. Щом пишеш поезия, ти си различен във всяко отношение. Няма професия поет.
Пишеш и разкази?
Да, започнах преди пет години. Може и да не се развия в тази насока. Превръщането в писател е сложно – дали се е получило, може да кажат само хората. Удоволствие, обогатяване. Особено с порастването, макар че се надявам никога да не порасна, започваш да чувстваш стремеж към някаква друга сходна област, да се изявиш. Стиховете ми са разказвателни, затова много хора ме накараха да опитам и в прозата. Благодарение на жена ми, защото книгата е сборна, "Рокля за двама" – с мои и нейни разкази, които са толкова близки по стил, че известни писатели и поети не могат да определят кой разказ от кого е писан. Жена ми е по-добрият белетрист. Тъй като толкова години сме заедно, по някакъв начин сме си сближили маниера на писане, към света, начина на мислене. Поезията и прозата са съвсем различни светове – като пешеходци и автомобилисти, съвсем други правила. Това, което пиша в поезията, не мога да направя в разказа, а и не бива, и обратно. Прозата изисква много труд, докато повечето стихотворения ги пиша наум, вървейки по улицата и ги знам наизуст. Разказът иска дисциплина.
Общото между правото и поезията е въображението. Като адвокат, когато се явяваш по едно дело, предварително си премислил в главата си много варианта, мислиш напред, тактически. Стихотворението е на същия принцип – съчиняваш в главата си няколко варианта, преди да го напишеш. Няма по-страшно от противник с добро въображение. Дори на пръв поглед делото да е загубено, той може да измисли такъв ход, с който да обърне резултата. Когато имам тежко дело, не мога да пиша, защото цялото ми въображение отива към делото.
Най-добре казвам нещата в стиховете ми, ще ме намерите цял-целеничък във VladoLubenov.com – стихове и част от разказите ми. Който иска да разбере нещо за мен – там ще ме прочете.
Намисли ли кои стихове ще предложиш за юбилейната книжка на Кафене.бг – "Поетично кафене"?
Колебаех се, защото всяко стихотворение има различна съдба. Аз харесвам едно, хората харесват друго. Вероятно ще има по едно от двете.
Следва продължение…
Още по темата:
Владо Любенов и стихотворението "Хоро"