Продължение от първата част на интервюто: Владо Любенов за поезията и живота
Отивам си пролетта на село – къщата ни има каменни стъпала – 1.50 – 20-30 м. дялан камък, брусов камък, на който си точиш косата и ножа. Откраднаха ги ромите. Заби ми се нож в сърцето, това са стъпалата от прадядо ми. Смееха ми се, че искам да се обадя на полицията. За едни камъни, какво да се ядосваш. Но къщата ми има застраховка. Така че в крайна сметка позвъних на полицията, направихме протокол. След два месеца ми казаха, че няма смисъл, няма да се намерят стъпалата и ще прекратят делото. След около още 2 месеца ми се обадиха и ме извикаха на оглед, на разпознаване – в двора на полицията гледам един огромен камион, който с механична щипка хваща каменните блокове. Догоре беше пълен с каменни стъпала, износ за Италия. Понеже само аз и още един човек се бяхме обадили в полицията, така са хванали камиона. По 200 килограма едното, познах си стъпалата – имаше следи по тях, изцапани с боя и т.н. Взех си ги, натоварихме ги на един бял джип с ремарке и като на бял кон се върнахме в селото.
От тази случка тръгна енергията – написах първото си стихотворение от този цикъл.
От дялан камък стари стъпала,
щом стъпиш върху тях, кракът се радва.
Най-хубавите в близките села,
и идва някой и ти ги открадва.
Този яд отключи целия цикъл. Стъпалата, на които съм сядал върху тях, на които дядо ми още по турско време е стъпвал, идват някакви хора и ти ги открадват.
Поет по призвание, адвокат по професия.
"Неравноделна поезия". Идеята тръгна спонтанно. В определена възраст на всеки човек започват да изплуват детските спомени и най-вече усещането за детството. То ме държеше и вдъхновяваше. Това, което ме вълнува – влизам в моя свят и изключвам за сегашното. Сега беше така – идва детството – с идеята за смирението
Хоро, Духовата музика – самата интонация определя ритъма и стиха, формата не е стриктна. От там дойде идеята за "Неравноделни тактове" – свързано с родното, българското, селото. Първичното, Балкана. Включват 14-15 стихотворения. За спомените ми за селото, описанието ми на детството, за хляба, хорото, страховете – специално посветен на детските ми страхове – най-много го харесвам. Няма по-фантастично и красиво и истинско от това. Преодоля ли ги тези страхове?
Никога няма да ги преодолея. Напротив, те ме зареждат. Страхът от природата – по-хубав страх от това няма. Излезеш вечер – нещо шумне в тъмното, в листата, в дъното, клозета обрасъл, страх те е да отишеш там. Даже си бях направил план-конспект за детските си страхове и по него пишех. Това е село Рашково, Ботевградско – в нашата къща е сниман филма "Неочаквана ваканция". До него е планината Ръжана.
Кметът знае ли, че селото му е описано в стихове? Чел ли си му нещо?
Мисля, че не знае, но той не е важен за мен. Някои хора от селото знаят. В стихотворенията си съм описал някои от връстниците си – някои живи, други са починали. Къде си ги измислям, къде реални – пияниците, баба ми, дядо ми – и двамата са починали, преди да се родя. Любопитно е, че никога не съм имал дядо – в стиховете си съм си го измислил. Там съм аз, хем като сега, или малко от баща ми, от някой комшия. Бабите си ги спомням. Ваканциите съм бил на вилата в Драгалевци – от там е цикълът "Вила "Страх" и основно на село, където другата баба ме поемаше. Купуваше ми една лимонада, пращаше ме за хляб, с още две баби отивахме да пасем козите. Такива прости, забравени удоволствия. Усещането за невинност, което трябва да носим в себе си цял живот.
Има ли това усещане в днешните деца, лишени от тази връзка със селото? Може ли нещо да я замести?
Тогава ние нямахме съзнание за тези неща. Бяхме безгрижни, блажени, луди. Имаше кой да се грижи за нас. И сега е така. На детето му е скучно, но когато го занимаеш с нещо, не може да не изпита удоволствие. Със сина ми ходим на реката, където си топим краката в ледената вода на вира, след това излизаме на топлия път и си ги сушим. Направил съм му наблюдателница на дървото. Достатъчно е да метнеш едно дебело въже на дървото и той започва да се катери – много са нещата, които можеш да му предложиш и днес като преживявания. Трябва да му даваш възможност да осъществява себе си, да побеждава.
Живата природа винаги ти доставя удоволствие. Моят баща е на 94 години, преди ходеше сам по планините, сега винаги го придружавам. Той казва: "Има два вида медитация, които обичам – да седнеш и да гледаш огъня и да седнеш и да гледаш реката".
Винаги, когато си ходя на село, отивам на реката и си наплисквам лицето. Водата зарежда с положителна енергия. През зимата палим огъня. Къщата ни е строена преди 110-тина години, в мазето ни минава подземна рекичка, когато ни идват гости, хвърлят в нея по 5 стотинки за късмет.
Повечето къщи са навътре в двора, само нашата, заедно с още 2-3 други, са строени на пътя. Тогава не са се страхували от разбойници и от кражби. Реката е на 5 метра от нея.
Загуби ли днешното село от идиличния образ в миналото?
Идилията е вътре в теб, ти трябва да я видиш. И днес аз продължавам да виждам селото и къщата си в идилична светлина. Например комшията Минчо, който е несретник, за мен е дете, което търси одобрението на другите, има тъга и доброта в него, която можеш да усетиш. В битов план – той живее с 40 лв. на месец. На село животът винаги е бил труден, макар, че като малък това не ти прави впечатление. Израснаха много нови къщи, но имам чувството, че хората строят, за да си поканят после гостите и да им покажат какво са постигнали, после пак запустяват. Има периоди, когато селото се пълни с деца, които играят, и други, които изчезват.
Има ли бъдеще българското село?
Особено планинското село, смятам, че има бъдеще. Хората подсъзнателно се стремят към общуване с природата, въпреки, че отиват на село като на вила. Иначе като производство и като работа – има такова движение по цял свят, според него ти трябват 7-8 декара, за да се самоиздържаш, не ти трябва цивилизацията. Цели семейства отиват на село. Хора със скъпи и добри професии се завръщат на село. Можеш да живееш природосъобразно – мляко за 1 лев и яйца по 10 стотинки. Има такава мода – гражданите се качват на колата, отиват до някое село и пълнят хладилника – едновременно стимулират производството. Има график, не можеш да вземеш мляко и яйца, ако не си в графика.
Мислил ли си да пишеш стихотворения за сегашното село?
Там по-скоро са разказите ми, защото там си реалист, докато в стиховете ми съм романтик, истината да е такава, каквато на теб ти се иска да бъде, докато разказите трудно допускат в себе си поезията. Затова селото в сегашно време е в проза. Макар че, обичам позитивното, стремя се да го откривам и да го обръщам на такова, защото позитивното е полезно повече на човека, отколкото омерзението и оплакването.
Още по темата:
Владо Любенов и стихотворението "Хоро"