Разговарям с Владислав Христов по повод на новата му поетична книга – "Германии", издадена от издателство "Ерго". Мнозина сигурно го познават лично от многото му други изяви – в литературни четения и от фотографските му изложби ("Усмивката", "Да откриеш остров", "ПроТест"). В това интервю ще стане дума за кратките поетични форми без заглавия, за поезията на празника и делника и очакванията за Новата 2015 година.
Кратка биография:
Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014). Член e на "The Haiku Foundation". Носител е на първи награди от национални и международни конкурси. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Има публикации в изданията на Американската хайку асоциация, Световния хайку клуб и мн. др. Текстовете му са превеждани на 13 езика.
Може ли да се смени името на стихосбирката – "Германии" с друга държава и стихотворенията пак да й отиват?
Не, не може. В случая моят опит е свързан с Германия, друга държава би ми носила различни усещания. Тази множественост в заглавието е породена от различните ъгли на поглеждане към една реалност, с която се сблъсква всеки, който реши да напусне родината си. Поезията изисква разнопосочност, за да бъде всеобхватна. Ог друга страна тя изисква наблюдателност, за да улови деайлите. В този смисъл не местообитанието е толкова важно, а как животът в него ще бъде пресътворен в текст.
Подобно на хайку, в което си майстор, и тук, в кратки форми на "Германии", ти се отказваш от заглавието на стихотворението. Защо?
По същата логика мога да задам въпроса – а защо в други книги стихотворенията имат заглавия? Кое е по-голямото клише – текстовете да имат или да нямат заглавия? Заглавието е въпрос на потребност на автора. Аз лично не усетих такава необходимост и не го направих. Ако ги имаше, те щяха да спънат четенето с ненужно насочване и уточнение, затова предпочетох да се лиша от тях, както беше и в предишната ми книга „Фи”.
Има ли автобиографични моменти в текстовете?.jpg)
Книгата е изцяло автобиографична. Макар в една част от текстовете да не се забелязвам, аз съм изцяло там – със своите тревоги, страхове и радости, а поезията е чудесно място да ги покажа. Искрен ли е авторът, няма как читателят да не отвори сърцето си за книгата. Обичам поезията, извираща от ежедневието, поезията на простите неща, на обикновените думи, на ясните и чистосърдечни послания. Тя ме връща към изначалното Словото, което поетите пренасат като щафета през вековете.
Мислил ли си, че "Германии" може да бъде използвана и като "пътеводител" или "душеводител" на заминаващите за тази страна?
По-скоро тази книга очертава моите лични преживявания и усещания. За друг човек те ще бъдат различни. По-важното е всеки да направи крачка към постигане на мечтите си, само така може да разбере дали са си стрували. Съвременният човек се отделя все повече от „живия” живот, това го прави доста изкуствен и нелеп, а понякога дори и смешен. При творците тази фалшивост и празнота си личи най-много. В поезията авторът няма къде да се скрие, при нея лъсва всичко. Това всъщност е една от причините да я обичам толкова много.
Поезия или проза е за теб делникът?
Има и от двете, което е чудесно, уравновесяват се взаимно. Оставим ли везната рязко да се наклони, всичко се разлетява из въздуха…
А празникът?
Всеки ден за живия човек би трябвало да е празник, това не е жанр, а състояние.
От какво страда литературата в страната ни?
Най-вече страда от голямо разминаване между амбиция и можене. Много амбиция – малко можене. Истински талантливите често биват изтласкани от медийни образи, които имат малко общо с литературата. По този начин у читателя се формират ниски и подменени критерии за стойност. Следва се лесната смилаемост и действащите на повърхностно ниво модели. В последните години е на почит Макдоналдс литературата. Това всъщност има и положителна страна, рязко се разделиха стойносните книги от останалите. Често фиксиран в себе си, писателят започна да забравя истината, че книгата е по-голяма от него, че за да пораства литературата ни са нужни не ежби, а взаимопомощ. От друга страна българският издател е буквално репресиран от неадекватната държавна политика спрямо книгоиздаването. Въпреки всичко той оцелява. Всяка година се раждат чудесни книги, писани от автори с открити и честни сърца. Докато тях ги има, за българската литература има надежда.
Какво си пожелаваш за Новата 2015 година?
Пожелавам си да виждам повече хора, които имат мисия. Не искам да виждам безпътни хора, изгубили желание и стимул да продължават. Ще ми се следващата година да бъде годината на подадената ръка, на общите дела а не на разединението. Нека опитаме, току-виж се случило Чудото!
Прочетете още:
Владислав Христов: Енсо е завършеност, нещо което има начало и край