На 19 август честваме Световния ден на фотографията – какъв по-добър повод да разговарям с Владислав Христов – поет, писател, фотограф и журналист, голям майстор на хайку. Припомням две от последните му поетични книги, които не са хайку: „Фи” , издателство "Ерго", 2013 и "Германии", издателство "Ерго", 2014.
В деня на фотографията, какво мислиш за съвременната фотография?
Съвременната фотография става все по-достъпна като технически възможности до хората, в същото време тя някак се отдалечава от човека и става външна, без да носи подсмисли, без да води до тълкуване на видяното. Масовото снимане с телефони и публикуване на снимките в социалните мрежи, в последните две години започна да измества дори употребата на цифрови апарати. Това може би е закономерен процес, но за мен е отвеждане на фотографията в една не много добра посока. Парадоксално е, че заради съвременните технологии рязко се повиши броя на снимащите и наричащи себе си фотографи, в същото време тези които наистина им е дадено да бъдат фотографи са все така малко, да кажем като преди 30 години когато се е снимало само аналогово с филм. Техниката може да помогне само на талантливия, за всички останали тя е просто едно украшение.
Има ли все още спор между аналоговата и цифровата фотография?
Преди няколко години имаше, не точно спор, но някак снимащите се бяха разделили на лагери – тези, които снимаха дори без никакъв опит на филм с аналогови камери бяха много „арт”, и останалите, които снимаха с цифрови апарати. Първият лагер залагаше предимно на позата, дори снимането със стари камери се беше превърнало в социален фетиш, също като да носиш ретро дрешки от 80-те. Вторият лагер залагаше на скъпата техника и обработката с програми на кадрите. Не мисля, че има правилна формула във фотографията – може да снимаш с какво ли не и пак кадарът да е стойностен, ако носи достатъчно заряд и провокира зрителя. Фотографът последно би трябвало да мисли за външната страна на нещата. Когато е на ясно със себе си и с това, което иска да постигне, той се цели само в крайния резултат. Това е една постоянна гонитба на съвършенното, което все се изплъзва, и се превръща в най-големия му стимул да продължава напред.
От кого си се учил на фотография?
Всеки решаващ да снима и да се занимава с фотография, е добре да започне първо с това да тренира окото си за важните неща и моменти от заобикалящата го среда. Така окото му ще бъде вече тренирано, когато започне да снима с апарата. Първият ми голям учител във фотографията беше Стоян Николов, един от големите български фотографи, работещ предимно в репортажната и портретната фотография. Имахме специална връзка с него, но не като учител и ученик а някак общувахме на едно равнище. От него съм научил много и за процесите във фотографията и за правилната ориентация в работна среда. Спомням си например моето първо проявяване на филм, бяхме в апартамента му и той влезе в банята на тъмно да навие няколкото изснимани филма в дозата. Въпреки, че той е изгубил при инцидент едната си ръка, за да свърши това му бяха нужни не повече от минутка-две. За същото нещо на мен ми трябваха около 20 минути. Тогава разбрах, че пътятят във фотографията е дълг, и всички дори най-големите майстори не спират да се учат до края на живота си. Във фотографията всеки е ученик.
Какво място заема фотографията в творческите ти изяви?
Фотографията ме кара да виждам сенките в светлината и светлината в сенките, прави ме наблюдателен за „дребните”, но важни детайли от ежедневието. Наричам я „школа по учудване”, тя те кара да запазиш детското любопитство към света, да се радваш както на красивото така и на грозното, да не ги делиш а да ги приемаш, защото най – често те имат един и същи произход. Чрез фотографията изразявам това, което не мога да назова със Словото. Тези две големи сфери – на визуалното и на словесното се допълват една с друга, и с това прави и мен пълноценен, не бих се лишил от нито една от тях.
Къде намираш обектите си/сюжетите си за снимки?
Обичам, „обикновенна” фогография извираща от ежедневието, която се появава в хода на деня, без особена подготовка, без математики и стативи, просто момент, който улавяш и деня продължава да тече все едно нищо не се е случило. Предпочитам естествената светлина, не харесвам снимането в студио с изкуствени светлини, стерилно ми е и има твърде много подготовка заради която се губи част от емоцията на мига. Понякога гледам в колко часа, как падат сенките на определени места и отивам в точния час да направя кадъра. Харесвам да снимам без сценарий, като случайна среща на улицата – носи ми много повече чувство и естественост.
Снимаш различни неща – портрети, натюрморт, репортажи – какво е фотографията за теб?
За мен фотографията е втори свят – свят на сенките и светлините, обичам да влизам в него, фотография е и убежише, когато ми стане много сиво и непоносимо, просто премятам апарата и излизам навън. Фогографията за разлика от писането е екстовертност, тя ти казва „размърдай се, излез навън и виж света, нищо не е толкова черно колкото смяташ”. Фотографията ме е спасявала в много трудни моменти и продължава да го прави. Затова съм благодарен за възможността да се докосна до нея.
Много твои фотографии се превръщат в корици на книги, това нов живот ли е за кадрите?
Да, през последните години множество мои кадри станаха корици на книги, както в страната ни така и в чужбина. Явно авторите обичат минималистичната фогография и я харесват за книгите си. По този начин фотографията поема друг път и попада в ръцете на читателите, които имат съвсем различно отношение към визуалното. Интересен е този процес на обмен и навлизането в една съвсем различна сфера. За мен това е полезен опит и ми дава нова ориентация за моите посоки във фотографията.
Какво ти предстои?
След като минаха двете ми изложби с репортажна фотография „Да откриеш остров” и „Усмивката” в които представих портрети на общо 47 световни писатели, посетили страната ни през последните години, сега мисля да покажа изложбата си с минималистична фотография „Вектори”. Тя беше представена за първи път в Хановер през 2011г. Бих желал и българските зрители да я видят.
Прочетете още:
Владислав Христов: Читатели и автори растат заедно