Ако вярваш само на нещата, видими за очите, но въпреки това в главата ти често звучи песен, недостъпна за другите, това означава, че или си специален, или нещо много специално ще ти се случи. Или пък че грубата реалност, която всички ние обитаваме, трябва да има и изход към мистичното, към свръхреалното, за да придаде основание на случващото се. Защото всяко съществуване се нуждае от метафизичност, за да бъде осмислено като правилно. Особено разположено във време, когато добро и лошо дотолкова си приличат, че е само въпрос на избор как да бъдат наречени.
Владимир Кабрански пише така, както се сънува. На места бързо и задъхано, като кошмар, другаде бавно и красиво, като приказка. И истинското му майсторство проличава в това да остане докрай реалистичен, въпреки заиграването с метафоричността на иносказателното. Поради това „Старецът и песента“ е такава книга, която без нарочно да цели декларативността на поучението, оставя усещане за преживян урок и придобита мъдрост.
Гергана Пожарски
Владимир Кабрански…
Роден съм през 1965 г. в Самоков, където живея и сега. Завърших „Електрохимия и защита от корозия“ във ВХТИ – София. Работя вече 27 години в българската промишленост, за която често се твърди, че не съществува.
Първите ми опити в писането бяха през 2009 г. Тогава направих личния си блог. Името му е „Нямам идея“ – тетрадка за упражнения. В началото наистина нямах идея, но с времето в тази тетрадка се родиха много разкази и приказки. Хората дори ги харесваха.
Приемах блога като форма на комуникация. Една от многото възможни. Тогава нямаше истински социални мрежи. Разказите и приказките бяха въпроси, отговори или просто настроения. Имаше я и обратната връзка.
От разказите и приказките в блога се родиха и първите ми две книги: „Страната на фантазиите“ и „Разказани приказки и приказни разкази“. Миналата година излезе и фантастичният ми роман „Кланица“.
Из „Старецът и песента“:
Виждам светлина и чувам тихи звуци. Започват като нестройния хор на щурците, а после се изливат в песен. Бавна и тъжна песен, на която не разбирам думите. Песен, която сякаш ме кани да я последвам.
Не ме кани, а ме понася в тунел от светлина. Не зная къде отивам, но вече няма значение. Вече нищо няма значение.
После тунелът свършва и виждам Ваньо.
– Тате, хората могат ли да летят? Да летят сами, не със самолети? – пита ме.
– Не могат, Ваньо! Не могат. Хората са създадени, за да вървят по земята. Само това могат хората – да вървят по пътя си. Това правим от раждането до смъртта си. Дори не можем да изберем друг път. Понякога обаче хората се подлъгват. Решават, че могат да променят нещо. Решават дори, че могат да полетят. Понякога дори политат, но това не е истинско. Виж, падането след това е истинско. И болката от него.