Продължение от Владимир Зарев: Законът
З. А.: Словото? Искаш да кажеш, че езикът те предизвика да потърсиш сюжета, който ще му бъде адекватен?
Владимир Зарев: (Замисля се дълго преди да отговори, сякаш предстои да каже нещо тържествено и съдбоносно.) Словото е най-висше достояние и тайнство не само за човешкия разум, но и за самия Бог. Не случайно в Библията и най-древните анали е запомнено: „Първо бе Словото!“ Преди да сътвори Словото Бог е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, Той е придобил свойствата изначалие, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т. е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се е от съществуване в Битие!
З. А.: Как е при писателя? Писателят също ли придава духовност на историята, която разказва като я облича в Слово и по този начин я превръща в Битие, което има смисъл по-голям от реалността?
Владимир Зарев: Ами да, защото езикът е най-изящния инструмент и на божественото, и на човешката духовност. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не само възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е относително „отворен“; макар и вече „разказан“ от миналия му опит, той остава завинаги незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно благодарение на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека.
Освен зрението, слуха и осезанията, ние притежаваме едно удивително и всепроникващо сетиво – фантазията! Но фантазията е невъзможна без въображението, следователно без Словото. Да се изучава света, да се развива въображението и да се фантазира не е въпрос само на духовна наслада, но е и опит да се разбере действителността като повлияваме върху нея, като я променяме в съзнанието си и дори я деформираме. Разказаното в една фантастична приказка съдържа в себе си целия свят, с всичките му послания. Незаменимото влияние на въображението се състои в това, че, дори без да го желаем, ние не само разгадаваме, но и разширяваме света, заобикалящото ни безкрайно битие.
По-нататък… именно с помощта на езика Бог ни позволява да се съизмерим с Него, да сътворяваме свой свят. Така според духовната си и интелектуална опитност всеки от нас се превръща в Творец, в Демиург. В някакъв смисъл ние допълваме действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея и сякаш подпомагаме Бог като разширяваме съществуващото, като го натоварваме със смисли, като определяме за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ето защо фиксираният, повтарящият се обективен свят, като премине през езика и въображението, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово, на отделния човек, и уникално. Това ми дава куража да изрека: светът е една безкрайна история, която всеки от нас разказва.
Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и История.
Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано“ в съзнанието ни с думи, ние не просто мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост.
Да вземем една катедрала, която на пръв поглед е чисто визуален разказ, възвисяваща и хармонична подредба на грубия камък в завършена форма, която ни изглежда изградена единствено с помощта на правия ъгъл, на отвеса и пергела, която е по-скоро пейзаж, отколкото езикова структура. Тя всъщност навява чувства и мисли, а чувствата и мислите си ние възприемаме с думи и най-важното, тази катедрала е една грандиозна метафора, защото тя приютява Бог, а Бог е преди всичко Слово!
Забележи също, че децата играят с помощта на езика, невъзможно е да се измисли игра извън езика, най-големите постижения на разума – различието и човешката свобода – се осъществяват чрез и в езика.
Ако се замислиш, родината например също не е в някакъв сантиментален спомен или в разчоплен, разкрасен от вътрешната ни тъга пейзаж, тя е в езика. Истинската родина, тази която предизвиква нетърпимата носталгия, когато сме я напуснали, е в близостта между хората, следователно тя е в общуването и споделянето.
З.А.: Колко си прав! Аз наистина преживявам България отдалеч като общувам с приятелите, които са останали в нея. И когато реших да й придам онова битие, което да я превърне в смисъл, в моята лична част от нейната собствена история, не само усетих, че трябва да разкажа историята си, но и че не мога да я разкажа на друг език освен родния. Значи ли това, че най-истински аз съществувам само в родния език?
Владимир Зарев: За мен като писател няма друг език освен родния. Защото езикът не е просто форма на общуване, той не е дори единствената възможна форма на мислене, той е нещо далеч по-значимо и обемащо, той е начин на съществуване. А аз съществувам в България.
Има и още нещо. Човешкият живот е реален, когато е осветен, когато е разказан в Словото и има смисъл, само ако в него се съгражда, ако човек създава нещо духовно. Затова колкото по-богат е езикът на човека, толкова по-богат, по-пълен, по-пъстър и драматичен е неговия живот. А най-богат е винаги родния език.
Езикът на големите писатели е не само преживяване, той е форма на допълнителна „будност“. Като ги чете, човекът преживява десетки и стотици животи. Обратно, тоталното опростачване, което в последните години ни облива отвсякъде, оскверни езика; медиите например говорят с не повече от четиристотин думи, младите хора общуват с по триста думи, следователно каквото и да им се случва, колкото и привидно интересно да изглежда ежедневието им, техния живот ще си остане беден и малък. С безхаберието си ние жигосахме няколко поколения българи и ги обрекохме на духовно отъпение, на първосигналност.
З. А.: Преводачът ти на немски Томас Фрам е уловил ключовата роля на твоя език в условията на тоталитарния режим: той казва, че чрез неговата лудост и неподчиненост ти си се отграничил от режима. „Битието“ според него е съпротивление срещу режима, легитимиращ себе си в ограничен брой езикови клишета, чрез силата на словото.
Владимир Зарев: Това ощастливяващо ме впечатление е не само на г-н Фрам, но и на цялата немскоезична критика, която прие с необикновено внимание и добронамереност първите две части от трилогията (третата, „Законът“, ще излезе на немски до края на 2012). Някои дори нарекоха „Битието“ и „Изходът“ „дисидентска“ литература и изразиха удивлението си, че в ония, все още доста сурови години в България някой е писал по този начин. Никога не съм крил убеждението си, че именно различието е най-ясната и разпознаваема форма на човешка свобода. Затова лудият е нетърпимо свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Да намеря индивидуално различното в словесния изказ за мен означаваше да се чувствам свободен. Тук става въпрос не само за езоповския език, който тогава беше задължителен, за да се преодолее цензурата – много често, когато разказваш нещо, всъщност искаш да изкажеш и внушиш нещо друго – а по-скоро за начина, по който се използва чистата енергия на всяка дума.
З. А.: Този политически ефект на твоя език в условията на комунистическата догма е несъмнен, макар и, за жалост, все още неотбелязан от българската критика. Но не може да не се съгласиш, че като прекрасна белетристика – нека ти припомня, че думата идва от френското belles lettres, красиви думи – твоите книги имат една много по-значителна, културна функция: те обогатяват магическия български език. А това е функция универсална, независима от политиката и надживяваща всички времена. Моето лично усещане като чета твоята проза е, че думите ти се явяват с такава сила, сякаш предшестват мисълта и тя направо се ражда в красива одежда без да е имала време да съществува безформена в съзнанието ти. Вярно ли е това мое усещане?
Владимир Зарев: (усмихва се иронично и обръща изпитата чашка кафе върху чинийката) Никога не съм си правил психоанализа, може и да има нещо вярно в това, което казваш. Аз наистина пиша потопен в думите, без да спирам, докато не се излее цялата сцена, която съм видял в главата си и думите лудеят в мен, аз следвам тяхната лудост, тяхната невероятна сила, те ме дърпат и ме правят и мен луд. Така че самото писане ми изглежда като пренасяне в измисления от мен свят и това пренасяне става чрез лудостта на езика, то не е моя лудост.
Следва продължение…
Още по темата: