В разговор за изтичащото време Владимир Зарев отговаря на инквизиторските въпроси на Златко Ангелов.
С Владимир Зарев сме в хола на неговия апартамент в София. Заобиколени сме от картини на почти всички големи български художници от 20 век, окачени нагъсто по стените на хола и преливащи върху стените на другите стаи. Той току-що е сварил „силно, горчиво кафе“, каквото обикновено пият героите му, и се разполага на креслото срещу мен. На масата е разтворен броя от шести януари 2011 на втория по големина швейцарски вестник, Tages-Anzeiger, в който на стр. 23 е поместена статия от Мартин Ебел за излезлия на немски Зарев роман „Изходът“, озаглавена „Българският Балзак“. Подзаглавието уточнява: „Владимир Зарев рисува с едри щрихи и в ярки цветове социалистическото всекидневие. Романът „Изходът“ (на немски заглавието е преведено като „Луди глави“) е втората книга от неговата монументална семейна сага“. Половината от страницата е заета от снимка на Зарев: прекрасна фотография на човек добър и преживял, квинтесенциален образ на писател, чиито очи провиждат отвъд видимото и над личното. Пред мен е същият човек от плът и кръв, със същата тънка ирония в ъгълчетата на зениците, каквато има и в погледа му на снимката: иронията на интуитивния ум, който знае истината за хората и е постоянно готов да им прощава за нея. Отпивам от чашката с ароматно кафе и задавам първия си въпрос:
Златко Ангелов: Днес едва ли някой чете Балзак. Но въпреки това името му си остава като метафора за писател от световна класа, който е създал епос на френските нрави след Великата френска революция – една човешка комедия, в която има може би повече ад, отколкото в Божествената комедия на Данте. Какво е за теб да бъдеш Балзак за България и във България?
Владимир Зарев: За първи път това стъписващо похвално сравнение за мен бе употребено след като излезе на немски романа „Разруха“, през 2007. В немскоезичния свят „Разруха“ има огромен медиен успех, за книгата излязоха над четирийсет отзива в най-значимите вестници, между които „Нойе цюрхер цайтунг“, „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, „Берлинер цайтунг“. Всички единодушно нарекоха романа „най-добрата книга, написана за прехода в Източна Европа“. Втора програма на немската телевизия направи филм за мен, който многократно бе излъчван в предаването й за култура „Фьоникс“. По-късно, за първите две части от трилогията, „Битието“ и „Изходът“, някои немски критици щедро ме сравняваха с Гогол, с Булгаков, дори с Достоевски… Това бе невероятно признание за многогодишните ми човешки усилия и огромна чест за мен.
Най-настойчиво и постоянно обаче остана сравнението с Балзак. Предполагам защото романите ми се отличават с епичност, със словесна енергия, с могъщество на образите и са част от българския ни живот, от националната ни съдба. Аз също съм се надявал да създам своята, макар и далеч по-скромна, българска „Човешка комедия“ и да разкажа времето – не толкова историческото и социалното време през което живях, а преди всичко психологическото, личното време на всеки от нас. Никога не съм се стремял да напиша история на България, а история на българския народ.
Да си Балзак за България е вълнуваща, щастлива, но и смазваща с тежестта си чест.
Да си Балзак във България е нищо, тишина в тишината, празна работа… Убеден съм, че осемдесет процента от подрастващите у нас не знаят кой е Балзак, а тези, които са чували името му, не са чели нищо от него. И то не е чудно, защото живеем всред небивало опростачване, защото допуснахме вкуса на мутрите, на примитивните тарикати и на първосигналните богаташи да се превърне в национална ценностна система. Защото в нашите пожълтели до оглупяване медии за силиконовия бюст на някоя от десетките чалга-певици е написано повече, отколкото за цялата съвременна българска литература.
З. А.: Току-що излезе третата, последна част от твоята голяма трилогия. Защо я кръсти „Законът“?
Владимир Зарев: През 1975, когато замислях своята семейна сага, препрочитах Библията. Тогава страшно ме вълнуваше въпроса за властта, всъщност това беше основният екзистенциален и нравствен, социален и философски проблем, който исках да вплета в тъканта на повествованието. А Библията е не просто най-великия епос, създаден от човешкото въображение, но при внимателен прочит тя е и „учебник“ за развитие и утвърждаване на тоталната власт, за това как невидимо-всемогъщият и в същото време сияйно-безсилен Бог се стреми да постигне своята величествена и неотменна власт. Така ми хрумна идеята да придам допълнителна епичност на сюжета – заглавията на романите от трилогията да повторят заглавията на първите глави от Светото писание. „Битие“, „Изход“…
З. А.: Но третата глава в Библията е Левит?
Владимир Зарев: Прав си, но в Левит Бог дава законите на човеците. „Законът“ като заглавие добре пасна на общото беззаконие, което е една от най-характерните черти на нашия несвършващ преход. Веднага след 10 ноември 1989 година бе парализирана, а сетне корумпирана имунната система на всяка държавност – полицията и съдебната система. Добре помниш, че в първите години на прехода тоталитарната система на идеологическо и политическо насилие бе заменена от „справедливостта“, която раздаваха новоизникналите криминални и туморни групировки. Останали без държавна грижа, порциони за стола и медали, лишени от бъдеще и слава, по зловещото тайно внушение на някого, възпитаниците на десетките спортни школи и училища като едни същи пролетарии мигновено се обединиха и яростно превърнаха разкапващата се държава в тепих!
След първото, ще го нарека „романтично“ поколение политици, в което имаше хора идеалисти, политическата класа също бързо се корумпира и, покварена от лесните пари, превърна политиката в чист бизнес. При това най-доходоносния, най-печелившия бизнес, защото не влагаш нищо – нито труд, нито умения, нито нерви и безсънни нощи. Не рискуваш нищо, а преразпределяш. Така нашите до истеричност алчни политици позволиха разграбването на материални активи за десетки милиарди долари и, най-страшното, още по време на всеобщия възторг от промените и възвърнатата свобода допуснаха да се възцари една отвратителна ценностна система, в която умният, интелигентният и, най-важното, честният човек започнаха да отъждествяват с глупака, а безочливият, простакът, мошеникът, отявленият крадец и престъпник превърнаха в герой на нашето време и поставиха под прожектора на общественото внимание.
З. А.: Искаш да кажеш, че „Законът“ е роман за беззаконието? Ако е така, не означава ли това един твърде жалък финал на един род, започнал живота си с толкова хъс и оптимизъм?
Владимир Зарев: Беззаконието е само един аспект на сюжета и проблемите в романа, но аспект, който тежи над съдбите на днешните Вълчеви. Навсякъде по света има престъпност, ала в България не е осъден нито един престъпник… все няма доказателства. Някой е внасял в хазната мизерни суми, настроил си е дворци, кара коли за стотици хиляди евро и няма доказателства, че е погазил закона, когато е забогатявал. Постоянният дефицит на справедливост разрушава обществото, обезличава дори най-безценните атрибути на демокрацията – свободата на словото и личността, възвърнатата човешка свобода като форма на индивидуален избор и различие. Убеден съм, че голяма част от младите образовани и одарени българи напуснаха България не само по икономически причини, а и защото животът у нас не предлага морал и елементарна справедливост.
З. А.: Написал си десет романа, но сякаш всичко, което знаеш в най-интимен план за България, е събрано в трилогията. В себе си аз я наричам „Битие“, в смисъла на Генезис. Защо първата книга е „Битието“, а не „Битие“?
Владимир Зарев: Библията описва сложните и изпълнени с перипетии отношения на Бог с Неговия избран народ, еврейския. Като членувах заглавията в трилогията, аз се опитах да подскажа, че в нея става въпрос за историческото битие на моя, на българския народ.
З. А.: Първите две книги, „Битието“ и „Изходът“, ти написа през най-заблатеното време на соца, ерата на Брежнев и на застаряващия Живков. Разкажи нещо за историята на самата книга, за нейния замисъл и как той се е развивал през годините.
Владимир Зарев: Ти сам си писател и ще ме разбереш… Трябва да ти призная, че сега при никакви обстоятелства не бих се заловил с такова мащабно, сладостно-мъчително, „безкрайно“ начинание, което изисква огромна психическа концентрация и физическа енергия. Действието в „Битието“ започва в далечната 1890 година, а „Законът“ завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на 2,500 печатни страници. „Битието“ излезе през 1978, а „Изходът“ – през 1983. Тогава нямаше компютри, преписвал съм на машина двете части няколко пъти, което чисто физически е трудът на една машинописка за няколко години.
Преди „Битието“ бях написал „Денят на нетърпението“, роман за изграждането на огромните химически заводи във Видин. Още в привидния, преувеличен възторг на това гигантско съзидание – в моя текст всички герои са необикновени чешити – ясно се усещаше бъдещото поражение, трагизмът на това изнасилено начинание. Романът е сериозно свидетелство за онова време, той бе преведен на руски в „Роман газета“ и излезе в 1,500,000 тираж. Една моя високо интелигентна приятелка го чете наскоро и ми каза, че той далечно й напомнил за „Погнусата“ на Жан-Пол Сартр.
Важното е, че на мен повече не ми се пишеше за „работническата класа“ и за „социалистическото строителство“, а страхотно ми се разказваше, думите преливаха у мен, не ми даваха покой, направо ме будеха нощем. Вече познавах невероятната и толкова живописна атмосфера на Видин (родния град на баща ми), бях чувал нещичко и за историята на моя род, пъстър и многолик, с неговата сложна социална и житейска биполярност … и това овладя въображението ми. Идеята да напиша семейна сага ме връхлетя като болест, но както вече споменах, аз се подчиних на този копнеж само благодарение на това, че бях млад (бил съм на двадесет и шест-седем години), прекрасно наивен и неопитен. И благодарение на това, че Словото ме терзаеше отвътре, напъваше да се излее.
Следва продължение…
Още по темата на Kafene.bg: