Уте изглеждаше объркана, сякаш бе тръгнала за някъде другаде и само се бе отбила да го поздрави. Толкова много бе отслабнала, че приличаше на привидение. Лицето, краката и това, което бе останало от дрехите й, бяха почернели, сякаш се бе провирала през комини. Дрехите висяха по измършавялото й тяло като дрипи върху плашило. Косата й бе сплъстена, ноктите й бяха пълни с кал, а в очите й имаше някакъв месиански пламък, който измести радостта на Джери и я замени със страх. Той я прегърна. Тя беше отпусната и ужасно смърдеше. Притисна я до себе си. Без да иска, от гърлото му се изтръгнаха ридания.
– Съжалявам – виеше той в рошавата й коса. – Съжалявам.
Тя най-после го прегърна и го потупа успокоително по гърба. Даде й да пие от една голяма бутилка с кола, която току-що беше купил. Уте я пресуши цялата на големи глътки и му подаде обратно празното шише.
– Къде беше? – попита Джери. – Щях да полудея.
– Търсех нещо. В гората е много трудно, защото пътеките са наводнени, но аз си го представих.
– Представи си какво? Мислех, че си умряла, Уте! – Джери усети, че започва да крещи, и спря. Семейството, при което беше отседнал, слязоха от хамаците си да видят какво става и се бяха скупчили на вратата на стаята му.
– Трябва да се върна във Вила Пасифика – говореше Уте. – След това трябва да тръгна отново от задния вход на резервата за животни и там има една пътека, която…
– Уте, за Бога, трябва незабавно да се махнем оттук. Макс е мъртъв. Консуело е мъртва. Всички си отидоха. Вилата е затворена. Микел и Лусия…
Уте се дръпна, после каза с новия си равен глас:
– Не ми викай! – Очите й го гледаха втренчено с някакъв страшен, непознат поглед.
– Знам. Аз убих Макс. Консуело се обеси. Знам какво ще се случи тук, защото то вече се е случило, както виждаш. Аз го проумях. Ние сме в примка на времето. – Тя седна в хамака. – Капан на времето, където нещата се случват отново и отново, но в различни варианти – продължи тя. – Ние всички имаме различни варианти на своя живот. Най-напред си мислех, че е минало. След това си казах, че е бъдеще. После проумях, че не е нито едното, нито другото. Това е завой на пътя, изкривяване на времето. Можем да го изправим. Можем да върнем нещата назад. Ти не трябва да съжаляваш. Аз не трябва да убивам Макс. Дори „Ел Ниньо“… Вила Пасифика продължава…
Нов вид отчаяние обзе Джери. Та се беше побъркала. Точно като майка си. В гените им беше. Това, от което винаги се бе опасявал. Нейната твърдост беше само външна обвивка – винаги го е знаел. Отдолу под нея тя беше крехка и уязвима. Негова е грешката, че не прояви повече внимание и грижа, че не беше по-добър съпруг, по-добър писател, по-добър човек.
– Трябва да се върна по местата, където бях. – Думите й започваха да стават неясни от умората. – Трябва да се върна във Вилата и в гората и да открия другата пътека. Аз трябва да…
– Моля те, скъпа, само полегни за малко. Изтощена си. – Джери клекна край хамака, обгърна краката й и притисна глава до измършавелите й бедра. Повдигна ходилата й заедно със сандалите и ги постави в хамака. Тя не протестира. Зави я с одеяло. Уте трепереше, затвори очи и измърмори нещо.
Джери седна на пода до хамака и даде знак на семейството до вратата да се махат. Те затътриха обратно. Погледна какво има в малката платнена чанта, която тя носеше през рамо. Не я бе виждал по-рано. В нея имаше три празни пластмасови шишета. Кой й беше дал това?
Уте заспа дълбоко – сън на загубените души. Той седя там известно време, доволен и щастлив, че тя е тук и е жива. Тя е тук, те са отново заедно и всичко в крайна сметка ще бъде прекрасно.
Трябва само да побърза да се махнат оттук. Нямаше време да се вика лекар. Ще направи това веднага щом се приберат в Англия. Ще направи както тя иска. Всичко ще бъде както трябва. Разчистваха вече пътищата и някои местни автобуси започнаха отново да се движат. Джери внимателно отстрани дрипите от горната половина на тялото й и й облече нова тениска, една от неговите. Пренесе я от хамака в таксито и след това от таксито в автобуса. Не му остана време да се сбогува с Карлос, а и не искаше тя повече да се вълнува. Почувства напълно капнал, когато най-после бяха в автобуса с измокрения си багаж и със странната картина, която Консуело бе изпратила по Ектор за Уте преди наводнението. Но за спане и дума не можеше да става при тази музика, която гърмеше от високоговорителите само на няколко седалки от тях. Точно когато започна да се стъмва, Уте се събуди.
– Къде сме? – попита тя, дезориентирана след съня.
– Пътуваме към Гуаделупе, за да ни издадат временни паспорти и след това си заминаваме за вкъщи. Ти как се чувстваш?
Уте го сграбчи за тениската отпред и го разтърси с изненадваща сила.
– Трябва да се върнем! Джери, трябва да се върнем! – викаше тя. Пътниците наоколо извърнаха към тях глави да видят жалките гринго и гринга.
– Скъпа, не можем да се върнем, там няма нищо. – Той се опита да я удържи, но тя неочаквано се разбуди напълно и яростно забуйства.
– Нима не разбираш? – говореше Уте. – Не можем просто така да се махнем. Трябва да се върнем. Всичко е сбъркано, нещата се случиха не както трябва, трябва да се върнем да ги оправим.
Тя се освободи от него и политна от седалката. Джери я задържа.
– Пусни ме – викаше тя и се отскубна от него. Тръгна към предната врата на автобуса. Той я улови, преди да стигне до шофьора.
– Уте, за Бога! – обхвана я с ръце, както сестра в психиатрична клиника усмирява пациент.
Тя запищя:
– Пусни ме да вървя! Трябва да се върна! Трябва да се върна! – след това избухна в плач. Говореше нещо, което Джери не можеше да разбере, и всъщност нямаше значение какво беше.
Главното бе да успее да я удържи, да не допусне да се нарани или да прекъсне пътуването им. Автобусът беше пълен. Уте рухна на земята. Хората предложиха помощ, но нямаше как да помогнат – единственото, което можеха да направят, бе да му помогнат да я качи горе на седалката и да изкажат някоя съчувствена дума, макар че Джери не разбираше какво точно говореха.
Тя се разрида в ръцете му. От устата й течеха лиги и горещите й сълзи пареха по лицето и ръцете му, сякаш го изгаряше киселина. Джери знаеше, че всичко досега беше само репетиция за този миг на голата истина. Нищо вече нямаше да е същото.
В един момент се изправи някакъв пътуващ търговец. Джери можеше да се закълне, че е същият, с когото пътуваха заедно на идване. Носеше същата розова риза. Джери не разбираше какво говореше той, но мъжът раздаваше мънички шишенца с женшен.
– Хей, amigo! – извика му Джери. – Помниш ли ни? Преди няколко седмици пътувахме заедно.
Човекът ги погледна, но не даде никакъв признак, че ги е разпознал или че е разбрал какво му говори Джери.
– Това е мъжът с шишенцата с женшен – бутна той Уте. – Говори с него, попитай го…
– Знам – каза тя кротко, гледайки към търговеца. Беше се успокоила. – Казах ти, че сме в примка на времето. Но ти не ми вярваш. Не ми вярваш.
По-късно, в хотела им в Гуаделупе той извика лекар, говорещ английски, който даде на Уте успокоителни и препоръча няколко дни „физическа и емоционална почивка“, докато чакаха от британското посолство да им издадат временни паспорти.
Успокоителните Ӝ подействаха. Подействаха й твърде добре.
Тя утихна и заговори отново едва на втория ден. Пак се опита да обясни на Джери за Агуа Саграда, за разместени реалности, за примка на времето.
– Не знам какво да мисля – каза Джери, след като я изслуша. Седяха на леглото. – Пълна лудост е. Искам да кажа, била си съвсем зле, когато си стигнала до Агуа Саграда. Не можеш да се довериш на преценката си за събития и дати.
– Видях гроба му. И прекарах два дни с Мария. Тя ми каза…
– Да, разказа ми вече всичко това. Но Уте, самата мисъл, че можеш да пренаредиш живота си, е вече достатъчно налудничава.
Да мислиш, че можеш да направиш това с живота на други хора е измамна мания. Искам да кажа, наистина ли мислиш, че хора и места могат да се появят ей така, от нищото, просто за да можем ти и аз да си изживеем неврозите?
– Окей, хайде да се върнем към фактите. Как ще обясниш например това, дето си мислел, че ме е нямало две седмици, след като мен всъщност ме нямаше само няколко дни? Три дни в Агуа Саграда и максимум два дни да съм бродила из гората. По-дълго не бих могла да оцелея. Нямах нито храна, нито вода за повече от…
– Уте, не аз мисля, че са били две седмици, а наистина бяха две седмици. Много неща се случиха през тези две седмици, докато теб те нямаше. Умряха хора. Заминаха си хора.
– Точно така. Това доказва, че има несъответствие във времето, разместване на реалностите, където…
– Уте, това са неща от литературата. – Джери знаеше, че трябва да е по-снизходителен към нея, но ако се съгласеше с нейната версия за събитията, тя ще настоява да се върнат, а това беше невъзможно.
– Не – каза Уте горчиво. – Това са неща на надеждата. Защото ако не се върнем, няма да има никаква надежда за никого. Консуело е мъртва. Това не трябваше да стане така.
– Уте – въздъхна дълбоко Джери. Имаше усещането, че един тон цимент притискаше вътре гърдите му. – За да оправим всичко, ще трябва да изминем целия път обратно чак до утробата. Не можем да направим това. Не е възможно. Съжалявам. Толкова съжалявам, че аз, че аз…
– Не, не искам да знам – каза тя и стана. Стоеше до прозореца по бельо, дългите й крака изглеждаха безплътни на късното следобедно слънце, което струеше от пристанището, осеяно с мачти на кораби. Скоро и те щяха да си тръгнат.
Дълго време мълчаха. Уте стоеше обърната към пристанището, а Джери седеше нещастен в леглото.
– Обещавам да се върнем някой ден – каза накрая той.
Уте не промълви нито една дума през следващите няколко дни и не особено много през следващите няколко месеца. Треската в очите й бе угаснала и заменена от безизразен и неподвижен втренчен поглед.
"Вила Псифика" на Капка Касабова – откъс
