Издателство "Изток-Запад" посрещна миналата седмица испанският писател Виктор дел Арбол за премиерата на романа му "Живи рани". Срещата, първо с журналисти, се състоя в Испанския културен институт. Тук предаваме част от въпросите и отговорите от пресконференцията. Книгата представи Любен Козарев – управител на Издателството. Превежда преводачката на романа – Светла Христова. „Живи рани“ е характеризирана от критиката като един от най-добрите съвременни психологически трилъри.
Любен Козарев – управител на издателството Изток-Запад, сподели: "Мен Виктор дел Арбо ме плени с това, че е в състояние да вижда в корена на нещата. Не искам да се впускаме в дебати какво трябва да прави литературата: да описва света такъв, какъвто е или такъв, какъвто трябва да бъде. Със сигурност, обаче, той има дарбата да прозре зад факта, случката и събитието нейната история. Няма по-ценно качество за един разказвач. Аз съм човек, който обича да се вглъбява. Не обичам оптимизма от американски тип като: "Мисли добро и нещата ще бъдат добре". Сигурно затова ми хареса "Живи рани". Нещата са такива, каквито са и най-добре е човек да ги вижда в истинската им светлина. Да не се преструва, че нещо не съществува, да го отминава или да не мисли за него – това е лековат подход и безумно отношение, защото нашият живот е низ от приключения и тези, които могат да го видят в неговата история и взаимовръзки, могат да кажат, че дишат с пълни гърди."
Какво е оригиналното заглавие на романа?
Виктор дел Арбол: На испански заглавието е в буквален превод "да дишаш през раната". Заглавието е силно, но понеже е идиом, не може да се преведе точно. Държах да запазя думата "рана" в заглавието и след няколко варианта се спряхме на "Живи рани".
Любен Козарев: Темата на романа е, че всяка жертва рано или късно става палач. В този роман ще се учудите да прочетете как 16-годишен младеж е формиран от неща, които са му се случили в деството. За да разбереш един човек, трябва да се върнеш към детството му. Още Фройд говори за това. Виктор дел Арбол го прави по неподражаем начин, личи си, че двадесет години е работил в полицията. Има "зрение" за тези неща. Може би темата е отблъскваща. "Масовият" читател не иска да чете грозни неща. Романът е изпълнен с много тъга и мъга. Такъв е и животът. Корицата е напълно в унисон с темата и атмосфретата му. Аз много обичам Сафон, но той няма такъв роман, в който е описан животът във всичките му багри, в целия диапазон от неща, които могат да се случат на един човек. В "Живи рани" няма нищо, което е отстранено, спестено, за да се хареса на "масовия" читател.
Да, наистина Виктор дел Арбол влиза в дълбочина, той разказва дълбините на човешкото поведение. Но, има и описания – нещо, което невинаги се среща заедно.
Виктор дел Арбол: Не трябва да има противоречие между форма и съдържание. Аз съм писател и думите са моето средство на работа. Приемете ме, че съм писател от XIX век. За мен е много важна употребата на езика и езиковите похвати. Словото ражда образа.
Защо избрахте това заглавие за романа? (в оригинал – "Да дишаш през раната"). Може би има значение намекът, че живея заради болката, болката, която осмисля живота ми.
Виктор дел Арбол: Не, не това означава заглавието. Болката и страданието са част от нас. Първото, което правим, е да усвоим как да плачем. Болката е важна част от живота. Въздухът, който влиза в дробовете ни, когато плачем, ни причинява болка. Има болка, която винаги ни съпътства. Тя е свързана с нашите фрустрации, с разминаването между това, което искаме да бъдем и това, което сме. Това е първото заглавие, което ми хрумна и то остана. На една конференция чух нещо, което ми се запечата в ума: "Първото изречение на един роман трябва да съдържа целия роман". За мен първото изречение, първата фраза, е заглавието. Целият роман "Живи рани" се върти около идеята, изразена в заглавието.
В Барселона има един морски квартал – "Барсолонета". Веднъж минавах покрай рибния пазар и видях една полуумряла риба, която все още дишаше през хрилете си. Тогава в главата ми дойде този образ – рибата диша през раната си. Няма изход от тази бавна агония. Тръгвайки си от там, аз написах история за страданието.
Кои са тримата ви любими автори?
Виктор дел Арбол: Ще се наложи да ви замерям с книги. (смее се). Мога да отлича преди всички Албер Камю. Когато четях "Чужденецът" разбрах, че литературата преди всичко трябва да е истина. Литературният стил е важен, но още по-важно е това, което имаш да кажеш. Камю е майстор, когато става дума за противоречията в човешката природа. Той обяснява как понякога правим абсурдни нещ, незнайно защо. След Камю идва Маркес с неговото въображение.
Определяли ли са романа "Живи рани" като черен роман?
Виктор дел Арбол: Не, никой не го е определял така. Всеки писател търси собсвения си стил и глас. Аз пиша в стила на "смесения" роман, защото литературата не произлиза от жанрове, а от чувства. Стремя се да надхвърля ограниченията на жанровете. Не ме е страх да третирам темата за насилието, но тя ттябва да има смисъл. Само по себе си насилието е просто една случка, а криминалното действие е просто за оправдание. Това, което ме интересува е "защо?". Мога да опиша как героят убива друг човек, но мен ме интересува защо го прави. На първо място на мен ми е ясно какво искам да кажа, за мен не е важен жанрът. Искам да одраскам душата на читателя. Докато пишех този роман, аз самият дишах през раната. Моето намерение е читателят да съпреживее това, което съм написал. Защото всички имаме рани и всички се опитваме да ги скрием, но в един момент те излизат на показ. Темата на романа е, че не можем винаги да крием себе си. Затова избрах образа на художника като един от главните герои. Направих го, защото обичам живопистта. После измислих неговото алтер его, като "Портрета на Дориан Грей". Идеята е, че идва време, когато трябва да се изправим лице в лице с това, което сме и което не ни харесва. Всички хора имат травми, всички общества имат травми. Забравата и потискането на спомените не изцелява травмите. Единственото, което ще ни донесе изцеление, е да се изправим очи в очи с болката и страданието, и да оцелеем, да я надживеем.
Какво ще кажете за насилието, което описвате в романа?
Насилието, което идва отвън, го разбирам по-лесно, но не разбирам насилието, което идва от обкръжението ни, от хората, които трябва да се грижат за нас. За мен е важно да покажа насилието такова, каквото е. И все пак има някакви граниици. Не ме интересува насилието като провокация или като художествено средство. Описвам насилието по реалистичен начин, за да може читателят да го почувства сякаш в себе си. Когато гледаш филм, ти ставаш съпричастен на героите, но когато четеш, ти самият ставаш герой. Когато филма свърши, ти скоро забравяш за него, но когато четеш за насилие над дете, примерно, това насилие остава в теб. Представете си, че един възрастен човек, който е чудовище. Много е лесно да го съдим, но когато погледнем назад и разберем какво е изстрадал той като дете, тогава става много по-трудно да го съдим. Тогава вникваме в тази част – "защо има насилие?". Всичко това правя, за да подготвя читателя за големия въпрос: "защо?".
А какъв е отговорът?
Виктор дел Арбол: Трябва да изцелим собствените си рани и можем да го направим само ние самите. Отправната точка на моите романи винаги е болката, травмата. Представям си моите герои като корабокрушенци, които отчаяно се опитват да се хванат за нещо. Когато си бил малтретиран като дете, израстващ като криво дърво. Но все пак се стремиш към светлината. В романа ми "Живи рани" светлината се съдържа в любовта и в изкуството. Всички герои по някакъв начин са свързани с изкуството: Едуардо е художник, Глория е цигуларка, Артюр е поет. Винаги трябва да намерим такова нещо в живота си, което да ни кара да продължаваме да живеем. Понякога това, което си заслужава, се намира вътре в нас. Главният герой в романа убива един човек, бива осъден и лежи в затвора. Когато обществото му дава прошка, той продължава да диша през раната. Никога не забравя този образ, докато не среща нещо, което му дава да разбере, че освен болката има и други неща, човекът си има принципи, но той се влюбва и в крайна сметка, най-важното – той разбира защо е направил това, което е направил.
Приемате ли хепиенда?
Виктор дел Арбол: Не харесвам американската идея за хепиенда. Героят страда, но накрая излиза победител. Американците имат оптимистичния възглед за живота, че накрая справедливостта трябва да възтържествува. Но аз съм испански писател, а не американски. Това означава, че имам трагично чувство за живота. В живота не винаги нещата стават така, както на нас ни се иска да бъдат. Понякога има хепиенд, но най-често няма. Има неща, които просто трябва да се понесат. В този смисъл смятам, че литературата трябва да ни подтикне да бъдем смели, да се изправим лице в лице с болката, да приемем, че може би няма да можем да се излекуваме, но все пак трябва да продължим да живеем. Това е добър урок, а не идеята, че ако искаш, можеш. Хората искат да чуват: "Стига да поискаш, можеш да го направиш", но истината е, че понякога не става така.
Изкуството е израз на тревожността на човека.То прави възможно човек да се изправи срещу две реалности: това, което виждаме и това, което си представяме. Ние живеем в развръзката на тези две противоречия: реалността и въображаемото.
Вижте още видео от срещата:
Има ли лек за живите рани