„Вещерът: Господарката на езерото” от Анджей Сапковски – епичният финал на една от най-популярните поредици през последния век. Как ще завърши едно от най-емблематичните фентъзите за последните две десетилетия?
Всяка история си има край. Дори и тази за Гералт от Ривия – Белия вълк, който промени завинаги света на фентъзито, както и на компютърните игри. Във „Вещерът: Господарката на езерото” нишките на съдбата се заплитат, докато белокосият вещер крачи към своето Предопределение. Смъртта върви зад него, а верните му спътници не го изоставят въпреки опасностите. Защото той е Гералт от Ривия, Белия вълк, а на света все още са останали чудовища за убиване.
Междувременно армиите на Севера и Нилфгардската империя се подготвят да влязат в решително сражение, а Цири се лута между знаменията, които ѝ носи един и същ повтарящ се сън. Северът изглежда обречен и само чудо може да го спаси. А чудеса се случват само в приказките.
Напрегнат, епичен и изпълнен с неочаквани обрати, финалът на една от най-популярните фентъзи поредици ще промени завинаги представата ви за щастлив край!
Сагата „Вещерът“ от Анджей Сапковски се превърна в една от най-обичаните и четени фентъзи поредици през последните години – компютърната игра, базирана на света на Белия вълк, Тhe Witcher 3: The Wind Hunt продаде над 10 милиона копия в световен мащаб само през първата година от излизането си, очаква се и телевизионна адаптация, която обещава да последва касовия успех на „Игра на тронове“, а преди няколко дни полския автор обяви, че работи по нов проект, свързан с поредицата.
Откъс – Анджей Сапковски – „Вещерът: Господарката на езерото”
ПЪРВА ГЛАВА
Езерото беше омагьосано. Нямаше никакво съмнение в това.
Първо, то се намираше до входа на омагьосаната долина Кум Пука – загадъчна долина, вечно обвита в мъгла, известна с вълшебствата и магическите си явления.
Второ, достатъчен беше само един поглед.
Водната повърхност беше дълбоко и непроницаемо синя – като шлифован сапфир. Беше гладка като огледало – до такава степен, че отраженията в нея на върховете на планинския масив И Уидва изглеждаха по-красиво от самите върхове. Откъм езерото повяваше студен ободряващ вятър, а величествената тишина не се нарушаваше от нищо, дори от плясъка на риби или крясъци на водни птици.
Рицарят внезапно излезе от съзерцанието. Но вместо да продължи да язди към хребета на хълма, насочи коня надолу, към езерото. Сякаш бе привлечен от магическата мощ на вълшебството, дремещо там, долу, на дъното, в бездната на водите. Конят стъпваше боязливо по ситните камъчета, с тихо пръхтене, давайки да се разбере, че и той усеща магическата аура.
Когато се спусна до долу, до самия бряг, рицарят слезе от коня и го поведе за юздата. Приближи се до края на водата, където сред цветните камъчета си играеха малки вълни.
Клекна, скърцайки с ризницата си. Подплашвайки дребните рибки, загреба вода в събраните си длани. Изпи я бавно и внимателно – от леденостудената вода устните и езикът му изтръпваха, болка пробождаше зъбите му.
Когато отново загреба от водата, до него долетя звук, носещ се по повърхността на езерото. Той вдигна глава. Конят изпръхтя, сякаш потвърждавайки, че и той е чул.
Рицарят наостри уши. Не, не му се беше сторило. Чуваше някой да пее. Жена. Или по-скоро – девойка.
Както всеки друг рицар, и този беше възпитан със стиховете на бардовете и рицарските романи. В девет от десет случая пеенето или стоновете на девойките бяха примамки; насочилите се към гласовете рицари редовно попадаха в капани. Нерядко смъртоносни.
Но любопитството надделя. В края на краищата рицарят беше само на деветнайсет години. Той беше страшно смел и изключително лекомислен. Славеше се с първото и беше прочут с второто.
Провери дали мечът се движи добре в ножницата, след което поведе коня по брега в посоката, от която се носеше пеенето. Не се наложи да ходи далеч.
Брегът беше осеян с големи скали, донесени от ледници – тъмни, полирани до блясък, сякаш играчки на великани, небрежно нахвърляни или забравени след приключване на играта. Някои от скалите лежаха във водите на езерото, чернееха се под прозрачната повърхност. Други се подаваха над водата, наподобяващи гърбове на левиатани, и вълните ги отмиваха. Но повечето от скалите лежаха на брега – от плажната ивица до гората. Част от тях бяха заровени в пясъка, подавайки се само частично, и можеха да се правят единствено догадки за това какви са истинските им размери.
Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.
Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.
И в това нямаше нищо чудно.