С Вера Гоцева се виждаме само два дни преди откриването на първата й фотоизложба. Срещата ни е в кафенето на Фотосинтезис, където ще е и изложбата Арфата на тревите (и текущо е там, до 12 декември 2012). Пием капучино и бъбрим в уюта на това фото-място. А после разгледахме и току-що дошлите принтове. Съвсем естествено – Вера се вълнува. А всички, които познаваме творчеството й сме любопитни и споделяме радостта от тази нова среща със снимките из тревите.
Къде намери Арфата на тревите? Има доста треви …
Да, има доста треви. И тези треви са ме преследвали през целия ми живот. Аз съм човек, който много обича природа. Това е нещото, което най-много ме вдъхновява. Трябва да призная, че ми стана интересно да снимам хора съвсем наскоро, от миналата година. А по отношение на лентовата фотография, особено с нискотехнологични апарати винаги съм предпочитала да снимам всъщност природа. И особено детайлите, малките неща. Много обичам гледната точка на мравката – да снимаш от долу нагоре. Улавяш съвсем различен свят.
Арфата на тревите, естествено, не е просто, буквално трева. Това е едно емоционално състояние, което е много близко до това, което носи новелата на Капоти и разказва за една такава преходност на всичко в този живот, включително отношения. Ако разгледаме човешките отношения огледално, като в природата ще ги видим, че те също имат сезони – имат си пролет, имат си лято, има си есен, има си зима … Нещата се променят, стават различни. Тази преходност прави хората малко изгубени и много смели. Казвам „малко изгубени и много смели“, защото хем са изгубени в това да имат волята да сменят сезоните когато си поискат, хем имат един своеобразен бунт … и смелост да остават винаги заедно и себе си, независимо как се сменят сезоните.
А как подбра кое да включиш?
Започнах с около 40 снимки. Включих както лайка формат, така и широкоформатни, след което започнаха малко да ми се бият и ги промених. Това беше първата селекция и се движеше около меланхолията, което е една доста голяма тема в мен самата и в моите снимки.
Фотографията е много достъпно нещо в момента и това е прекрасно, защото хората трябва да се изразяват по някакъв начин и колкото повече хора – толкова по-добре. Аз много гледам във Flickr снимки и там съм виждала едни от най-хубавите снимки и те не са на големи фотографи, а са на абсолютно неизвестни хора. Вече веднъж направила първата селекция се замислих кога една снимка започва да се превръща вече в нещо, което си готов да покажеш. Самият акт да правиш изложба с фотографии е доста по-различно от това просто да имаш блог със снимки в Интернет. И тогава отново промених селекцията, защото ми се видя малко обърката първата селекция. Изчистих я, след това я изчистих и от цялата тази претенция да иска да каже нещо на хората. В крайта сметка във фотографиите хората виждат собствените си истории.
Има два типа снимки. В едните това, което те грабва е на първи план. Виждаш едно страхотно снимано лице и това е. Ти просто си тотално погълнат от тази снимка. Има и друг тип фотография и моята е в този тип – смисълът на снимката не ти се дава направо. Това е нещо, което ти усещаш. Може и да не усетиш, но това по никакъв начин нищо не означава. Ще се радвам, ако хората го усетят.
Отне около два месеца целия процес на мислене, гледане, селектиране, с кураторката Светлана, докато се стигна до финалната селекция.
Виждали ли сме снимките вече в Интернет?
Да, снимките не са нови. Но начинът, по който са представени в момента, в галерията на Фотосинтезис, е абсолютно различен. Направихме проба на принт на канава на една от снимките и аз самата ахнах и се радвах като дете. Всичко, което съм си представяла за изложба с ломо-снимки е било те да бъдат големи и да бъдат точно на канава. Те са адски живописни и това трябва да бъде пресъздадено на съответната текстура. Много е различно да ги видиш да живеят по някакъв друг офлайн начин.
Независимо от това, че снимките няма да са нови на аудиторията, ще бъде любопитно да се видят по този нов начин.
Снимките се продават. Какви са очакванията ти за продажбите?
За първи път ще продавам снимки на принт. И тук минах през известни колебания, защото е нещо много ново за мен. Съветвах се с няколко човека. Не се чувствам артист, за да ме е страх да искам това, което мисля че струвам. Последния разговор, който водих с един приятел е много важен, той ми каза „На мен ми е омръзнало тук хората да ми казват „ами в България е така …“ и адски много да се подценяват“. Той тогава ми каза „Или правиш нещо като хората и когато си вложил много искаш съответното, или нищо не правиш.“ Естестено това не означава, че снимките ще се продават за 1000 лева, но няма да струват и 50, което не би покрило и само принта.
Очаквам да има продажби. Естествено това е важно за мен. Искам снимките да се продават от една страна защото това би ме оценило, а от друга – защото бих била щастлива те да имат друг смисъл от това да ги прибера и да имам склад със снимки.
Мисля, че хората започнаха да купуват много фотография. Преди около седмица-две аз самата ходих на една изложба в Пловдив и си купих снимки. Мисля, че хората купуват и особено тук, във Фотосинтезис. Те имат много стриктна цедка на хората, които канят да правят изложби и обикновено успяват да ги продадат, което е прекрасно!
Писането остана ли някъде назад?
Журналистическото писане отдавна остана назад. А поезията – тя никога не е оставала на заден план, но тя е нещо съвсем различно, независимо от това, че моята поезия също е публична и въобще аз много вярвам в публичното споделяне на неща. Вярно е, че това е и малко опасно, защото веднъж пуснато нещо в Интернет ти вече нямаш власт над него. Но за мен публичното споделяне е много важно и аз много вярвам в него. Безплатно. Особено за неща, които са написани. Също толкова силно вярвам, говорейки за публично споделяне и Интернет, в това, че хората трябва да знаят, че при снимките авторите следва да бъдат кредитирани. Вече се научават на това. Има проблем да ти използват снимките, на мен ми се е случвало … ей така, без да ме споменат дори, и то цяла поредица …
Всички бързат. Къде е мястото на изкуството в този ден?
Хората имат нужда от досег с изкуството. Именно заради това бързане. Аз самата съм се улавяла – мисленето ми става накъсано заради динамиката на модерното живеене, особено след Фейсбук. Да става толкова накъсано, че аз да живея някак фрагментарно, дори в себе си. Заради цялото това накъсано супер-бързо живеене и не ти дава продължителност, нещо, което е винаги с теб, малките спирки, на които можеш да спреш и да кажеш „Аз съм тук“ е точно изкуството. И не само то. Но е много вярно, че хората имат нужда от изкуство, точно в този момент и особено в България, където на почит е издигната една тотална простащина, вмирисана откъм главата … и вярвам, хората имат нужда от някои малко по-стойностни неща. Това не означава, че съм за претенциозното изкуство, елитарното и затворено в себе си изкуство. Напротив. Изкуството трябва да е свободно, абсолютно открито, много живо, много близко до хората, защото те имат нужда от него.
Какво си пожелаваш след това? Коя ще е следващата ти по-голяма крачка?
Мисля за две неща, които много искам да направя. Едното е да снимам социална фотография, т.е. неща, които са документални и проблематични и правят видими определен тип хора, които иначе не забелязваме. Това нещо много ме занимава. И се надявам да ми се случи. Малко е сложно …
И другото, което ме занимава от известно време насам, е една точно определена снимка, включена в тази изложба, много искам да я видя огромна, например 3 на 2 метра, защото искам хората да застават до нея и да се усещат като мравки.
И традиционния ни въпрос – имаш ли си любимо кафене?
Напоследък много започнах да обичам да пия кафе в Ma Baker, на Скобелев. Може би защото мирише през цялото време на кифли, а аз обичам кифли! 🙂
Още в kafene.bg:
Арфа на тревите – изложба ломо фотография на Вера Гоцева
Вера Гоцева за мястото на изкуството в днешния ден /видео/
Вера Гоцева за смелостта да оставаш себе си /видео/