Това е откъс от книгата "Аскетът в мола и други разкази" от Калин Терзийски ("Сиела", стр. 144, цена 10 лв.). Повече за книгата прочете тук, а интервю с автора – тук.
Аскетът си търси храна
Да си аскет в мола! Ето това е решение на житейския въпрос.
Да обикаляш щандове и да вървиш покрай витрини – спо¬коен и умиротворен, без да ламтиш за нищо от нещата, изло¬жени на тях.
Та нима лъвът ходи из високата трева и иска да изяде всяка жаба и буболечка? Нали той яде месо и пие кръв? Но иска ли да изяде всичко?
Ето го лъва. Той ходи и леко разклаща високите пожълтели треви. Пред него в далечината, на стотина метра, пасе спокой¬но стадо зебри. Нека си отговорим на тоя въпрос: Иска ли той да изяде всички зебри? И ако е ял вече – днес или вчера, – иска ли той да изяде даже и една зебра?
Най-вероятно не.
Но защо се занимавам с лъвовете? Никога няма да знам нито какво искат те, нито какво се върти в прашните им и пълни с осили от тревите глави. Те не са аскети в мола.
А аз съм.
И знам, че аз – обикаляйки тревите на саваните – не искам да изям всички сърни и антилопи. И ни една зебра. Ако съм сит и съм похапнал добре зърнена закуска, аз не искам да пийна и капка кръв! Аз съм аскет в мола. Освен това съм вегетарианец. И като си вървя из коридорите на мола, които така безпричин¬но сравних със савани, не пожелавам нищо.
Но нали понякога на човек му се дояжда?
И така… От дни и месеци скитам из мола и понякога ми се дояжда. Това вече не е лакомия и не е алчност. Това – казвам си аз – е просто желание, родено от стомаха. Всъщност – от глюкорецепторите в панкреаса ми и на други места. Те са тези, които алармират за глад. Като падне глюкозата в кръвта ми, не лакомията ми, а глюкорецепторите излизат на бойниците на тялото ми и крещят: Тревога! В складовете глюкозата свърши! Хей ти, Уста, веднага изяж една тунквана вафла!13
Така те заповядват на устата ми!
Казах ви още отначало: аз много внимавам да не падна в клопката на консуматорството и алчността. Но като ходя из мола, все трябва да похапвам от време на време.
Та не е ли бил Адам един аскет в мола? Преди да изяде ябълката? Вървял е из разкоша и само когато му се доядяло, похапвал си. Никак не е забелязвал изобилието. Той не го е регистрирал – както би казал някой психолог и маркетингов мениджър. За да се научиш да регистрираш изобилието, първо трябва да изядеш тая проклета ябълка на познанието.
В наши дни тая ябълка е рекламата – струва ми се. Ако не си гледал безброй реклами, дали пък наистина ще знаеш, че е важно да имаш 51-инчов плазмен екран или кучешка храна пе¬дигрий пал? Дали ще имаш такива странни и извратени потреб¬ности от прах персил и смартфони? Няма да имаш, я!
Но аз трябва да похапвам.
Сега ще ви кажа едно страшно нещо! Хлябът не е насъщен! Хлябът, братя мои и сестри, е едно прекалено изискано блюдо, превзето и снобско. Той е създаден от зърната на растение, ко¬ето е култивирано повече от десет хиляди години. Ужасно це¬ленасочено и внимателно е култивирано. Събират се тези зърна също изключително трудно и внимателно – чрез процес, който също е усъвършенстван десет хиляди години. И сега този про¬цес е стигнал такова съвършенство, че трябва да го извършват благородни компютризирани машини, а не несъвършени хора. Комбайни, в които човекът е като любовницата на директора в някоя фирма. Ненужен и натрапен, само за да се прави, че работи. Да – хлябът е сложно нещо!
След като се събере зърното, то се мели в най-специални мелници, после се меси от умни апарати, после втасва – благо¬дарение на хитроумно разработен биотехнологичен процес – по¬средством майсторски уловени от човека дрожди! После хлябът се пече в прекрасни и сложни фурни, а накрая с продажбите му се занимават екипи от търговци. И накрая стига до нас – тоя хляб, който ние смятаме за толкова просто нещо! Ха! Глупости!14
Нищо просто няма в хляба.
Ако искаш да ядеш най-простото и непретенциозното, уло¬ви някой плъх и го изяж! (Но първо помисли за това, че и той е Божие създание; сложно, колкото си и самият ти!)
Но аз съм аскет аз не изпадам в никакви крайности! Няма да ям плъхове само за да докажа, че хлябът е прекален лукс.
Между другото – не аз съм първият, който се гневи на тая грешка на хората – че хлябът е просто и непретенциозно нещо, което те даже смятат за обида да ядат. (Карам я само на хляб! – обидено казват те.) Отец Ферапонт на Достоевски доста отдав¬на казваше: Не им ща хляба! А гъби? Само гъби може ли да се ядат? Сигурно може!
Но аз не съм чак такъв. Не ща да се вманиачвам.
Отивам в биомагазина. Когато си аскет в мола, когато си като Адам в райската градина, парите винаги ти стигат. Сигур¬но сте забелязали – когато хич и не мислиш за парите, те ти стигат и винаги дрънкат в джобовете ти. Почнеш ли да мислиш страстно за тях, да ги броиш и да ги посипваш с тих звън право върху сърцето си, вече няма спасение – никога няма да ти сти¬гат!
Затова аз, както не мисля много-много за парите, просто бъркам в джоба си и изваждам една стиска от тия така полезни неща – парите. Вие ще изревете в типичния за вас глупав и сме¬шен бяс: Как така ще имаш пари, ако не мислиш за тях вечно и злобно?
Ами така – вижте! Работиш спокойно и без никакво злоб¬но усилие на някакво място. Примерно аз – пиша. А номера на банковата си сметка си дал на счетоводителката на място¬то, където работиш. И от време на време отиваш до банкомата и без никакво страстно чувство изтегляш десет лева. Защото просто не може по-малко.
Важното е да не изпадаш в страстно и злобно желание – това е тънката хватка, ако ме разбирате! Да не потриваш ръце от алчност и да не скърцаш от отчаяние, че парите ти намаля¬ват. Презрение е името на спасението. 15
Ведро презрение към дреболиите.
И така, имам пари – пет лева или три, или триста, няма значение. Когато не мисля за тях, имам. Това се нарича така: щастието на незаинтересоваността от пари.
И влизам в биомагазина и казвам: Хляб?
Какво? – казва момиченцето, което стои на касата. Тя от¬давна е в клопката на познанието. Тя е една от Евите, изяли ябълката в райската градина. Тя е отдавна отровена от позна¬нието (напълно излишното познание), че в тоя магазин има безброй неща, които човек може да пожелае страстно. И те са разнообразни. И човек даже не иска тях, а най-вече огромното им разнообразие. Той става като лъва от началото – все едно тоя лъв гледа саваната и почва да преглъща литри слюнка, и се мъчи ужасно. Лъвът си казва: Сега антилопа гну ли да разкъ¬сам, или да впия старите си жълти зъби в тая млада импала?… Или да поваля и омаломощя този млад кафърски бивол? Или да си набера цял плик от тези малки дървесни жабки – там дето пълзят, на дървото? И лъвът е отчаян.
Да, младото момиче не може да разбере, че аз искам просто хляб. Тя ме гледа, както се гледа мъртъв глупак. И устата є, от¬ворена, изсъхва от неосезаемия ветрец в мола.
После тя ми казва: имаме биоръжен хляб, биомултизърнен хляб… биоръчен от грахам… биоовесен и био… не знам как да го изговоря – но хляб от биоамарант! Както и от биокиноа!
И продължава да изрежда.
Но аз вече не я слушам. Като е толкова сложно, аз пък няма да обръщам внимание! – казвам си и тръгвам на спокойна раз¬ходка из хладните чертози на мола.
Аз, казвам ви, братя мои и сестри, предпочитам спокой¬ствието на духа. И за да не бъда омаломощен от глупостите, които говори момичето, просто излизам от биомагазина. Защо¬то съм щастлив човек. Щастлив заради един факт: Аз мога да се откажа. И да не ям един ден. Или колкото си поискам. Ако поискам, мога и да умра. Да.
Аз съм аскетът в мола.