Арх. Станчо Веков е член на Контролния съвет на Съюза на архитектите в България (САБ) и на УС на Дружеството на архитектите във Варна. Преподавател е във Варненския свободен университет – в катедра “Архитектура и урбанистика” по дисциплините “Реконструкция на сгради”, “Търговски и бизнес сгради”, “Интериор и дизайн”. Има много национални и регионални награди на САБ и реализирани обекти в цялата страна.
Арх. Веков заедно с Виолета Тончева е куратор на изложбата “Изчезващите къщи/Хубавите къщи”II, чието второ издание участва на “Аполония” тази година.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
Как се роди идеята за създаването на изложбата “Изчезващите къщи/Хубавите къщи”II?
Това е следствие на обявената през 2005 г. кампания “Наследство в риск” на Съюза на архитектите в България, която веднага подкрепихме. През 2006 г. направихме подготовка и през 2007 г. реализирахме първата изложба като един дългосрочен проект в подкрепа на тази кампания. Защото всички виждаме какво е състоянието на цялото общество в т.нар. години на прехода. Архитектурата не прави изключение – с многото поражения в областта на паметниците на културата и на архитектурното наследство, които застрашително изчезват от лицето на нашите градове и селища.
Първата изложба се състоя в Дома на архитекта във Варна миналата година и претърпя още две издания – в София и в Созопол – на фестивала “Аполония”. Гостуването ни в Централния дом на Съюза на архитектите беше по покана на арх. Хайтов – председател тогава на Сдружението на софийските архитекти, което подготви своя изложба като отговор на нашата – под надслов “Паметта на София”. Премиерата на тази изложба стана във Варна, а избрани части от двете изложби – под общото мото “Паметта на града” бяха представени в рамките на Фестивала на изкуствата “Аполония” в Созопол.
Тук искам да спомена специалната заслуга на журналистката Виолета Тончева, която е в основата на този проект, както и на колегите арх. Здравец Хайтов, който подготви софийската изложба и на арх. Долорес Попова, с чието съдействие представихме и тазгодишната изложба в Созопол.
Това е второто й издание. По какво се отличава от миналогодишното?
Отличава се по обхвата и по броя на участниците, който сега е по-голям. Освен това тази година се постигна по-голямо жанрово разнообразие, в това число и мултимедия – на три телевизии – Варна, М-сат и 7 дни. Ако преди бяха застъпени предимно живопис, графика, дигитална фотография, сега в това издание се представя и филателия, както и проекти на мои студенти от Варненския свободен университет по дисциплината “Реконструкция на сгради”. Тук е мястото да отбележим и първия позитивен пример за реконструкция на един частен клуб – галерия, в който са експонирани фрагменти от археологически находки от IV век пр. Хр. и част от средновековните крепостни стени на Варна от ХI век.
Как подбрахте участниците в това издание?
Стана изключително на основата на личните ни и професионални контакти и връзки, след като се отчете успеха от първото му издание. Не беше никак сложно да поканим освен досегашните и нови участници. Включиха се архитекти, художници, журналисти, все хора, изкушени от темата за архитектурното наследство и неговото опазване и съхраняване, т.е. не само професионалисти, но и млади хора – студенти и дори една ученичка от езикова гимназия. Мисля, че по този начин разширихме значително и кръга от участници, а с това и неговия очакван социален ефект.
Коя е творбата с най-интересна история?
Нашата теза за изложбата бе не просто да бъде фотографирана или представена със средствата на живописта или другите техники и изкуства тази тема, а всъщност да се обърнем към личните спомени и преживявания на самите автори. Така всеки един от тях имаше шанса и възможността да представи своята история и своята визия за това как това архитектурно наследство е част от неговата родова памет, от неговите най-съкровени преживявания. Тук ще спомена една от работите на известната варненска художничка Дария Василянска, която се нарича “Имаше такава къща”. Това е всъщност нейната родна къща, която вече не съществува, останала е само спомен и поради това излъчването е толкова силно. Същото може да се каже и за другите живописни работи – на Светлин Ненов например, чиято картина е назована “Къркалясници”, което от родопски диалект означава полуразрушена къща – с окрити греди, пред разпад. Такива къщи от българското Възраждане и сега има в Смолянско, за съжаление, застрашени от подобна участ – да станат “изчезващи”. Интерес предизвика и участието на известния филателист Борис Калинков – с неговия “Филателен образ на Варна”, който включва първата пощенска марка на морска тематика от 1911 г., с изобразена т.нар. “скеля” – първият пристан, строен от английски инженери.
Какво е специфичното за българската възрожденска архитектура?
За възрожденската ни архитектура може да се каже, че е един от върховете в националното ни архитектурно наследство, това е нашият Ренесанс, който поради историческите превратности и съдбата на цялото ни развитие се проявява много по-късно от европейския – в средата и края на ХIХ век. И именно българската народна къща е тази, която най-цялостно изразява строителния гений на народа ни.
Най-характерното е онзи усет към конкретното и специфично място, което всеки един от тези забележителни народни майстори носи със себе си и успява да претвори по един неповторим начин. И затова няма да видите две еднакви къщи нито в Копривщица, нито в Боженци, нито тук в Созопол или Несебър. Всички са обърнати към благоприятните посоки или са съответно към долината или планината. При морето е малко специфично – българската черноморска къща е обърната с гръб към него. Но затова си има природно-географски причини, една от които са силните ветрове.
Българската народна къща от този период прави особено впечатление с широките чардаци, неповторими еркери и одаите с много прозорци. Толкова е пластична тази българска къща, че въздейства силно – с начупената линия на характерните улици, сякаш легнали по терена. И това създава едни много живописни перспективи, към които ние днес сякаш сме загубили усет.
Има ли приемственост в развитието на българската архитектура?
Много е сложен този въпрос, но е факт, че в последно време такава приемственост липсва. Може би поради строителна експанзия, развихрила се във времето на т.нар. демократичен преход.
Разбира се, имаме образци на приемственост в българската архитектура, особено поколението на първите български архитекти, които са завършили образованието си в чужбина в началото на 30-те и 40-те години на миналия век. Сред тях са арх. Белковски заедно с арх. Иван Данчов, които са автори на прочутия хотел и зала “България”, арх. Георги Овчаров, който прави бившия агрономически факултет в София и много жилищни сгради, арх. Иван Васильов и много други. В това поколение усетът към националното, към българското е особено изострен. Това обаче не важи за следващите поколения и особено за днешното поколение, където тази връзка някъде да се къса. И всъщност целта на този проект е – освен спасяването на конкретни паметници на културата в страната ни, също да се обърне внимание върху необходимостта да запазим този непрекъснат ход в развитието на архитектурата, защото едно от най-ценните й качества е именно непрекъснатостта й във времето.
Най-големите световни образци на градове – музеи като Венеция, Флоренция или Прага са ценни именно с това, че е налице естественият ход на историята, цялото историческо развитие на стиловете. У нас този процес за втори път след тоталитаризма е прекъснат и поради тази причина особено важно е днес да съхраним и да продължим тази традиция на чудесната българска архитектура от развитото ни Възраждане.
Напоследък често се случва да се събарят стари сгради и на тяхно място да се строят нови с модерен дизайн. Как ще коментирате това?
Коментарът ми е категоричен, че това е порочна практика, която не бива да продължава. Причината се корени в стремежа да се направи бърза печалба, а тя става за сметка на премахване на старото. Защото една реконструкция изисква много повече внимание. Често пъти може да струва по-скъпо в конкретния период на реализация, но всъщност като по-далечна стратегия тя има по-голяма социална ефективност и възвръща многократно вложената инвестиция. Защото стойността й се увеличава непрекъснато, когато е запазена автентичната структура на сградата. Това е ценното на паметника. Този принцип е азбучен в областта на реконструкцията и реставрацията на сгради – паметници на културата и следва не само строго да се съблюдава, но и е предмет на едно съвременно законодателство, което ние още не сме синхронизирали с това на Европейския съюз. Затова, когато има запазено автентично ниво, то задължително се съхранява и експонира.
Много са примерите за съвременна адаптация на такива сгради – паметници. Няма нищо, което да не е възможно да бъде направено, стига да се намери мярката за намесата ново – старо. Впрочем това е една тема, по която най-големите световни архитекти работят в последните 20 години. В нея са реализирани едни от най-интересните обекти. Тук ще спомена например галерията Tate Modern в Лондон на архитектите Херцог и Дьо Мюрон, бившата електроцентрала Баксайт на брега на Темза. Или например изключителния музей d`Оrse в Париж, бивша гара, която италианската архитектка Гае Ауленти прави един от най-интересните и красиви музеи в света, след който музейното дело вече не е същото. Може да се спомене и големият Лувър с пирамидите на американския архитект Пей, който по един революционен начин, бих казал, прави прочит на диалога ново – старо. Разбира се, това са примери, толкова популярни, че стават многократно подражавани и интерпретирани също като най-големите образци от класиката до днес.
Кой е най-интересният проект, върху който Вие сте работил?
Ще използвам един шаблон, че най-интересният е този, върху който в момента работя. Защото, знаете ли, с архитектурата е същото, както е може би с писателите и произведенията им. Както казва Бруно Дзеви – известен италиански архитектурен критик, че между архитектурата и словото има един много интересен паралел, който се базира на тяхната структура. Но да не влизаме в такива подробности.
Искам да кажа, че след като бъде завършен един проект, в който е вложено цялото умение и желание да се направи най-доброто, предполагам, че така е с всеки колега, той се отделя от своя автор и в този смисъл се отчуждава от него. Реализираната сграда има свой път, нови стопани или ползватели и постепенно се дистанцира от своя създател. Забравят се конкретните неща около нейното създаване, често пъти свързано с усилия, технологични спънки или инвестиционни проблеми. В този смисъл най-интересното е може би това, което в момента правя – обекти от различен характер. Сред тях са един комплекс с шоу рум за автомобили, производствено-складова база и дори една универсална спортна зала.
А коя е сградата, която Ви е впечатлила най-много?
Аз имам определени предпочитания, които са свързани с архитектура, която отговаря на мястото и превежда духа на мястото в образа си. Всъщност това е и моята теза. И тук бих споменал например един френски архитект Жан Новел. Неговият арабски институт в Париж – с декоративните фасадни панели, които са с електроника, подобно на обектива на един фотоапарат. В зависимост от атмосферните условия съответно се отваря или затваря този панел и по този начин прониква слънчева светлина, която се дозира и се диктува от външните условия. Един такъв панел е изложен на последния етаж в музея на модерното изкуство Бобур като произведение на изкуството само за себе си. Ценя и друг обект на Жан Новел – Кулата Акбар в Барселона, един от първите небостъргачи от т.нар. ново поколение – кръгла сграда, в която има много символика. Тъй като “акбар” на арабски език означава “голям”, “огромен”, а всъщност е съкратено от названието на Аква – Барселона (фирмата, която стопанисва ВК системата на този град). Всъщност многопластов е целият образ на сградата, която променя цвета си отдолу нагоре като един гейзер, като тръгва с едни ярки цветове като земната основа – червено, което догоре изсветлява и преминава в синьо, постепенно разтворило се в небето.
Вие сте и преподавател по архитектура. На какво искате да научите Вашите студенти?
Бих искал да ги науча да мислят. Защото основното в архитектурата е да се разчита не само конкретното място, условията, историческата приемственост, за която говорим, но да се усети точно този ход на историята. Да успеем някак си да я претворим, да бъдем брънка, част от този ход. Това е най-важното според мен. И особено в една от дисциплините, които преподавам – реконструкция на сгради, се опитвам да култивирам у тях отношение към историята, към паметниците на културата. Защото един архитект, който не познава развитието на архитектурата – регионална, национална или световна, той не може да бъде добър архитект.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Бих им пожелал най-напред да се включат в нашата кампания. Да търсят вашите издания, да четат материалите на сайта с удоволствие и самите те да ви сътрудничат. И всички ние да участваме в съхраняването на тази непреходност на времето, илюстрирана в архитектурата и не само в нея, а в цялата тази духовност, която носи изкуството!