Антон Балаж, един от най-известните словашки писатели (р. 1943 г.), миналата седмица беше в София за премиерата на романа си "Лагерът на леките жени" (издателство "Колибри", превод Донка Нейчева.). Журналист и писател, той е автор на двадесет прозаични книги и на десет радио и телевизионни пиеси. "Лагерът на леките жени" се развива през 50-те години в социалистическа Чехословакия. Той е еротично-политическа пародийна гротеска, в която леките жени, обречени на „историческа ликвидация”, се опитват да оцелеят в абсурдната лагерна атмосфера, където ги превъзпитават по Оруеловия модел за социално инженерство. Романът се вписва и в проекта на Kafene.bg "Вечер на литературата за социализма", в който през октомври дебатирахме с български писатели мястото на съвременната литература, която интерпретира събития от времето на социализма и доколко тя играе роля на историческа памет за обществото.
Каква е предиострията на „Лагерът на леките жени”?
Предисторията е доста дълга. Трябваше ми много време, докато стигна до нея и после да започна да пиша по нея. Този роман възникна на базата на исторически събития, на конкретни места и конкретни лица. В същото време познавах и квартала, в който започва действието на романа. В годините, в които се развива действието му, аз бях студент и имаше остатъци от този квартал, които посетих.
Доколко художествената литература, която се опира на историечески факти, може да играе роля на обществена памет?
Литературата може да има много по-голяма роля в запазването на тези исторически събития като памет, защото тя се опира на емоцията, а тази емоция се предава и на читателя.
Важно ли е за читателя да може да разбере къде свършва историята и къде започва художествената интерпретация?
Мисля, че това не би било добре, защото литературният герой е фикция и въпреки, че събитията се развиват в определно място и в определено време, читателят не трябва да усеща границата между история и литература.
Смятате ли, че вашата книга дава и този принос в историята? Присъсват ли тези събития в словашките учебници по история?
Моят роман показва събития, които официално никога не са били съобщавани. Той може да събуди у читателите и исторически интерес, и ако имат желание след това да проучат по-задълбочено. За тези събития в Словакия никога не се е писало и не се е говорело. Днес обществото ни има интерес към комунистическото минало на Словакия, да се покаже и разкаже това минало, като в същото време има стремеж тази история да не се показва достатъчно обективно. Преди историята беше подчинена на идеологията, а днешната история, когато говори за миналите събития, не е обективна, има много фантасмагории, които не могат да се докажат.
Защо избрахте думата "паднали жени", "леки жени – в българския превод", а не „проститутки”, например?
Не исках предварително да унижа тези жени. „Леки жени” отговоря в най-голяма степен на духа на романа. Исках това да бъде сигнал за тяхната професия, а не сигнал за техните характери и индивидуалностти, в романа всяка героиня е индивидуалност. Моят стремеж е да обясня този парадокс – от една страна това е трудов лагер, от друга страна са тези „леки жени”, които имат друго разбиране за живота. Контрастът е много силен.
Можете ли да предусетите успеха на книгата, докато я пишете?
Когато започна да пиша една книга, предварително не знам как ще се развият героите. Даже не искам да знам, защото това би ми отнело много от фантазията, която трябва да имам за изграждането на образите. А когато напиша романа, отчасти мога да си мисля за интереса, който тази книга ще пробуди у читатетелите. Когато започнах да пиша „Лагерът на леките жени”, заглавието се роди много бъроз. За мен това беше белег, че книгата ще има щастлива съдба.
Как смятате , предназначението на романите е да обясняват нещата или да ги усложняват?
Главната цел е читателят да има естестетическо преживяване, което е главна цел на изкуството. Ако читателят освен това научи нещо ново, е добре, но не това е най-важното.
Как напипвате пулса на читателите?
Когато писателят пише едно произведение, той не се замисля за читателя. Стремежът на автора е да създаде вълнуваща книга, която той носи в себе си. Читателят е фактор, който идва в главата на писателя много по-късно. Голям минус на съвременната литература е, че тя прекалено много мисли за читателя, прекалено много се съобразява с него. Това нарушава равновесието и вреди на литературата. По този начин писателят понижава нивото на своето произведение, принизява го до консуматорско ниво. Днешните писатели в Словакия прекалено много работят според изискванията на издателствата. Много от сериозните автори не дават книгите си на големи, комерсиално ориентирани издателства, заради изискванията, с които сериозните автори не искат да изпълняват. Писателите искат да работят според своя талант и своето виждане. Така е в Словакия, не знам как е на книжния пазар в България.
Тоест важно е писателят да върви напред, а читателите след него?
Това би бил идеалният случай (смее се).
Имате и роман за Холокост – Krajina zabudnutia / The Country of Forgetting (2000). Кажете малко повече за нея?
Възможно е да не знаете, но в Словакия темата „Холокост” е много болезнена. Тогавашната държава има голяма вина за изпращането на словашките евреи в концентрационните лагери. Били са извозени 80 000 словашки евреи, като само 15 000 от тях са се върнали. Така че за нас това е много по-важна и болезнена тема, отколкото в България.
Иска се голяма смелост да бръкнеш в раната и да я опишеш в литература?
Вярно е, защото в Словакия са живи някои от хората, станали причина еврете да бъдат изпратени в лагерите.
Искам да направя малък паралел с темата „Холокост” и в българската литература, с една книга от издателство „Колибри” – „Перлите на Ади Ландау” от Соня Тодорова (2016) В края на книгата писателката помества библиография на източниците, които е използвала за историческата част на романа. Нещо, което е характерно повече за документалната и научната литеартура. Тук отново опираме до въпроса за пресечната точка на художествената литература и историята.
Знаете ли, при мен се случи нещо подобно. „Лагерът на леките жени” (1993) има три издания в Словакия. В третото, накрая на книгата има 60 страници приложение, където съм описал документите, това е историческата канава. Всички герои в тази книга са исторически лица, някои са със сменени имена.
Какво пожелавате на читателя, който вземе „Лагерът на леките жени” в ръцете си?
Най-вече да получи най-голямо читателско удоволствие.
"Лагерът на леките жени" е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия. This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.
Вижте още:
Откъс от "Лагерът на леките жени" от Антон Балаж