автор: Десислава Томова
Антония Колева е културолог с интереси в областта на философия на културата и съвременна култура. Автор е на книгите със студии „Картини на миналото, картини на бъдещето“ 2001 и „Реторика на историописа“ 2005, както и на романа „Нерешителни имоти“ 2003. Редактор на сайта литература плюс култура http://grosnipelikani.net – концепция и модерация.
Работата й върху татуировки е в нишката на интереса й към феномени на съвременната култура и следва хода на теоретичните й занимания — по точките на втелесяване на фигуралното и на наративизиране на опита. А целите й са естетически, теоретически и практически.
От къде произтича интересът ти към тази тема?
Толкова татуирани хора виждам през лятото. И всеки си има нещо лично в татуировката. Как да не ми стане любопитно? Само дето ми е малко неудобно ги заговарям. Но изследователите по принцип са много нахални и аз, когато се налага, им копирам поведението. Комбинирам го и с позата на журналистка. Гледам да се уча.
Как възприемаш акта на татуиране? Имаш ли по тялото си татуировки, ако не, би ли си направила?
Не, нямам татуировка и, днес, не смятам да си правя. Чуждо ми е като мисъл. Първо аз да реша и после да поверя на някой друг да направи върху мен нещо по-трайно от мен самата. И това ― съвсем доброволно, без да го налага някаква необходимост. Иначе ― не казах ли вече? ― много ми е интересен и актът, и резултатът от татуирането. Може би тъкмо защото са ми несвойствени. А най-вече, ще ми се въпросите ми за татуировките да ме отведат при хората, които са си ги направили. Но сигурно много искам.
Каква е психологията на татуировката?
Е, тук, предполагам, трябва да кажа нещо умно за татуировките, което на пръв поглед не се забелязва. Затова питаш за психологията. Хората много упорито надценяват психологията. Тя наистина е била важна, но преди не по-малко от век и половина. Защо го правя това уточнение за психологията? Защото ми се струва ― и тук тази хипотеза я правя заради твоя въпрос, само като отговор, всъщност не знам дали е така ― та, струва ми се, че когато човек си прави татуировка, той дава израз на нещо противоположно като тенденция на обсебеността на всекидневието по психологията. Имаме един траен образ върху кожата, тази двусмислена наша гранична обвивка. Кожата, която от една страна затваря тялото, определя края на психото, излага го като един предмет сред другите предмети, в определена степен без значение дали те имат душа или нямат такава, тази кожа става материал за едно привидно плоско изображение. При това става дума за живата кожа ― един от основните сензитивни органи, тя снабдява психото с т. нар. дразнения, стимули, тоест доставя му материал. Ако продължим да си мислим в този дух трябва да споменем, че татуировката в известен смисъл накърнява кожата като доставчик на материали ― и за тялото, и за душата. Освен това тя е неестествено трайна, направо не е за вярване колко трайни са татуировките, а душата, знаем всички, не е от трайните неща.
Така че според мен е по-добре да мисля татуировката анти-психологически. С психологията се извиняваме, за да се спасим някак от отговорността си. А пък татуирането е обмислено действие, то рядко е импулсивно, пред вид трайността на последствията, то не е впечатана ерупция на душата. В този смисъл то по-скоро е заявка на отговорност.
Как култорологията разглежда татосите?
Интересът към татуировките исторически е част от европейската пътешественическа и завоевателска култура. Татуираното тяло е запомняща се визия за т. нар. „примитивни народи“ от времето, когато такова определение все още е било възможно. Приносът на ранната културна антропология е, че тя интерпретира редица практики на неевропейските народи, сред които и татуирането, като социално значими, като смислово натоварени, оперативно функционални и в този смисъл изконно сродни и разбираеми за социално-инструменталния разум на европееца. Тоест тогава културологията разглежда татуировката като социален инструмент.
Какви са хората, които се татуират според съвременните проучвания?
Може да ти се види смешно, но съвременните проучвания сочат, че хората които се татуират днес са всякакви. И това е важен резултат ― за изследователите, които са го добили, те по-често са социолози (на културата), а също и за мен. Който се интересува от татуировки, още от самото начало е наясно, че, за разлика от преди, татуирането днес не е обвързано с определен социален статус ― успешен ловец, момиче в период на съзряване и трупане на сексуален опит ―, нито със специфична професия ― моряци, професионални престъпници. Друг е въпросът, че такива статуси са на изчезване. Ако има някаква зависимост, то мисля че най-валиден е възрастовият критерий; младостта е времето да се татуираш.
Не се знае доколко обаче тази промяна е за добро на изследователя. Просто нещата се размиват в едно многообразие на масовото, което не води до нищо друго освен до втръсналите ни масмедии, реклама и практиките на идентификация с техните образи. Вероятно поради тази причина към татуирането днес няма кой знае какъв изследователски интерес. У нас не, но и в чужбина ― също не, доколкото съм запозната. В Русия изследват амбициозно затворническите татуировки, но това също се прави в исторически план, а не в полето на днешното. А то е друго.
Всъщност тъкмо тези възможни резерви към един твърде размит обект отчасти подхранват моя интерес. Разчитам че, ако друго не се получи, при всички случаи ще имам уникален наративен материал, архив от разкази на хора, които говорят за нещо свое, лично, интимно, но също и нещо, видимо за всички. Да се събере такъв архив не е лесно. И татуировата при това е много полезна. Тя концентрира разказа на хората, дисциплинира го, за да се чуе по-добре.
Веднъж натрупан, този архив може да се изследва и интерпретира. За него може да се разказва и той може да се публикува, доколкото интервюираните нямат нищо против. А те дори са въодушевени. Мога да кажа, че солидна част от хората дават интервюта тъкмо с тази идея. Накрая питат къде да четат, къде ще се видят. И това е някаква съставка на културата на татуирането. Не казвам основната или най-важната. Но някаква.
Кас се е развил процеса на татуиране във времето? Какво е значението на татусите (татуирането) в древността и сега?
Как се е развило татуирането е важен въпрос когато говорим за съвременната татуировка. Тя е свързана с няколко технически прага на подобрение в качеството на изображението – въвеждането на многоиглени машини в началото на ХХ век, после скокът в качеството на пигментите. Изключително важен за днешната татуировка процес е нашествието на репродуцирания образ в света ни, което расте през целия ХХ век ― все повече и по-качествени изображения в печата през киното до телевизията. Погледнато от това мащабно развитие на съвременната култура, модата на татуировките изглежда като странен, направо гротесков аналог на тези репродукции на живото.
По какъв начин татуировките се превръщат в средство за комуникация? Каква е символиката им?
Когато стигнем до комуникацията нещата загрубяват. Комуникацията е едно от чудовищата на пазара, за което, както и за пазара, е най-важното, че няма значение дали борави с образи върху човешката кожа или с дигитални картинки. Или поне така й се иска на комуникацията ― да няма значение. Целта й в известен смисъл е винаги да ти смъкне кожата ― дали, за да те покаже като някой друг под магарешкото наметало, или, за да те изконсумира, препредавайки те, обяснявайки те докрай. Така че, ако татуировките имат някакво специфично отношение към комуникацията, нещо за което досега не ми беше хрумвало да мисля, то е, че те (татуировките) набъркват в нея (комуникацията) миризливото, стареещо, разлагащо се тяло, което комуникацията всъщност всячески се стреми да елиминира или поне да се окаже в състояние да го телепортира където си поиска под някакви неведоми комуникационни форми.
Татуировката придава окончателност на отлитащия жест. Веднъж запечетана, тя може да служи във всякакви комуникационни схеми ― от дар в предбрачния пазарлък до бразда на едничко моето. Комуникационната й позиция няма отношение към това, дали татуировката ще запази трепета на мимолетното, уловен в ситната мрежа на пигментите.