На снимката: Съни Сънински, Светлана Врагова, Анна Саед-Шах
Анна Саед Шах пише поезия и проза – обича жанра на краткия разказ и кратката повест – между 50-100 страници; занимава се с журналистика и работи като заместник художествен ръководител на Театър „Модернь” в Москва. Днес тя е постоянен автор на издателствата „Время”, „Новая газеты” и оглавява единственото в Москва младежко студио „Хип-хоп арт хаус”. Има много издадени книги – поезия и проза. Автор е на два поетически сборника на руски език и един на български ("Пътека от звуци", ИК Жанет 45, 2007 г.). Нейни стихове са преведени на английски, фламандски и непалски език. В края на януари по покана на режисьора Съни Сънински тя беше на гости в България заедно със Светлана Александровна Врагова – режисьор и художествен ръководител на Театър „Модернъ”.
Вие сте интересна личност със забележителна биография, особено в младостта си. Разкажете за периода, в който сте живели в чужбина.
Цялата моя история с Непал е толкова интересна, че заслужава да се опише в повест. Там живях почти 9 години. Омъжих се на 16 и заминах като на игра. Бях много смела и влюбена. Това беше свят, за който тогава мечтаехме – гледахме всичките филми с Радж Капур и въздишахме по тази романтика. Когато заминах, все едно влязох в киното – снимах мой филм, на който бях сценарист, режисьор и актьор. През този период пишех много – писма, дневници, стихотворения по-малко, защото нямаше на кого да ги прочета, превеждах непалски приказки. С годините размислих и реших, че ако остана да живея с двете си дъщери в Непал, те ще забравят руския, ще се хранят с ръце, никога няма да ходят на училище, защото ще живеят в мюсюлманско семейство или ако отидат да се учат, никога няма да работят. Макар че бях много млада, у мен заработи майчинския инстинкт. В този период пробвах себе си навсякъде, защото още не знаех какви таланти имам. Отворих първия салон за красота, балетна школа, заедно с кралицата на Непал открихме детски дом. Беше през 1971 г.
Кога написахте първото си стихотворение?
На 7 години, през 1957 г., а темата беше полетът на първия изкуствен спътник.
Кога започнахте да пишете сериозно и какво ви поддтикна?
Аз и досега не пиша сериозно (смее се). Сериозно трябва да пишеш проза, тя изскива обемна подготовка. Понякога пиша стихотворения на сериозни теми, но това става рядко. Какво ме поддикна да пиша – не знам, може би е било завистта. Завиждах на Анна Ахматова, Марина Цветаева – как те могат, а аз не мога! Колко хубави са техните стихове!
Любими теми за поезия?
Темите ми са едни и същи: жената, любовта, мъжа с неговата гнила душа; как бедната душа на жената търпи ужасната душа на мъжа. В различни варианти. Това са и основните теми в литературата: животът, смъртта, любовта.
Има ли нещо, за което никога няма да пишете?
Не искам да пиша за хората, които са ме предали, злото поражда зло. Навярно никога няма да пиша за войната, защото няма да го напиша по-добре от тези, които наистина воюват.
Как се започнахте с вашия втори съпруг Олег – поет, преводач, журналист?
Олег издаваше списание „Селянка” с тираж 15 милиона, аз се занимавах с поетически семинари. Тогава още не публикуваха мои стихотоврения и то по известни причини – бях женена за чужденец. По точка 5 даже не можех да уча в журналистическия факултет, затова завърших само филологическия. Биографията и фамилията ми изиграха своята роля. Въпреки това разбирах, че когато моето време дойде, ще започнат да ме издават, а дотогава ще продължавам да пиша. После през 1985 г. започна Перестойката. Аз посещавах поетически семинари, в които наш преподавател беше поетът и преводач Евгений Храмов. Веднъж седяхме с него в
Дома на литератора, и докато говорехме там през цялото време Олег се обръщаме и ме гледаше. На 8 март Олег ме заговори и ми предложи да отпечата мои стихотворения в списание „Селянка”. За да скрият фамилията ми, той измисли много хитър ход – публикува моите стихове в рубриката „Наши национални поетеси”. Получи се! После той често се смееше как е успял да излъже всички.
Вие пишете и текстове за песни, кажете за вашето песенно творчество?
Текстове са песни се пишат трудно, защото всяка песен трябва да стане хит. Песни по мои текстове са изпълнявали Йосиф Кобзон, Филип Киркоров, Валерий Леонтиев, Ирина Алегрова, София Ротару, Ирина Уварова, Александър Буйнов, Яак Йоала и др. Работила съм в сътрудничество с много и известни композитори като Давид Тухманов, Раиса Саед-Шах, Ирох Дорохов, Икор Тальков. Песента по стихове на дъщеря ми, Раиса Саед-Шах, „В моя дом” в изпълнение на София Ротару беше хит няколко години.
Как реално се пише хит?
О, много трудно! В началото, когато пишех за София Ротару, все нещо не се получаваше. Веднъж бях блокирала на стиха: „Без теб домът ми е пуст…" и не знаех как да продължа. Тогава един наш познат ме посъветва: „Следващата строфа трябва да бъде толкова глупава, че всички да я запомнят. Например „като в сняг в розов храст”. „Без тебя мой дом пуст, как в снегу розовой куст”. Приех съвета. И ето, тази песен също стана хит.
Разкажете и за работата си в Театър „Модернь”?
В театъра започнах работа по покана на Светлана Алексеевна Врагова. Там всички правим всичко, трудно можем да разграничим задълженията си. Ръководя литературния отдел – редактор, пи-ар директор, договарям гастроли, говоря с млади режисьори. Например – намирам пиеса, чета я, ако Врагова намери пиеса, ми я дава да я прочета. Без моето мнение тя няма да я постави.
Как правите подбор на пиесите, които ще поставите в театъра?
По първото чувство – ревност: „Ооо, много е добра! Ако можех и аз така да пиша!” После си представям дали тази пиеса е за Врагова или за друг режисьор. На Врагова по-добре й се получават традегиите, отколкото комедиите.
Какъв е репертоарът на театъра?
Чисти комедии почти нямаме. Например „Щастливо събитие” трудно можеш да определиш дали е комедия или трагедия. Основно имаме трагикомедии. Имаме много абсурдни пиеси на млади автори. Нека имаме всичко. Нямаме „леки” пиеси, може би това е само „Дядушкин сон” – почти водевил, по Достоевски, в който играе Владимир Михайлович Зельдин, който навърши този месец 100 години. Имаме много детски пиеси. Сега ще поставим две комедии, за баланс.
Какво е правилото ви – съобразявате се с вкуса на публиката или вие задавате посоката на интереса на зрителя?
Преди работех извество време в театъра, после го напуснах, за да работя в собствен вестник – „Вечерная Москва”. Когато се върнах, забелязах интересна тенденция. За годините, които ме е нямало, бяхме "загубили" публиката си. Аз точно това умеех да правя – събирахме отбрана, специална публика и залата се пълнеше с интересни лица. Сега лицата не бяха такива. Започнах да търся причината. Знам, че Врагова е талантлив режисьор и се чудя какво показва на зрителите. Тогава видях, че артистите са започнали да работят за публиката, за да й се харесат. Това ме изуми. Не трябва да се харесваш на всяка цена, не трябва да работиш за очакванията на публиката. Разбрах, че трябва да спасим театъра. Врагова беше пропуснала това, защото тя не гледа всички спектакли. Извадихме излишните реплики и заиграванията с публиката в търсене на евтини усмивки. Започнахме бавно да променяме зрителите и вече имаме резултати.
Най-важното е театърът да дърпа публиката към себе си, а не обратното. Трябва да променяме вкуса на публиката. Това е трудно, защото успехът ни е нужен сега и работата ни има и финансово измерение като в шоу-бизнеса. Въпреки, че изпълняваме номер пред публиката, театарът не е шоу бизнес.