Ани Михайлова е от Варна. Завършила е НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на Стефан Данаилов. Доста години работи в Пътуващия театър. Има около 10 роли в театъра. Снимала се е в “Пантуди”, сериала “Хотел България”, участвала е и в западни филми. В момента е в екипа на “Шоуто на Канала”. Тя е и магистър психолог.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
Какви бяха първите ти стъпки в кариерата?
Трудни и спънати. За първи път, когато кандидатствах в НАТФИЗ и трябваше да изляза на сцена, освен че се спънах, от притеснения излязох и без обувки. В бързината майка ми ми ги подаде, те прелетяха преди мен на сцената … (Смее се.).
Така че моите стъпки бяха трудни.
От първия път ли влезе в НАТФИЗ?
От втория път. Когато кандидатствах, бях на 17 години. Явно много трудно успях да разчупя някакви свои рамки, когато ми казваха да си люлея краката и ми поставяха подобни задачи, които някак си ме караха да се срамувам. Не смятах, че една бъдеща актриса ще има нужда да прави такива неща. И тъй като човек, когато е млад, е по-скоро бунтар – това беше моят бунт на мравката, която смята, че няма да й се налага да си люлее бедрата. Впоследствие вече разбрах, че една актриса трябва да прави много повече от това.
Завършила си НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов. На какво се научи от него?
Научих се да бъда мъжко момиче. Още на първата ни среща той се опита да ни обясни, че ние сме стока на пазара, която трябва да бъде много добре опакована, но и съдържанието е важно. И все пак, за да поддържаш всичко това – и визията си, и духа си, трябва да си много мъжко момиче.
Ти си от поколението актьори на прехода. Какви са предизвикателствата на това поколение?
Свободата да правиш каквото искаш със себе си. Защото, знаеш, че преди години имаше разпределение по театри, а ние от нашето поколение не го заварихме. Имахме свободата да бъдем свободнопрактикуващи актьори. Където ни поканят – да избираме какво точно да правим, как да го правим, какви изразни средства да влагаме в това, което правим.
Не е имало цензура, която да ме спира да правя нещо – каквото и да било. Това е провокацията.
Но си има и своите отрицателни страни – несигурността дали утре ще се събудиш и ще имаш работа, дали си достатъчно конкурентен и др. Много е тежко, когато отидеш на кастинг и останеш с озадачаващия въпрос “Какво не ми достигна, за да бъда избран?”. Ужасно е да бъдеш избиран. Но в тези години на прехода се научих, че това е реалността. Трябва да бъдеш избран.
Театър, кино, телевизия – кое от тях за теб е най-предпочитаното поле за изява?
Всичко. Защото всяко едно от тези изкуства дава възможност различни страни на актьора да бъдат показани. Театърът е едно много истинско нещо, в което си защитен от черната кутия на сцената. Телевизията е изключително провокираща да мобилизираш абсолютно всичките си сетива. И там има някакво много специално вълшебство. Дали ще съумееш да го уцелиш … Малко трябва ди си фея на метла. А киното е за мен най-голямата магия. То съчетава в себе си най-голямата сълза – в смисъл, ако се разплачеш на киноекран, тогава сълзите са ти най-големи. Надявам се, там най-добре се вижда какво можеш да сътвориш, най-истинско би трябвало да бъде. И по-малко протекции имаш. Не си толкова защитен.
Как попадна в “Шоуто на Канала”?
Съвсем случайно, макар да казват, че случайностите в живота са закономерност. Нямам представа каква точно е била моята задача да срещна Торнев и Токмакчиев. Но чрез Мамалев, защото ние работехме в едно шоу заедно, някак си се свързахме. Те твърдяха, че отдавна са ме набелязали, искали са да се видим, да работим заедно. Срещнах Торнев в коридора на една телевизия, където той снимаше в съседно студио. Заприказвахме се и той каза, че има някаква идея и ако това се случи, може и да ме покани. И така стана.
С какво е по-различна работата в едно такова шоу?
Никога не съм допускала, че толкова много ще се изисква от мен като човек и като творец. Защото тук трябва да се сблъскаш със сташно много ситуации за много кратко време и да ги решиш. Или аутокюто няма да работи, дали трябва да преодолявам някакви много сложни характери от екипа, работейки, дали трябва да правя образ, за който нищо не подозирам, че точно в този момент трябва да го създам – и да го измисля, и да го уплътня, и той да звучи достоверно. Дали ще падне нещо от декора и нямам право да спра, за да видя какво е. Всичко това е максимално мобилизиране на страшно много сетива. Което изключително ме уморява, но и провокира.
Кой е най-интересният човек, с когото си се срещала?
Трудно ми е да кажа точно в момента, защото съм срещала много интересни хора. Ако по-дълбоко се върнем във философията – всеки човек е собствена вселена, у всеки има нещо интересно и любопитно. Но може би баща ми е един от най-интересните хора, с които съм общувала. Значи, той, гледайки ме на екрана, усеща много моите състояния. И дали съм достатъчно фалшива, или дали лъжа, дали се опитвам да скрия някаква емоция, той усеща. Ние не общуваме много, но разговорите ни са изключително наситени. И той ме изненадва със своята невероятна позиция. Понякога има гледни точки, които никога не съм подозирала, че той би могъл да ми ги предложи. И понякога те са ме спасявали.
Той с изкуство ли се занимава?
Не, икономист е по образование, както и майка ми. И тя обича да ме критикува. А баща ми дори и да знае, че има ситуация, в която заслужавам да бъда критикувана, той ми го показва с поглед, но никога не ми го казва, сочейки ме с пръст. Това ме кара да мисля, че още разговори имам да проведа с него. Жалко, че не живея близо до родителите си, за да мога да водя тези разговори. Това ми липсва.
В едно интервю споделяш, че харесваш италианския неореализам. С какво те провокира той?
Изключително с естетиката си. Предимно киното съм имала предвид. Макар че съм играла в една пиеса на Едуардо де Филипо – “Цилиндърът”, която е правена от Илия Добрев. Тя не можа да бъде понесена в България. Не знам защо. Това представление, което беше с изключителна сценография, се игра в София не повече от десетина пъти под шапката на Пътуващия театър. А “Цилиндърът” е нещо, в което може да откриеш своите вълшебства. Признакът, който да ти излее душата от най-черните дълбини. То е естетика. Не е нужно всяко нещо да бъде натрапено докрай, за да бъде видяно. Който трябва да го види, той ще го усети и ще го види. В това е истината. Когато ти натрапят нещо, ми се струва, че вече граничи с безвкусицата. Насилват те да го преглътнеш. Е, това е неореализмът за мен. Можем да си говорим с часове.
Означава ли това, че си почитателка на Роселини?
Да и на Фелини. Любимият ми филм е “Сладък живот”, в който се разказва за упадъка на т.нар. римска аристокрация. По един много деликатен начин се показва този упадък на нравствеността, на човешките ценности. Нещо, което се случва сега. Може би ще има български неореализъм, нямам представа. Но надявям се, ще се появи достатъчно смел режисьор, който да бъде българският Фелини.
Има ли роля, която не би желала да изиграеш?
Има роли, на които се мръщя да ги изиграя, но въпреки всичко ги изигравам. Това са ролите на леките жени, на проститутките. Не, че не ми се е налагало да ги играя и в театъра. Всъщност, повечето роли, които съм играла, са били такива. Вече са изчерпани тези образи. Аз съм на друг етап от живота си и трябва да покажа други неща, други послания.
Ти си и магистър по приложна психология. Имаш ли намерение да се развиваш и в тази област?
Много се надявам пътищата ми на актриса и на психолог да се пресекат. Защото, ако рязко скъсам с едната си професия и почна другата, сигурно много ще ме боли. А имам идеи да правя арт терапия, нещо, което да бъде съчетаване между двете ми професии. И се надявам да мога да го направя, за да бъда полезна в това хората да израстват личностно. Провеждат се много такива курсове, в които имаш уроци за познаване на себе си, за личностно израстване. И това е любопитно.
Според мен детето се провокира и си задава въпроси – “Защо съм тук? Какво правя? Къде искам да стигна? Кой съм?”. Може да намери отговор в такъв вид терапия.
Не е казано, че непременно трябва да имаш някакъв сериозен психологически проблем, за да се обърнеш към такива занимания.
Специализирала си във Венеция. Разкажи за престоя си там!
Тази специализация беше свързана с по-тежки проблеми – на зависими към алкохол, дрога, лекарства, емигранти, бежанци. Живях в такава комуна, която е създадена в покрайнините на Венеция – в казармите на Наполеон, когато той е окупирал Венеция. Това е един културен обект, защитен, и почти не е позволено той да бъде реставриран. Сред много красива природа е разположена комуната. Аз очаквах да видя нещо като затвор – няма такова нещо. Свободен си. Може да си тръгнеш, когато искаш и по което време искаш. Може да правиш каквото пожелаеш. Там всеки ден работят много терапевти. Правят различни групи, игри – в зависимост от проблемите на пациентите. Доста е трудна тази работа. Мисля, че трудно такива хора ще спрат да са зависими. Защото на една от симулациите при един от преподавателите, който си “умираше зависим” – с всички симптоми на наркоман, аз на 40-та минута почти бях го убила. В смисъл той беше готов – казва: “Ми, ето, аз сега отивам, взимам своята свръхдоза и нещата приключват”. Аз явно трудно мога да намеря начин да мотивирам другите. Но, може би, като намеря своите отговори за себе си, ще мога да имам правото – да търся начин да мотивирам другите.
Какво знаят италианците за България?
Хората, с които общувах там, познават нашата действителност по отношение на психологията. Дори те по тази линия са идвали в България.
Но повечето италианци мислят, че в България има жени, които се продават. И всъщност не са далеч от истината. Много българки в Италия се продават.
Самата аз, докато бях там, се опитвах да ходя на кастинги – да снимам неща, да съчетая едната и другата професия. И за малко щях да се озова в трафик за бърза продажба на плът.
Италианците знаят, че България е бедна страна. Опитват се да правят бизнес у нас. Опитват се да правят проекти с България, защото в Европейския съюз има повече преференции за България. Тъй като те отдавна са в Европейския съюз и там проектите, бюджетите са изчерпани. Не знам италианците като какви точно партньори се опитват да ни ползват, но се опитват все пак да имат такива контакти.
А ти проявяваш ли интерес към подобни проекти?
Да. С една колежка, която от няколко години се занимава само с това, имахме идея да направим културен проект. Но откакто ние сме приети в Европейския съюз, няма нито един представен български проект за кинематография. А има възможности за това. Има възможност да бъдат отпускани средства, не, за да бъдат усвоявани по “онзи” начин, а наистина – с благородната мисия нашата култура да бъде популяризирана. Защото ние имаме какво да дадем на Европа. Много ни е интересна народопсихологията. Любопитна е и мисля, че тя трябва да бъде споделена с Европа. Нашата човещина, все още съхранена, нашата спонтанност, нашата истинска сърдечност, нашата голяма състрадателност са неща, които, струва ми се, западното общество няма. То е някак малко лицемерно, малко прекалено усмихнато, прекалено лъскаво. То блести, но не топли.
Не се ли изкуши да останеш в Италия?
Изкуших се, да, защото Италия е изключително красива страна, с изключителна архитектура, с невероятно красива природа. Исках да остана във Венеция. Имах чувството, че там съм живяла хилядолетия преди да се родя и се чувствах като у дома си. Тъй като не знам италиански, малко се страхувах да предприема такава авантюра. Освен това тук в България имах много отговорности, които не можех да зарежа ей така. “Шоуто на Канала” беше една от най-големите ми отговорности.
Във Венеция на една табела пишеше, че търсят продавачки на стъклени бижута – едни малки и красиви неща. Освен това в една от комуните, в които специализирахме, имах възможност да работя с деца – емигранти. Но аз не намерих смелост да го направя.
Ако сега пред теб застане Арабела с вълшебния пръстен, какво ще си пожелаеш?
Точно в този момент ли? Ако трябва да интелектуализирам отговора си, ще кажа, че ще помоля Арабела да ми даде вълшебния пръстен и да изпълня всичките си мечти, след които съм тичала от дете досега.
Но ако трябва в този момент да си пожелая нещо, ще си пожелая да се превърна веднага в един императорски пингвин и да се озова на един ледник, но с това съзнание, което имам, и да разбера какво си мисли той. Или другото, което бих си пожелала, е – да се кача на Луната и оттам да гледам Земята.
Кое е най-голямото ти разочарование?
Когато съм имала някакво разочарование, в дадения момент то винаги е било най-голямото. Много са. Трудно ми е да кажа най-голямото. Имам много професионални разочарования, както и разочарования от приятели. Но най-голямото ми разочарование е, когато не мога да преборя себе си.
Как си представяш Ани Михайлова след десет години?
(Смее се.) Трудно ми е да си я представя. Опитвам се да живея тук и сега. Защото понякога плановете, които човек си прави, не стават по начина, по който ги е замислил. Но надявам се след десет години да бъда много по-щастлива, много по-усмихната и всичко в моята страна да бъде много по-красиво.
Какво ще пожелаеш на нашите читатели?
Пожелавам им здраве, което е едно от най-важните неща. И винаги да се опитват да съхраняват себе си в каквато и да е ситуация. Винаги да се допитват до вътрешния си глас, да не се доверяват на страховете си, които могат да ги провокират да тръгнат в грешна посока. Винаги да слушат себе си и инстинктите си!
В момента в съзнанието ми излиза онази притча в Библията, където в Ада имало страшно много храна и не можели да се хранят, защото имали много големи лъжици. И всеки, като се опитвал да се храни, не можел да докосне храната и да я докара до устата си. Съответно в Рая имало същото огромно количество храна и същите големи лъжици, но там хората се хранели един друг.
И наистина пожелавам на всичките ви читатели да бъдат изпълнени със състрадание и със способността да подадат на някой друг нещо – каквото и да е.