Той е на 37. Обожава езиците и това да играе с тях и да ги среща в естествената им среда. Завършил е "Бизнес администрация" в Шотландия и има педагогическа квалификация от Софийския университет. Щастлив е, защото успява да съчетае и двете в нещо, за което твърди, че му доставя огромно удоволствие и прави с желание – да води едно малко бизнес училище, Колеж “Адам Смит”, и да преподава в него. Не спира да бута, дърпа и тегли напред – преди всичко себе си, но често успява да зарази и хората, които са имали неблагоразумието да са наоколо в неподходящия момент. На визитната му картичка пише Главен изобретател (Chief Inventor). В това интервю говорим с Андрей за блога му и за промяната в държавата ни, която неизбежно минава през политиката.
Какво е за теб блогът – споделен, публичен, личен дневник?
Блогът се появи едва преди година. Беше замислен като лично местенце, но скоро се превърна в афиш на случващото се около мен в стихове. Не съм търсил съзнателно поетическа изява, строфите се появиха сами. Сега поглеждам към сенчестите кътчета на съзнанието си, които небрежно ми подмятат, че стиховете в блога са просто лица на болката, която вадя от себе си по този начин. Придавам им формата на социална благоприличност и истински се забавлявам при жонглирането с думи, но за мен тези стихове си остават оголени, остри и жестоки редове, които складирам под формата на нули и единици там, навън, за да не се налага да ги складирам тук, вътре. Мястото вътре ми трябва за други неща, усмихнати.
Дали е дневник, публичен или личен? Не съм се замислял за етикет. Още повече, че към стиховете се добавяха и други житейски и лични находки, които искам да запазя живи – чужди думи, ноти. Имам си теория, че несподеленото умира, че е обречено на забрава. Добро или лошо, все едно. И затова бързам да запиша неща, които са ме разбудили през нощта. За да не умрат, преди да съм ги осмислил и преди да съм успял да ги споделя с още някого. Избрал съм да не се притеснявам от това да споделям себе си и да го правя публично. Удоволствието от това да си извън схемите на сплетните и интригантството носи невероятно силно и зареждащо усещане за свобода и покой.
Имаш ли спирачки – за какво не би писал в блога си?
Не бих писал неща, които могат да наранят други хора. Не обичам острите думи. От тях боли, а аз имам много рязък и личен спор с болката. Обичам дръзките думи – тия, дето още докато ги пишеш, нарамват гумичка и се запътват към речника, за да поизтрият едно-друго и ентусиазирано дописват нови значения, разблъскват с лакти смислите там, за да вмъкват нови.
Мястото на блоговете като алтернативна медия – могат ли да формират/променят обществена нагласа?
Силата на блога е само толкова голяма, колкото е голям човекът, който стои зад него. Това е просто още една трибуна в Хайд парк, но също както във физическия свят, и тук трябва да печелиш доверие и да бъдеш последователен. Иначе можеш да говориш безкрайно, даже може случайно да кажеш и нещо умно, но няма да има кой да те чуе.
Наскоро се включи в политическо движение – ДЕОС. Какъв беше твоят мотив да го направиш. Ще има ли и политически размисли в твоя блог?
За първи път давам толкова много от доверието си на партия и се ангажирам толкова тясно с политическа организация. В ДЕОС намирам компанията на хора, с които заедно бяхме по площадите през изминалата година. Хора, които през живота си са градили име, а не кариера. ДЕОС е още твърде малък, сега разработваме програмата и политиките си. И това става, струва ми се за първи път в България, в политическа формация от хоризонтален тип, в социократичен модел. Сблъскваме аргументи. Очертаваме позиции, които определяме като червени линии, но оставяме съзнанието си непредубедено и приемаме тези по конкретни теми, формирани от най-силните аргументи, а не от силата на най-многобройната група в дискусията. Обнадежден съм. За момента в блога ми няма политика. Но е само въпрос на време и на интелектуална провокация, струва ми се, тази тематика да си скове свое собствено рафтче и там, за да си почине от прелитащите постинги и туитове в социалните мрежи.
Как съчетаваш толкова много неща – преподаването в колежа, пътуването за участие в международни форуми, писането за блога, фитнес, какво още?
Не е трудно, защото обичам всичко това. Пътуванията и срещите с колеги и непознати места ме зареждат с основното гориво, от което се нуждае един ум – идеи. Прибирам се с пълни джобове с хрумки. И бързам да вляза в час при студентите си, за да им разкажа за тях. И пак се захващам да променям Колежа. Уморявам се физически, разбира се – понякога много малки удоволствия изискват седмици възстановяване. Много хора си мислят, че да имаш свободата да разпределяш сам времето и да избираш заниманията си е някакъв своеобразен подарък свише. Да стигнеш дотук обаче изисква много усилия. Изисква, например, пълно отсъствие на табелка с работно време. И много килограми тиха упоритост. И още – обич. А ако се уморят мислите ми, тогава бързо ги заменям с други. Не искам да живея с неща и хора, които не обичам. Когато горя, искам да мога да се облегна на пламъка до мен.
Какво куца във висшето образование в България и кои са 3-те най-спешните звена, които се нуждаят от промяна?
Това е огромна тема. И понеже живея в нея, ще спестя дългите анализи и механизмите, които биха могли според мен да донесат промяната – а надеждата ми е част от тази промяна да дойде именно чрез ДЕОС. Ключовите думи за проблемите в образованието ни – то е скучно и непрактично. Ако започнем да мислим как да променим тези две характеристики, вместо да пишем поредната стратегия или да се занимаваме с проблеми на парче, имаме шанс след 10 години образованието да е различно. А след още десет – да видим и промяната в обществото, задействана от свежата кръв на младите умове.
Кажи нещо в заключение – трябва ли обикновените хора да участват в политиката, само по избори ли да става това и могат ли реално да влияят на политиката на страната си?
Вярвам, че политиките трябва да бъдат популярни – като механизъм на създаване – а не популистки. Вярвам още, че няма обикновени хора. Политиката се превърна в мръсна дума и мръсно занимание, но държава не може да се управлява и води напред без политики. Ако се върнем към смисъла на тая двойка думички и ги поизтупаме от прахоляка на злоупотребата, всичко ще си дойде на мястото.